— Сър Хю, какво да сторим? — Приорът Кътбърт се появи от мрака и тръгна към тях.
— Вече ви казах! — наблегна Корбет. — Членовете на съвета не бива да остават сами за по-дълго време, когато това е възможно.
— Но ние си имаме стаи и задължения, които трябва да изпълняваме!
— Тогава бъдете благоразумни! — отговори Корбет настоятелно. — Предупреди ги, че може да бъдат нападнати от засада. Между другото, аз прибрах всички лъкове и стрели от избите, сложих ги на едно място и ги заключих.
— А къде е архидякон Ейдриън? — попита Ранулф.
— Отказа поканата ми да дойде в трапезарията. — Приорът Кътбърт поклати глава. — Пердитус каза, че бил в ужасно настроение и заявил, че ще остане в стаята си и ще вечеря сам.
— Както ще направим и ние! — намеси се Корбет. — Приоре Кътбърт, кажете на монасите да довършат вечерята си. Моите спътници и аз ще се върнем в странноприемницата. Ще ядем, каквото ни изпратите.
След като се върнаха, Чансън запали свещи и светилници и раздуха мангала. Ранулф заключи вратата и прозорците.
— Защо? — попита Ранулф. — Защо ще убива един библиотекар? Един архивар?
Корбет седна на леглото и извади книгите от елека си.
— Поради същата причина, поради която нападна и нас, Ранулф. — Той мрачно се засмя. — Но нека отдадем дължимото на убиеца, той ме предупреди да не оставам тук. Ако кралските пълномощници бъдат прогонени от едно абатство, кралят ще се ядоса, а тъй като ние се забавихме, той ни нападна. Същото важи и за бедния брат Френсиз. Само си помисли как лисицата дебне пиленца, Ранулф; ето в какво се превърна нашият убиец. Съмнявам се дали е знаел, че брат Френсиз търси нещо, но е знаел, че Френсиз ще остане сам.
Корбет замълча, когато на вратата се почука. Влезе Пердитус с поднос с храна, от която се вдигаше пара, и го постави на масата.
— Какво възнамерява да предприеме приорът? — попита Ранулф.
Послушникът провери дали подносът е поставен както трябва и сви рамене.
— Казвах му, че трябва да изпрати вест до шерифа за въоръжени хора. Обаче — въздъхна той, — за това ще трябват няколко дена. Нуждаем се от копиеносци и стрелци с лъкове, които да завардят входовете и изходите. Трябват ни и пазачи на коларските пътища. Казах на приора, че трябва да се запалят повече мангали. Тук има високи места, на които може да се разположат наблюдатели, но… Аз съм само послушник…
Корбет внимателно го изгледа:
— Полагал ли си някакви тържествени обети, Пердитус?
— Не, само най-обикновените. Ако пожелая, мога да напусна абатството.
— А ще го напуснеш ли? Пердитус отрицателно поклати глава:
— Обичам „Сейнт Мартин’с“ и братята тук са добри към мен.
— А убиецът? — попита Корбет.
— О, той без съмнение е член на братството!
— Или архидякон Ейдриън?
— Вярно — съгласи се Пердитус. — Той не обича „Сейнт Мартин’с-ин-дъ-марш“. Аз обаче трябва да се връщам при братята.
Корбет го извини и разтвори първата книга. Прокара бързо пръст по жълтеещите, шумолящи страници: това беше копие на англосаксонска хроника, грижливо преписано от някой отдавна починал монах. Допълнителните страници в началото и края не съдържаха нищо, което заслужаваше внимание. Втората книга бе по-интересна: тя съдържаше извадки из произведението на римския поет Вергилий „Любовно изкуство“. Корбет се усмихна, докато четеше някои стихове. През младите си години той беше попадал на тази поезия в библиотеките на Оксфорд и докато ухажваше лейди Мейв, дори бе използвал някои от прочутите стихове. Страниците в края даваха възможност на учените да записват собствените си мисли. Корбет разпозна почерка на абат Стивън в някои простички стихове, изразяващи съжаление. Той прочисти гърлото си и ги разгледа по-внимателно.
— Какво е това, господарю?
— „Прекарах младите си дни… — започна Корбет — … е целувки и любовен плам. Когато трябва днес да се оттегля, усещам, не сърцето ми се къса. О, Господи, със твоята храна сега насищам се, а не с целувки.“
— Кой го е написал? — попита Ранулф.
— Абат Стивън като млад монах.
— Толкова добре ли познаваш почерка му?
Корбет се засмя, обърна книгата и потупа с пръст по долната част на страницата. Ранулф се взря в рисунката.
— Това е колелото! — възкликна Ранулф. — Вижте, главината, спиците и обръча! Съвсем като на мозайката долу в избите! Защо ли абат Стивън го е написал?
— Защото е бил монах, обзет от любов, Ранулф. Както брат Дънстън сега, на времето си и абат Стивън не е бил по-добър. Питам се…
Корбет с двете си ръце се опита да определи колко тежи книгата.
— Искаш ли да хапнеш нещо, господарю? — обади се Чансън.
— Разбира се, че иска! — изръмжа Ранулф.
Чансън постави парче свинско върху една чиния, наряза хляб и ги поднесе. Корбет закрепи чинията върху коленете си.
— Преди да напусна краля… — Корбет замълча, сякаш се бе разсеял. — А, да, Негово величество ми разказа, че е имало много предположения защо Стивън Д’Обини е постъпил в религиозен орден. Едно от най-разпространените било, че се влюбил в млада жена, която станала монахиня и починала твърде млада. После кралят каза, че доказателства за това почти нямало с изключение на един случай, когато посетил абат Стивън тук, в „Сейнт Мартин’с“. Ти знаеш, че нашият благороден крал не обича нищо повече от това, да се задява с някой духовник, особено когато е пийнал малко повече. Там била и кралицата с нейните красиви придворни дами — Корбет смигна на Ранулф, — които винаги се усмихват. „Стивън, не се ли разстройваш при вида на такава красота?“, попитал кралят. Абатът отвърнал, че се разстройва, но си имал свое призвание така, както и те имат свое. Негова милост се засмял: „Никога ли не си се влюбвал, Стивън?“ „Веднъж, господарю, но розата бе попарена от ледения скреж.“ „Мъртва ли е?“, попитал кралят. „О, да“, отговорил абатът. „И отиде при Бога.“
Ранулф го слушаше с интерес. Щеше му се да бе имал възможността да се срещне с абат Стивън, който изглежда е бил мъж като него самия. Дълбоко в сърцето си Ранулф питаеше големи амбиции. Искаше да бъде като абата: войн, поет, любител на красиви неща и прекрасни жени.
— Какво става, Ранулф?
— Прости ми, господарю, нещо се разсеях.
— Да… — Корбет остави книгите и си взе парче месо. — Знаеш ли, Ранулф, подозирам, че абат Стивън е объркал целия си живот. Отначало мислех, че е заради интереса му към демоните и слабостта към древния Рим. Сега започвам да вярвам, че може да е било поради любов.
ДЕВЕТА ГЛАВА
Semper in absentes felicior aestus amantes.
Страстта винаги е по-силна към отсъстващите любими.
Корбет изведе Ранулф и Чансън изпод дърветата, които обграждаха коларския път, водещ към имението на рода Харкорт. През цялата нощ бе валял обилен сняг и сега потулваше всичко в бялото си безмълвие.
