със синап и пипер, малки бели хлебчета и блюда със зеленчуци. На Корбет предложиха да избере виното. Ранулф и Чансън ядяха като за последно, кимайки енергично в отговор на въпросите на брат Ричард. Приорът изчака, докато сервираха блюдата, после се обърна към Корбет.
— Разбрах, че твоите хора днес са били нападнати в гората от разбойници. Случило ли се е нещо друго по време на вашето разследване?
Корбет бързо намигна на брат Дънстън.
— Не, отче приоре, само че една мистерия следва другата.
— Например?
— Не сега. — Корбет отпи от виното си. — А вие доволни ли сте, че разбойниците са мъртви?
— Четирима хрантутници по-малко! — промърмори приорът. — Дори да е монах, сър Хю, човек понякога трябва да сяда на една маса с дявола. Вашият довереник Ранулф-ат-Нюгейт — приорът посочи Ранулф с глава — е истински войн.
— Би станал добър хоспиталиер или тамплиер. — Разбойниците са били глупци. Аз не бих предизвикал човек като Ранулф-ат-Нюгейт. — Той го погледна изкосо и се засмя. — Понякога плаши дори мен.
— Боиш ли се сега? — попита брат Дънстън, седнал от лявата страна на Корбет.
— Винаги се боя, брате! — Той замълча. — Нали вашият абат се боеше от демони? Това го е убедило да стане заклинател и да прояви такъв интерес към демонологията. В края на краищата той беше член на това братство и е остарял край вас.
— Стивън винаги е бил учен — отвърна брат Дънстън. — Теологията и философията бяха полетата, които той разораваше. — Той размаха лъжица. — Нали знаеш как стоят нещата? Някои учени започват да се интересуват от култа към Богородица или от най-тънките въпроси на философията. Стивън избра да се специализира в демонологията, в борбата със силите на мрака.
— И във всичко, свързано с древния Рим?
— Ах! — Брат Дънстън сложи залък хляб в устата си и бавно го задъвка. — То е заради библиотеката ни, в нея се съдържат множество ценни ръкописи. Абат Стивън обичаше да седи тук и да ни забавлява с различни разкази за древните и делата на лудите императори. Имаше голямо желание да замине на север, към Шотландия, и да види голямата стена, построена от римляните. Той обсъждаше класиците и древната Римска империя с всеки, който желаеше да слуша. Помня как в началото на лятото заварих него и неговият прислужник Пердитус в разгорещена дискусия относно един ръкопис за римската армия. Кой беше авторът? Вег…
— Вегеций! — отвърна Корбет. — Той е написал прочутия трактат De Re Militari, творба, която нашият крал много обича. О, между другото — Корбет се озърна, — къде е библиотекарят, брат Френсиз?
— Помоли да го извиним — обясни приорът Кътбърт. — Работи в библиотеката, нещо силно го е развълнувало.
Корбет остави роговата си лъжица.
— Да не би нещо да не е наред, сър Хю?
— Сам ли е?
— Разбира се.
— Не би трябвало! — Корбет си спомни тъмната фигура в галерията и смъртоносните стрели, които профучаваха в мрака.
— Той е в безопасност! — заяви приорът Кътбърт. Корбет се поизправи.
— Чансън! Намери Пердитус! Вървете в библиотеката!
— Не е необходимо… — заекна брат Дънстън.
Корбет седна на мястото си. Всички разговори на главната маса замряха.
— Не би трябвало да бъде сам! — настоятелно повтори Корбет. Той посочи с пръст Чансън, който замечтано съзерцаваше супата си. — Не се безпокой, Чансън, Ранулф няма да я изяде.
Конюшникът забърза към кухнята при Пердитус. Корбет продължи да се храни, без да обръща внимание на протестите на Кътбърт. Разнесе се вик и Пердитус влетя обратно в залата.
— Какво има? — Корбет се вторачи в послушника.
— В библиотеката се вижда светлина, обаче вратите и прозорците са заключени. Брат Френсиз не отговаря.
