— Женен ли си? — попита лейди Маргарет. Усмивката на Корбет отговори на въпроса й.
— Колкото за повторното ми омъжване — продължи тя, — сигурна съм, че кралят ти е разказал. Да, той искаше да ме омъжи за един или друг, но аз го помолих заради Реджиналд и той ме остави и се съгласи. — Тя прехапа крайчеца на устната си. — Освен това цитирах и каноничното право, а нали знаеш колко почита закона кралят.
Посочих, че няма никакви доказателства за смъртта на сър Реджиналд, тъй че може и да не съм вдовица.
— Убедена ли си, че е мъртъв, мадам? Мислиш ли за него като за покойник?
— И да, и не. В острата светлина на разума знам, че трябва да е мъртъв, в противен случай би трябвало да се е завърнал. Но в сърцето си — не!
Думите й прозвучаха едва ли не като вик.
— Мадам! — Корбет внимателно подбираше думите си. — Тук съм, за да те попитам за това, както и да науча всичко, което знаеш за сър Стивън Д’Обини.
Лейди Маргарет положи ръце върху облегалките на креслото и започна да се полюлява напред- назад.
— Мъчително е — добави Корбет, — но в „Сейнт Мартин’с“ стават ужасни убийства. Абат Стивън беше първата жертва. Няколко от членовете на съвета на абатството го последваха и всеки бе дамгосан по ужасяващ начин. — Той замълча. — Умряха от отрова, от стрела, а черепът на брат Гилдас бе размазан с камък.
Лейди Маргарет отвори уста и затвори очи. Опита да се овладее, но започна да трепери. Пое дълбоко дъх, отвори очи, посегна към бокала с горещото вино с подправките и го стисна с две ръце.
— Моля те, мадам, разкажи ми за сър Стивън!
— Двамата с Реджиналд бяха като братя. Помниш ли „Притчи Соломонови“: „Обединени, братята са като крепост!“ Е, така беше и с тях. Стивън произхождаше от благородно, но бедно семейство. Родителите му умрели млади и бащата на Реджиналд го отгледал от добро сърце. Така — въздъхна тя, — двамата израснали като братя. Когато между Едуард и бароните, предвождани от Симон дьо Монфор, избухнала междуособната война, Реджиналд и Стивън се сражавали под кралския стяг. Едуард ги наричал своите млади лъвове. Te били негови хора в мир и война, издържали всички трудности и лишения на походите. Както знаете, при един случай Стивън спасил живота на краля. Войната завършила и за победителите настъпило време да се радват на печалбата. Владенията на Реджиналд се разширили: той присъединил към тях ливади и пасбища, житници и хамбари. И аз притежавам земи в Корнуол, Съмърсет, Южен Йоркшър и Кент. Стивън също преуспял. Били му дадени владения на метежници в Линкълншър и Норфък. И двамата били провъзгласени за рицари знаменосци и членове на Кралския съвет. Te споделяли покоите на Едуард и били от онзи рицарски отряд избраници, на които било разрешено да носят оръжие в негово присъствие. Обичаха се един друг, а Едуард обичаше и двамата: можеха да имат всичко, което пожелаеха. Моето семейство произхожда от Линкълншър. Кралят уреди бракосъчетанието ни. Аз бях само седемнайсетгодишна, но когато се срещнах със сър Реджиналд, се влюбих в него. Той беше добър и благороден, макар и роден войн. О, можеше да ви отегчи до смърт, когато започваше да разказва подробности за различни преследвания и за качествата на един боен кон в сравнение с друг, но въпреки всичко бе добър човек.
— А сър Стивън?
— Ах, да! Драката в градината, бодила на розата! — Лейди Маргарет дълбоко пое дъх. — Възненавидях го още от самото начало: с пламтящи очи, стремителен, леко насмешлив. Сър Хю, не мисля, че той вярваше в нещо друго, освен в краля, в сър Реджиналд, и в меча в собствената си ръка.
— В нищо друго ли? — полюбопитства Корбет.
— О, ходеше на литургия и бърбореше по време на службата, ако не заспеше. Д’Обини нямаше време да се занимава с духовници или религия. Не богохулстваше, не ругаеше, но се държеше цинично и присмехулно. Никой не бе по-удивен от мен, когато постъпи в „Сейнт Мартин’с“.
