да погледне мозайката.
— Защо ли е толкова важна? — попита Ранулф.
— Защото е единственото необикновено нещо, свързано с абат Стивън! — сведе факлата Корбет. — Той често идвал тук да я гледа. И често скицирал този образ — питам се защо ли? В тази мозайка има нещо извънредно познато, но не мога да го поставя на мястото му. А ти можеш ли, Ранулф?
Застанал на колене, неговият слуга се взираше в главината, спиците и обръча, в странните декоративни фигури във всеки ъгъл.
— Какво е това?
Чансън се бе върнал към стъпалата и сега напрегнато се взираше в галерията. Ранулф скочи на крака. Той можеше да подуши опасността в студената изба, както в някоя уличка в Лондон, където, макар и в непроницаем мрак, различаваше стъпките, които се промъкваха от някой вход или поемаха по тесния като игла проход. Ранулф се доверяваше и на острия слух на Чансън.
— Чух нещо! — предупреди ги Чансън. — Може би подхлъзването на ботуш?
Разтревожен, Корбет се присъедини към тях. Той се изкачи по стъпалата и огледа галерията, където проблясваха светлинки и танцуваха сенки.
— Това е смешно! — прошепна Ранулф.
Корбет се съгласи и изруга наум. Беше нарушил първото правило. Никой не знаеше къде се намират и тук нямаше друг изход за бягство, освен да се върнат назад по този зловещ тунел под земята.
— Може да е бил някой от братята? — Гласът на Чансън не прозвуча убедително.
— Ако беше монах — отговори Ранулф, — би трябвало да е видял светлината и да се обади. — Той издърпа Корбет от стъпалата. — Ако е този, за когото мислим — изсъска той, — би трябвало да носи лък и стрела. Срещу светлината ние сме идеална мишена. Един добър стрелец, един майстор на лъка може да улучи всички ни.
— Може и да грешим! — Корбет извади меча си. — Грешката е моя, Ранулф, аз ще я поправя.
Неговият довереник го издърпа.
— Не, предпочитам да се изправя срещу някой стрелец, отколкото срещу гнева на лейди Мейв. — Той се засмя през рамо. — Тъй или иначе, аз съм по-чевръст в краката от теб.
Ранулф изтегли меча си и започна да изкачва стъпалата. От дясната му страна се намираха откритите кухини и складовите помещения. Той присви очи срещу светлината. Напрегна се, готов да скочи. Чу някакъв звук. Ранулф не изчака. Хукна назад и се хвърли надолу по стъпалата, докато една дълга стрела рязко изфуча откъм дъното на галерията. Стрелата прониза въздуха и удари стената над главите им.
— Имах право! — Ранулф се изправи. — Един стрелец, но добър. Ако се опитаме да минем през галерията, ще ни избие един по един.
— Можем да изчакаме! — обади се Чансън. — Тук има складове, все някой ще слезе долу.
— Може и да не слезе в продължение на часове — отговори Корбет. Той огледа избата и съзря дървените платформи. — Хайде, Ранулф, бързо! — посочи ги Корбет.
— Какво ще правим?
— Атакувал ли си някога замък, Ранулф, виждал ли си как хората примъкват стенобойна машина към главната порта?
— А, прикритие! — Ранулф сграби Чансън за рамото. Te вдигнаха платформата и я завъртяха.
— Висока е около два метра и е достатъчно тясна, за да мине по галерията.
— Би могъл да се цели в краката ни! — предупреди ги Корбет. — Тъй че плъзгайте я по пода и се свивайте зад нея!
Като обърнаха платформата с лице напред, Ранулф и Чансън понесоха своя импровизиран щит нагоре по стъпалата. Корбет ги последва. Te подпряха платформата на пода. Не достигаха само по няколко сантиметра от всяка страна, за да изпълни галерията, но осигуряваше добра защита. Тетивата звънна и към прикритието им започнаха да свистят стрели. Тримата стигнаха до един вход и Корбет с облекчение въздъхна, когато успяха да промушат прикритието си през него. Още две стрели улучиха платформата с такава сила, че Ранулф и Чансън бяха принудени да се прегърнат. После чуха как стъпките започнаха да се оттеглят. Една врата се затръшна. Ранулф и Чансън оставиха платформата и Корбет, полуприведен, хукна напред с изваден меч, но коридорите бяха празни. В един ъгъл лежеше дълъг лък и полупразен колчан за стрели. Той се затича по-бързо и излезе край трапезарията. Не се виждаше нищо освен снега, който покриваше мръсната лапавица. Корбет разбра колко безплодно ще е да продължава преследването и изчака спътниците му да се присъединят към него.
