крило.
— Вали обилно — измърмори той. — Тъй или иначе, съмнявам се, че ще можеш да отпътуваш за Лондон.
Корбет се вгледа към двора и островчето светлина, което се образуваше от пламъка на една факла, прикрепена към ъгъла на сградата. Чу някакъв шум, затвори прозореца и се обърна. Архидякон Уолъсби си наливаше чаша вино.
— Не ми говори за доказателства. Прав съм, нали?
— Да, прав си! — отвърна Уолъсби. — Бях вбесен. Разпитах Тавърнър, който се правеше на света вода ненапита. Каза, че ме е срещал само веднъж през живота си и че съм го отклонил от правия път. Припомних му за среброто, което му бях дал. „Какви пари?“, попита той. Заплаших, че ще го издам.
— Но разбира се, не го издаде! — прекъсна го Корбет. — Да издадеш Тавърнър би означавало да изложиш себе си като човек, който не е по-добър от него: лъжец и мошеник. С какво друго те заплаши Тавърнър? Че ще иде и ще се изповяда на абата ли?
Архидяконът отпи от чашата с вино.
— Ако го беше направил, картите наистина щяха да се разбъркат! — продължи Корбет. — Абат Стивън щеше да заяви, че е прозрял мошеничеството и представлението и че е получил пълно признание от Тавърнър. Нашият хитрец трябва да е бил доволен. Държал те е в ръцете си. Нямал си никакъв друг избор, освен да приемеш. Ядосан ли беше?
Корбет прекоси стаята и приближи лицето си само на сантиметри от това на духовника.
— Питам се дали си бил достатъчно разгневен, за да извършиш убийство?
Уолъсби отстъпи назад и бързо отпи от чашата си.
— Не бива да говориш така!
— Защо пък не? Ненавиждал си абат Стивън — и той е мъртъв. Тавърнър трябва много да те е разгневил — и той е мъртъв.
— А заместник-приорът, Хамоу?
— И тук има интересно съвпадение! — заяви Корбет. — Онази сутрин, когато са приготвили подноса с хляба и пивото, си бил в кухните. Да претърся ли вещите ти, архидякон Уолъсби? Ще намеря ли прахове и готови отрови?
— Претърсвай колкото си искаш! — изръмжа духовникът. — Нямаш право на такива обвинения!
— Не мога да кажа как си проникнал в стаята на абата. — Корбет се върна и седна на края на леглото си. — Но ти си силен човек, архидякон Уолъсби. Носиш ли лък?
— Разбира се, че нося, както и хората от свитата ми.
— Можеш ли да го донесеш?
Уолъсби остави чашата си на масата. Устните му потреперваха.
— Няма да го донесеш, нали? — настойчиво попита Корбет. — Мога да се обзаложа, архидяконе, че стрелата, която уби бедния Тавърнър, е дошла от твоя колчан, и ти го знаеш!
СЕДМА ГЛАВА
Ita vitast hominum quasi quom ludas tesseris.
Човешкият живот е като игра на зарове.
„Горският фенер“ беше голям, просторен хан, който се намираше край калния коларски път под свод от заобикалящи го дървета. Фасадата му бе измазана със снежнобяла мазилка, по нея се кръстосваха черни греди, а видът на покрива му от червени керемиди и ярката табела, висяща над вратата, бяха като приветствен фар за всеки пътник. Пивницата беше широка и добре осветена. Буретата с пиво и бъчвите с вино бяха струпани вдясно от голямото огнище, а отляво тесен коридор водеше към кухнята. Чансън пъхна юздите в ръцете на някакъв коняр и се присъедини към Ранулф, който стоеше на прага и се взираше в помещението.
— Какво трябва да правим?
Ранулф нагласи наметалото на плещите си и стисна дръжката на меча.
— Това е енорийският център, Чансън. Конярът озадачено отвърна на погледа му.
— Тук се събират всички — обясни Ранулф. — Селяни, калайджии, търговци, пътуващи търговци, всякакви. Всички идват да чуят сплетните, да обменят новини, да си плюят на ръцете и да ги ударят при сключването на сделката. — Ранулф огледа общата стая. — Както и да пият и ядат, колкото могат. Погледни ме сега, Чансън.
— Подиграваш ли ми се?
— Не. Какво те учих, докато идвахме към кръчмата? Чансън затвори очи:
— Винаги отмятай наметалото на плещите си. — Той припряно го стори. — Хвани ефеса на камата. Дръж се наперено. Спри и когато стопанинът дойде, не го гледай, а рязко му дай разпорежданията си.
— Много добре! — засмя се Ранулф. — И защо трябва да го направиш?
— Защото си странник и хората вътре трябва да те преценят.
— Чудесно! И друго?
— Винаги сядай с гръб към стената. Прецени през коя врата и кои прозорци можеш да избягаш, ако трябва да си тръгнеш бързо!
— Великолепно! — ухили се Ранулф. — Добро момче! Започваш да ставаш истински конюшник!
— А правилата на сър Хю? — добави заядливо Чансън.
— О, да! — сухо заяви Ранулф. — Не се залавяй с игра на зарове или комар. Дръж ръцете си по-далеч от слугините и внимавай какво пиеш.
Ранулф се отдръпна, когато един пътуващ търговец с табла, увиснала на врата му, се втурна в общата стая.
— Така би казал старият мастър Хю, нали!
— Защо сме тук? — настоя Чансън.
— О, за да послушаме малко брътвежите и клюките. Хайде, ела, мъчи ме страшна жажда.
Ранулф се изпъчи и застана с разкрачени крака, оглеждайки пивницата. Разговорите замряха. Един продавач на реликви избърса нос в ръкава си и се вторачи в тях.
— Кои сте вие? — изграчи той.
Някой стисна рамото на продавача и бързо зашепна в ухото му, след което той се отдръпна в сянката.
— Идвате от абатството, нали?
Ханджията Талбът с гола като яйце глава и очи, почти скрити в диплите мазнина, с изпъкнало под покритата с лекета престилка шкембе, се измъкна иззад тезгяха.
— Откъде знаеш? — попита Ранулф. Кръчмарят почеса месестия си нос.
— Заповядайте, господа!
Той ги поведе, сякаш бяха истински принцове и направи знак на групичка селяни, заели масата край прозореца, да се отдръпнат. Te припряно се подчиниха и взеха със себе си чиниите си с яденето. В ръката на гостилничаря се появи влажен парцал и той затърка изцапаната с мазнина маса.
— Ще опитате ли пивото, господа? Има домашно варено, или предпочитате чиния осолена и печена на скара змиорка?
— Добре ще е. — Ранулф се отпусна. — И донеси половница и за себе си!
Усмивката изчезна от мазното лице на гостилничаря:
— Но, сър, аз държа кръчма! Аз…
— Държиш кръчма, сър — съгласи се Ранулф, — и точно затова искам да поговоря с теб. Нямаш нищо против да поговориш с един кралски служител, нали?
Гласът му леко се повиши.