— И ти продължаваше да не го обичаш?
— Сър Хю, понякога го ненавиждах! — Лейди Маргарет се обърна и сега лицето й стана остро, очите й се присвиха, устните й решително се стегнаха. — Реджиналд непрекъснато говореше за него и двамата не понасяха да бъдат разделени. Нито една Коледа, нито един Великден, Еньовден или пък празникът на Архангел Михаил не минаваха без неговото присъствие. Понякога имах чувството, че съм омъжена за двама, а не за един мъж.
— А как се държеше с теб?
— Не беше развратен, но очите му играеха и се държеше леко безочливо. Мисля, че се дразнеше от брака на Реджиналд. Годините минаваха. Сър Стивън все пътуваше по някакви задачи, поставяни му от краля. Когато заминаваше, аз падах на колене и благодарях на добрия Бог, но той винаги се завръщаше.
Лейди Маргарет сякаш изплюваше думите.
— А сър Реджиналд?
— Бяхме щастливи.
— Колко години бяхте женени?
— Пет.
— А изчезването на сър Реджиналд?
— В сърцето си винаги обвинявах Д’Обини. Трябва да си чувал легендата за Артур и неговите рицари, сър Хю. Е, Реджиналд обичаше тези приказки. Той събираше истории и никога не отпращаше някой трубадур или менестрел. Стивън подхранваше тези му фантазии, както човек храни някое куче. Аз все повече започнах да се тревожа. Сър Реджиналд лелееше един свой блян, да тръгне на кръстоносен поход, а сетне, когато турците постигнаха такива успехи в Задморските земи, сър Реджиналд реши да замине на Изток и да се присъедини към тевтонските рицари в похода им срещу езичниците на Изток. Бях отчаяна. Молех го да не тръгва. Това беше единственият въпрос, по който се карахме, понякога жестоко. — Лейди Маргарет отпи от бокала с горещото вино. — Веднъж, в средата на лятото, Стивън пристигна тук. Той и Реджиналд приличаха на палави ученици. Бяха като залепнали един за друг и крояха планове за кръстоносния си поход. Отначало поискаха да устроят турнир тук, в замъка Харкорт, на една от нашите големи ливади. Бяха поканени рицари от цялото графство.
Празненствата продължиха с дни. Реджиналд беше несравним боец, майстор на турнирите. Цял гореше от възбуда и все повече говореше за кръстоносния си поход. Изпитото в компанията на сър Стивън вино не подобри положението. В последния ден на турнира Реджиналд ми каза, че окончателно е решил да замине. Тази вечер се карахме до късно. Той пренощува в отделна стая. На следващата сутрин бе заминал.
Лейди Маргарет стисна бокала с виното и се загледа в огъня, като продължаваше да се полюлява напред-назад.
— Мадам, как замина той?
— Взе един боен кон, едно товарно пони, пари, провизии и дрехи. Бил е видян от някои арендатори, но Реджиналд често пътуваше…
— Наистина ли са го видели? — прекъсна я Корбет.
— Е, мъжът ми изглежда бързал и дори не спрял да ги поздрави, но те разпознали коня и отличителните му цветове. Никой не може да ги сбърка.
— И не взел със себе си нито коняр, нито прислужник?
— Никого. Отначало помислих, че се муси, че се е впуснал в някаква лудешка история и че ще се върне скоро. Мина седмица и започнах да се тревожа. Сър Стивън продължаваше да стои тук. Той направи някои внимателни проучвания. Гостилничарят от „Горският фенер“ бил видял мъжа ми, видели го били също и в Хънстантън, където взел кораб за Дордрехт. Трябва да е платил добри пари, защото натоварил и коня, и понито.
— А Д’Обини?
— Скарах се с него. Засипах го с обиди и заплахи. Казах му, че всичко е станало заради него и най- малкото, което може да направи, е да ми помогне. Оставих управители да надзирават делата в Харкорт и поех заедно със сър Стивън по същия път като съпруга ми. Заминахме за Хънстантън и преживяхме най- ужасното пътуване по море до Дордрехт. Отначало получихме добри новини. Сър Стивън отиде и разговаря с