— Никога не бива да го правим отново! — задъхано проговори той.
— Грешката е колкото твоя, толкова и моя! — Ранулф пъхна меча си в ножницата. — Кой е убиецът, господарю?
— И едно дете би могло да направи онова, което направи той! — отвърна Корбет. — Просто е наблюдавал и е изчаквал. Ние слязохме в избата и нашият убиец ни последва. За навън има само един път и ако Чансън нямаше толкова остър слух, онзи щеше да се справи с поне двама от нас, да ни нарани сериозно или да ни убие.
Корбет седна на една каменна плоча. Чу гласове и видя няколко монаха, които се изнизваха в редица през изхода на трапезарията. Сега, когато нападението бе свършило, Корбет почувства страх. Потта по тялото му започваше да замръзва. Чансън се тресеше, а зъбите му тракаха. Лицето на Ранулф бе пребледняло, върху него се четеше ярост, той хапеше устни, а пръстите му нервно играеха върху ръкохватката на камата му.
— Но защо? — заекна Чансън. — Та ние не сме членове на съвета!
— Не! — изръмжа Ранулф. — Но сме кралски служители. Ако нещо се случеше със сър Хю, петното щеше да падне върху „Сейнт Мартин’с“. Кралят, дворът му и съветът щяха да оттеглят благоволението си от манастира.
— Много добре! — промърмори Корбет. — Нападението отваря прозорец към душата на нашия предполагаем убиец. Открих мотива му: унищожение в името на унищожението. Хайде! — подкани ги той. — Замръзвам! Ще се нахраним в трапезарията.
Те се присъединиха към монасите, които обърнаха лица към тях изпод качулките. Трапезарията беше дълга зала с големи греди по тавана. От тях висяха хоругви, на които бяха изобразени петте рани на Христа, кръстът и образите на Мадоната с Младенеца. Както и в много други трапезарии, заради чистотата подът не беше застлан с тръстика. Дървената облицовка на стените бе излъскана, а поставените върху магарета маси бяха застлани със снежнобели покривки. Някъде по средата на залата от голямо огнище се чуваше попукването на пламтящите цепеници. Покрай стените и в ъглите бяха наредени мангали с тлеещи ароматни треви. Точно до входа Пердитус ги поздрави и ги поведе вътре.
— Къде сте били, сър Хю? Отидох в странноприемницата, за да ви потърся. Приорът би желал да се присъедините към него на главната маса. — Послушникът внимателно ги огледа. — Сър Хю, всичко наред ли е?
— Да, да! — Корбет с махване на ръка го отпрати напред. Te тръгнаха неловко през залата. Приорът Кътбърт и останалите братя от съвета ги приветстваха, после приорът посочи на Корбет мястото от дясната си страна. Кралският служител се огледа бързо наоколо. Брат Дънстън изглеждаше изплашен. Брат Ричард им се усмихна доста приветливо, докато Елфрик стоеше с вид на пророк от Стария Завет, със сведено надолу лице, и непрестанно потриваше ръцете си. Корбет разгледа трапезарията. Тя вече не беше място на хармония, на молитви, поклонение и работа. В атмосферата витаеше осезаем страх. Братята гледаха към подиума и към кралските служители, предизвикали такова брожение в тяхното абатство. Мърморенето стана толкова силно, че приорът Кътбърт взе един звънец и енергично го разтърси, за да въдвори тишина. Той вдигна ръка.
— Benedicite Domine…
Казаха молитвата. После всички заеха местата си. Брат Ричард отиде до един аналой и като отвори книгата, зачете от проповедта за възкресението на свети Августин. След като свърши, приорът Кътбърт отново издрънка със звънеца и стана на крака.
— Тъй като имаме толкова високопоставени гости между нас — в гласа му прозвуча ирония, — отменям правилото на мълчанието. Братята могат да разговарят.
Вечерята започна. Брат Пердитус поднесе на главната маса рибена чорба, прасенце сукалче, изпечено