— Мили Боже! — прошепна приорът Кътбърт. Той свали кърпата си. — Френсиз никога не оставя свещите да горят в библиотеката!
Вечерята завърши в объркване. Корбет последва Чансън и Пердитус, а Ранулф бързо тръгна след тях. Стигнаха до вратата на библиотеката. Ранулф им нареди да се отдръпнат и започна да блъска по нея с дръжката на меча си. Брат Ричард, който дотогава се опитваше да надникне вътре през един прозорец, забързано приближи с пребледняло лице.
— Не съм сигурен — продума той, — тъй като стъклото е доста дебело, но ми се струва, че Френсиз лежи на пода. Съзрях крака му, обут в сандал, да се подава иззад една маса.
Корбет заповяда на Чансън да намери някаква тежка цепеница.
— Не, използвайте това! — посочи приорът една скамейка в портика.
Вратата беше от дебело, твърдо дъбово дърво. Корбет им нареди да удрят от другата страна на ключалката и да освободят кожените панти. Накрая вратата подаде с трясък и те залитнаха навътре. Корбет заповяда да се върнат. Библиотеката беше богато обзаведено помещение, подходящо за сериозна работа. Сега всичко тук беше разпиляно. Брат Френсиз лежеше във все по-разширяваща се локва от собствената му кръв, леко обърнат на едната си страна, а от гърдите му стърчеше дълбоко забита стрела. Корбет почувства, че настръхва; не можеше да напипа пулса, а тялото беше лепкаво студено.
— Не се приближавайте! — извика той.
Отиде до масата, взе веленовите листове и прочете името на абат Стивън и думите „като римляните“. После огледа книгите, които лежаха там — две малки, тънки томчета. Затвори ги и бързо ги пусна в джоба си.
— Можете да дойдете! — обърна се той към останалите.
Монасите се скупчиха край тялото на брат Френсиз с печални възклицания, сред които отекваха тихите, отчаяни вопли на приора Кътбърт. Първи се окопити ковчежникът брат Дънстън. Той изпрати Пердитус да донесе миро и бързо извърши тайнството помазване, докато шепнеше свещените слова в ухото на покойния. Пристигнаха и други членове на братството, обаче приорът Кътбърт им заповяда да останат вън.
— Отнесете тялото в дома на мъртвите! — нареди Корбет. — Този път, брате Елфрик, постави стража на вратата. Да видим дали убиецът ще се опита да дамгоса и него!
— Как е било извършено? — попита Ранулф. — Сър Хю, аз огледах вратата — беше заключена и с пуснати резета, прозорците също са затворени.
Корбет хвърли бърз поглед към мястото, където беше намерен трупът. Отиде и сам провери, но Ранулф имаше право: прозорците бяха затворени, а външният капак на близката амбразура я покриваше плътно.
— Извини ме, приоре.
Той направи знак на Ранулф и Чансън да го последват навън. Корбет намери капака на амбразурата: той плътно прилепваше към стената от твърд варовик. Чансън се върна, за да вземе фенер. Корбет внимателно огледа капака. Свали куките и щом го стори, капакът започна да се удря и той чу възклицания в библиотеката.
— Разбирам как е било извършено! — обади се Ранулф, като се взираше вътре. — Библиотекарят е работил вътре. Убиецът го е разсеял, като е започнал да блъска капака. Брат Френсиз навярно е отишъл да види какво става. Застанал е в светлината, като по този начин се е превърнал в добра мишена дори и за неопитен стрелец. Стрелата излетяла. Брат Френсиз паднал. Капакът отново бил затворен и убиецът тръгнал да ни преследва в избата.
— След като брат Френсиз сигурно е бил предупреден да не остава сам?
— Да, бил е, Чансън, и точно това е странното. — Корбет потупа с пръсти книгите под горния си жакет. — Той определено е бил развълнуван, погълнат от заниманията си. Дотолкова, че пренебрегнал храната и питието и не се присъединил към другите братя в манастирската трапезария. И така, защо е трябвало да остане да работи до толкова късно? Дали е търсил нещо? Някакво доказателство, отнасящо се до убийствата?
