Той тежко покриваше всички издатини и корнизи и се бе натрупал на преспи пред стените на замъка, изграден от трупи и камък. Замъкът Харкорт бе подходящо разположен на ръба на един леко полегнал хълм, заобиколен от земи, собственост на благородническата фамилия. Корбет бе минал край хамбари и житници, на полето бе видял работници, които се опитваха да вършат онова, което можеше да се върши в такова люто време. Бяха ги поздравили група ловци, носещи на прът провесените тела на зайци и друг дивеч. Корбет огледа замъка: старата постройка вероятно е била разрушена и на нейно място се издигаше триетажна сграда от сивкав варовик, с червени плочи на покрива и прозорци, някои от които имаха цветни стъкла. Зидарите бяха добавили водоливници във формата на фантастични образи и статуи. От цялата постройка лъхаше на богатство и мощ. До замъка се стигаше по широки каменни стълби, водещи към двойни дъбови порти. Едната от тях бе отворена и край нея се суетяха коняри и слуги от конюшните, които побързаха да поемат конете. Корбет съзря една дама с бяло покривало на главата, облечена в тъмносиня одежда със сребърен колан през кръста.
— Името ми е Пендлър.
Пред тях припряно се изстъпи дребен човек със зачервено лице и ниско смъкната качулка, за да предпази ушите му от студа. Той огледа Корбет от главата до петите. Явно беше, че гостът е важна личност.
— Знам кои са те! — долетя ясен женски глас. — Пълномощниците на краля винаги са добре дошли. Сър Хю…
Лейди Маргарет приближи и застана на най-горното стъпало на стълбата. Корбет се засмя, а парата от дъха му тежко увисна във въздуха. Изкачи се догоре и целуна протегнатата ръка на лейди Маргарет. Беше мека и топла. Тя носеше плетени ръкавици заради студа, но Корбет успя да съзре проблясващ пръстен с аметист.
— Съвършеният придворен! — Лейди Маргарет го взе за ръка и го поведе напред. — Вашите спътници също са добре дошли.
От пръв поглед Корбет забеляза красотата на лейди Маргарет, въпреки сивеещите коси, които се подаваха изпод покривалото, бръчките и очертаващите се линии по кадифеното й лице. Устните й бяха пълни и червени, носът — леко вирнат, очите големи, сиви и блестящи, усмихнати, но наблюдателни.
— Знаеше ли, че ще дойда, лейди Маргарет?
— Сър Хю, всеки в графството знае, че сте тук със своите довереници Ранулф-ат-Нюгейт и конюшника Чансън. Отседнали сте в „Сейнт Мартин’с“, нали? Чухме за ужасните убийства там. — Очите й вече не се смееха. После повдигна шлейфа си: — Моля, заповядайте!
Тя прекрачи прага и въведе Корбет в едно преддверие с облицовани с тъмен дъб стени, топло и ухаещо, чиито светлини се отразяваха в Излъсканите дъбови панели, в балюстрадата и централната колона на широкото вито стълбище. Няколко прислужници се втурнаха, за да поемат наметката и колана с оръжието на Корбет, след което лейди Маргарет въведе посетителите си в малка приемна. На единия й край имаше еркерен прозорец с места за сядане. Капаците му бяха отворени. Централно място в помещението заемаше огромна, украсена с резби камина, в която цепениците пукаха от пламтящия огън. Лейди Маргарет посочи едно кресло пред камината, а самата тя седна на другото. Един прислужник отведе Ранулф и Чансън към еркерния прозорец. Между Корбет и лейди Маргарет имаше малка маса. Върху нея бяха сервирани подноси със сладкиши и захаросани бадеми, а един прислужник от кухнята поднесе тумбести бокали с топла напитка от вино, мляко и подправки. Корбет взе бокала си и отпи. Виното беше горещо, ароматизирано с мускатово орехче и други билки — чудесно средство да се отпуснеш след мразовития път от „Сейнт Мартин’с“. Лейди Маргарет също отпи от бокала си, облегната в креслото с леко извърнато встрани лице. Като че ли криеш нещо, помисли Корбет, приветлива си, обаче потайна. Той огледа стаята: стените й бяха облицовани наполовина с дърво, а над ламперията висяха картини, едно разпятие и богато оцветени драперии. Зад него голям ориенталски килим покриваше почти целия под. От двете страни на камината имаше шкафове, а над тях полици с църковна утвар, статуи, златно разпятие и един триптих. Отново върна поглед към огъня; неговата топлина го караше да се отпусне и той протегна крака. Фантастичните образи от двете страни на камината го забавляваха, някои от тях имаха женски лица, обрамчени с ризници от брънки и бойни шлемове.
