— Убийство ли беше? Отрицателно поклащане на главата.
— Лягане с жена?
Отново отрицателно поклащане.
— Кражба? Богохулство?
Очите на брат Люк срещнаха очите на Корбет.
— Какъв грях? — възкликна Ранулф.
— Чел ли си книгата на пророк Самуил? Разказа за Давид? — попита Люк.
Корбет затвори очи. Израелският цар Давид беше обвиняван в много престъпления.
— И Йонатан… — тихо добави брат Люк. Корбет отвори очи.
— Абат Стивън е бил обвинен в непристойно поведение с негов събрат монах!
— Ти dixisti. Ти го каза, служителю.
Древния трябва да беше съгледал как лицето на Корбет се вцепени.
— И това е станало напоследък? — попита Ранулф.
— Съвсем наскоро. — Брат Люк поклати глава: — Бих казал — около месец преди смъртта на абата.
— Той каза ли защо? Как?
— Абат Стивън каза само, че е бил обвинен в това.
— Отрече ли го?
— Не. Казах ви, че само коленичи тук и хълцаше като дете. Каза, че обвинението е било направено в проведен шепнешком разговор в собствената му стая. Опитах се да го успокоя, да облекча душата му, но той внезапно се изправи и си тръгна. Изпратих пратеник след него, но той никога вече не се върна. Моят абат никога не се върна. — Очите на стария човек се напълниха със сълзи. — Сега вече го няма. Боже опази, да се е предал на отчаянието и да е прегрешил срещу Светия Дух, преди да е било извършено онова ужасно деяние! Нека ангелите го отведат в място спокойно и светло. Беше толкова различен… — Старческото лице на Люк имаше отнесен израз. — Знаеш ли, кралски служителю, когато бях по-млад, аз бях лечителят тук. Стивън Д’Обини беше редовен посетител не толкова на църквата, колкото на нашата библиотека. Той обичаше книгите.
— Но защо е дошъл тук? — запита Корбет.
— Дойде с приятеля си, сър Реджиналд.
— И защо е трябвало да посещава „Сейнт Мартин’с“?
— Знаеш ли, служителю — замислено отвърна старият човек, — никога не успях да разбера сър Реджиналд, но ако трябваше да избирам дали Харкорт или Д’Обини да стане монах, щях да избера сър Реджиналд.
— Защо?
— Той беше много стеснителен с жените, те го смущаваха. Мога да ти го кажа, защото сподели това с мен в личен разговор, а не на изповед. — Брат Люк потупа Ранулф по рамото. — Ти си енергичен мъж, нали?
— Слава Богу! — отдръпна се Ранулф.
— И обичаш удоволствията в леглото?
Ранулф не успя да се въздържи и почервеня. Корбет меко се засмя.
— Добре, продължавай! — подразни го старият монах. — Пъргав ли си или не? Някога служех на краля под знамената му. Можех да устоя на всичко, освен на изкушенията на плътта и на голям бокал с кларет. Сър Реджиналд беше различен: той идваше тук, за да потърси помощта ми.
— Импотентен ли е бил? — попита Корбет.
— Имаше си проблеми. Понякога такива провали се дължат на тялото: някаква рана, вредно образувание. Лекувал съм доста монаси през живота си, за да мога да позная причината и да препоръчам някакво лечение. Но понякога причината не е много ясна.
— А при сър Реджиналд?
— И двете, сър Хю. — Старият монах се потупа по главата. — Макар че всичко се дължеше най-вече на фантасмагории на ума.
— Но той се е оженил!
— Знам, знам! — въздъхна брат Люк. — Сър Хю, в това абатство ние имаме монаси с проблеми — как да се изразя? — в отношенията си с жените. След като са били отблъснати от жени, те търсят святост и сигурност зад манастирските стени. Други мъже пък мислят, че такива проблеми могат да се решат от светото тайнство на брака. Сър Реджиналд беше от последните. Обаче — вдигна той костеливия си пръст, — може и да греша. Много мъже се сблъскват с такива затруднения и те често имат временен характер. Единствените, които наистина са знаели истината в този случай, са сър Реджиналд и лейди Маргарет. Навярно си се срещнал с тази достойна жена?
Корбет кимна.
— Съмнявам се дали би споделила, нещо по толкова интимен въпрос.
— А кой е бил монахът, обвинил абата в непристойно поведение?
— Ни дума, ни намек, Червенокоси! Играеш ли комар? — попита внезапно брат Люк, без да изчака отговора. — Ако трябваше да се обзалагам, щях да кажа, че това отвратително обвинение е било тясно свързано с онази проклета погребална могила и, Боже опази, с амбициите на някой от моите братя.
— Какво поиска Харкорт, когато дойде при теб?
— Прахове, лекове, някакъв чудодеен еликсир. В действителност, аз малко можех да му помогна.
— Сър Стивън Д’Обини знаеше ли за това? Брат Люк отрицателно поклати глава:
— Затова и Харкорт дойде тук. Каза, че по-скоро ще се довери на един монах, отколкото на някой местен лекар.
— И върна ли се при теб, след като се ожени за лейди Маргарет?
Старият монах сви рамене и започна да си играе със зърната на броеницата.
— Трябва да си бил тук, когато сър Стивън е постъпил в „Сейнт Мартин’с“?
— О, да!
— Тогава беше ли му изповедник?
Брат Люк поклати глава:
— В продължение на много години той ме избягваше. Трябва да призная, че бях изненадан както от промяната в него, така и от бързото му израстване, но той скоро доказа, че е благочестив монах. — Старецът замълча за известно време. — Повече от това не мога да ти кажа, сър Хю.
Старецът затвори очи и започна да прехвърля зърнатата на броеницата през пръстите си. Седеше прегърбен, сякаш разговорът го бе изморил. Корбет и Ранулф му благодариха, станаха и върнаха скамейката на мястото й.
— Не мога да наруша обета си.
Корбет се извърна. Брат Люк продължаваше да седи със затворени очи.
— Тези кървави убийства, сър Хю. Ще продължат ли?
— Не знам, точно това се опитвам да открия.
— Търси в миналото! — прошепна старият духовник. — Ние посяваме греховете си като зърна. Te пускат корени и лежат заспали, но когато му дойде времето, изникват като черен стрък, а листата им са тлъсти, натегнали от зло. — Отвори очи: — Желая ти всичко най-добро, кралски служителю. Нека Бог да бъде с вас.
Брат Люк направи знак за благослов във въздуха, докато Корбет отваряше вратата, за да си тръгне.
Приорът Кътбърт коленичи върху студените плочи на пода на килията си. Беше заключил и залостил вратата. Огънят в огнището се бе превърнал в тъмна пепел, мангалите не бяха запалени. Приорът бе свалил расото и долната си риза. Острите камъни от настилката се забиваха в костеливите му колена. Притискаше с мъка краката си към леденостудения под. На стената над него, на едно огромно разпятие, Христос, сгърчен в агония, се взираше надолу към монаха. Приорът Кътбърт взе бича, затвори уста, стисна зъби и започна да нанася удари по дясното и лявото си рамо. Дори тук, в тъмнината на килията му, демоните не го напускаха. Той удряше отново и отново, докато в съзнанието му ръмжащи грифони изскачаха от пламъците, а един тъмен тунел плюеше демони-кръвопийци, чиито коси се гърчеха като змии. Приорът Кътбърт отвори очи.