— Странно хрумване на бащата на сър Реджиналд — отбеляза лейди Маргарет, проследила погледа на Корбет. — Замъкът е пълен с такива неща. Чувството му за хумор е било повече от необичайно!
Тя остави бокала си на масата и прокара по устните си бялата кърпа, метната върху скута й, като я оглаждаше, сгъваше и разгъваше.
— И така, сър Хю, убедена съм, че не сте тук просто да ми изкажете почитанията си. — Сега обърна лицето си изцяло към него: — Имате и друга работа, нали?
— Твоят приятел Стивън Д’Обини е мъртъв.
— Аз нямам приятел на име Стивън Д’Обини! — спокойно отвърна тя.
Лейди Маргарет погледна към Ранулф и Чансън, които се правеха, че са много заинтригувани от нещо в градината отвън.
— Съжалявам за смъртта на абат Стивън.
— Убийството, мадам! Сър Стивън Д’Обини е бил убит.
— Сигурен ли си?
Лейди Маргарет разгъна кърпата.
— Бил е намерен в стаята си със собствената му кама, забита в гърдите.
— Съжалявам, сър Хю — никой не би трябвало да умира по този начин. — Лейди Маргарет отклони погледа си. — Абат Стивън беше добър човек, но за мен… — Тя повдигна едното си рамо.
— Харесваше ли го?
— Абат Стивън беше мой съперник. Той претендираше за Соколовия ручей, а онзи досадник приорът Кътбърт също намекваше за съществуването на допълнение към някакво завещание, според което „Сейнт Мартин’с“ можел да претендира за още земи от нашите. Аз го уведомих, че моите защитници в съда ще се борят със зъби и нокти срещу подобни претенции.
— Срещала ли си абат Стивън?
— Случайно и отдалеч. Но аз не го харесвах, сър Хю, и той не ме харесваше.
— Защото е управлявал абатство с претенции към някои ваши земи? Или защото е бил сър Стивън Д’Обини?
— И по двете причини.
Корбет отпи от виното си и преднамерено отмести креслото си така, че да може да я вижда по-добре. Лейди Маргарет му напомняше на някои благородни вдовици от двора на Едуард: миловидни, приветливи, очарователни, но с остър език и стоманена воля.
— Сама ли управляваш владенията си?
— Имам управители, икономи… — Тя дяволито се усмихна: — И преди всичко адвокати!
— И така и не се омъжи повторно? Лейди Маргарет примигна:
— О, сър Хю — прошепна тя, — не си играй с мен! — Тя се наведе напред и го потупа по ръката. — Аз съм те срещала веднъж в двора. Не ни представиха един на друг, затова не се удивлявай, че не можеш да си спомниш името или лицето ми. Беше преди три години, на Богоявление, по време на церемонията за коронясването. Нали знаеш колко обича такива събития Едуард!
Корбет се позасмя.
— Беше превъзбуден, както винаги в такива случаи. Златокосият Едуард! — с копнеж добави тя. — С душа на младеж и старческо тяло! Господи, колко се е променил с тези посивели коси! Помня го в младежките му години: винаги ми е приличал на златист леопард! — Тя се засмя. — Великолепно животно, винаги готово за скок. Както и да е, Негово величество постъпи както винаги: прегърна ме и ме целуна. Погледнах през рамото му и видях край вратата един висок, мургав мъж с тъжни очи, облечен като духовник. „Кой е този?“, попитах краля аз. „О, това е Корбет, моят ловен сокол!“, отвърна Едуард. „Предпочита да лети, отколкото да се кланя и кълве в двора ми!“
Корбет се засмя.
— Не ти се нрави дворът, нали, сър Хю?
— Понякога ми е трудно в него, мадам. — Корбет пренебрегна острия, отривист смях на Ранулф. — Всичко е сянка с много малко същност.
