ръка, Кейд повдигна роклята на нещастницата. Корбет хвърли поглед на обезобразеното тяло, обърна се и повърна току-що изпитото вино. Олюлявайки се стигна до вратата, а след него на слънце с побеляло лице излезе и Кейд. Корбет хвърли и гъбата и свещта в краката на свещеника.
— Дано Бог се смили над нея! — едва продума между пристъпите на гадене. — Тя е нечия дъщеря, нечия сестра.
Изведнъж се сети за невръстната си дъщеря Елинор. Някога масата от накълцана плът, която преди малко беше видял, е била гукащо в люлката невръстно дете.
— Бог да й е на помощ! — повтори Корбет.
Приклекна на един крак и с опакото на ръката избърса устата си. Ранулф донесе кана с вода от къщата на свещеника и без да му иска позволение, поля на Корбет да измие лицето и ръцете си. След това писарят се изправи, погледна гневно свещеника и отвърза кесията си.
Подхвърли две сребърни монети към свещеника.
— Дръж, отче! — избъбри Корбет. — Искам да има опело. За Бога, преди да я погребеш, поръсете ковчега в смес от оцет и розова вода и покрийте трупа с бял покров. Вероятно е водила мизерен живот. Смъртта й е била ужасна. Заслужава малко достойнство.
Свещеникът побутна с върха на високите си обувки сребърните монети.
— Няма да го направя — изписка той.
— Ще го направиш и още как! — изрева Корбет. — Ще намериш кой да го направи, ако ли не — а аз ще проверя какво си свършил — лично ще се погрижа да те махнат от тая служба. Чувам, че негово величество кралят се нуждае от военни свещеници в Шотландия.
Надвеси се над вече изплашения свещеник.
— Казвам се — изсъска той — сър Хю Корбет, пазителя на тайния печат, приятел и съветник на краля. Ще направиш каквото искам от теб, нали така?
Надутостта на отчето се спихна като спукан мехур. Той закима и вдигна сребърните монети. Без да го чака Корбет се запъти обратно към малката порта на гробището, където поспря при вързаните там коне, за да поеме дълбоко въздух.
— Който и да го е сторил — кимна с глава към църквата, — трябва да е и зъл, и покварен.
Кейд, на когото явно още му се повдигаше, само промърмори и поклати глава, а Ранулф изглеждаше като да е видял призрак. Тръгнаха по Поултри. Стомасите им още се бунтуваха. Вървяха покрай вонящите тезгяси и качетата на кожарите, които седяха с ножове в ръце, остъргваха мазнината от животинските кожи преди да хвърлят готовите парчета в качетата с вода.
Посъвзелият се Ранулф подсвиркваше обидно на чираците, които потопени до кръста газеха накиснатите кожи в огромни каци с вода. Някои от чираците на свой ред го ругаеха, но жлъчта на повечето се изливаше върху мъж, окован от стражарите за стълба на една от кожарските сергии. Увесената на шията му табела гласеше, че предишната нощ този скандалджия се е мотаел пиян между къщите на кожарите и е мяукал като котка. Обидно подмятал, че някои кожари вместо истински кожи пробутват котешки на пазара.
Най-после Корбет и спътниците му стигнаха Мърсъри, където застаналите зад сергиите търговци се надвикваха, че имат дантели, панделки, шапки, броеници, гребени от чемширово дърво, мелнички за черен пипер и конци за шев. На минаване през покритото тържище в Уест Чийпсайд, заради подкараните през Шембълс към кланиците в Нюгейт крави, те едва владееха конете си. Животните като да усещаха надвисналата над тях орис и дърпаха въжетата на вратовете си. Усетили паниката им, конете цвилеха от страх. По-нататък близо до Нюгейт касапите бяха затрупани с работа, калдъръмът беше почервенял от кръв, съсиреци и слузеста карантия. Прекосиха Нюгейт, летният повей разнесе отвратителните зловония от тъмницата и противната воня от помийната канавка, която минаваше покрай него.
— Зловонна сутрин — измърмори Кейд.
Посочи с пръст градския канал — гъмжило от умрели плъхове, кучешка и котешка мърша, човешки останки и гниещи сред застоялата вода отпадъци от тържищата. Кейд шеговито смушка Ранулф в ребрата.
— Не криввай от правия път — предупреди го той. — Шерифите имат намерение да накарат всички престъпници от градските затвори да чистят канала, да изгребат целия боклук и да го изхвърлят в морето.
Унесен в мисли за трупа, който току-що беше огледал, Корбет спря на Флийт бридж да си купи черпак прясна вода от търговците на вода, които я продаваха от бокали и водни бъчви. Другите двама го последваха и прочистиха гърлата си преди да продължат към Холбърн. Отминаха църквата „Свети Дънстан“ в Уест, хранилището за документи на Върховния съд, продължиха през Темпъл Бар19, после по широката Стренд20, която водеше към Уестминстър. Широката улица беше обградена от наскоро измазаните и боядисаните домове на известни благородници; по нея вървяха съдии, адвокати и писари, облечени в блестящите си роби и с бели шапчици21 на път за и от съдилищата.
Пред лечебницата на църквата „Света Богородица от Ронсевал“, близо до село Чаринг, Корбет се полюбува на прекрасния резбован кръст, който неговият височайш господар беше издигнал в памет на своята многообичана съпруга Елинор22. По-нататък по пътя завиха и съгледаха пред себе си кулите, фронтоните и богатата каменна украса на Уестминстърското абатство и дворец. През малка странична порта в северната стена влязоха в земите на краля, абатството се извисяваше от дясната им страна, а наблизо беше църквата „Сейнт Маргарет“ — вклинена между градините на абатството и тези на двореца — красива, въпреки ръждясалата бесилка насреща им, която хвърляше сянка и върху великолепието на абатството, и на двореца. Зидарите — които бяха прекъснали работа, щом надниците им от хазната бяха секнали — я бяха сковали надве-натри.
Кейд посочи на север, към другата страна на абатството.
— Ей там — каза той, — сред малка овощна градина ще откриете развалините от къщата на отец Бенедикт, а — махна с ръка — зад църквата на абатството е катедралният съвет, където се събират „Сестрите на света Марта“. Да идем ли първо там?
Корбет поклати глава.
— Не. Първо ще посетим двореца и ще се видим с иконома, възможно е той да ни каже нещо повече.
Кейд се намръщи.
— Управителят е Уилям Сенч. Обикновено е пиян и не е в състояние да ти каже ден ли е или нощ. Знаеш как е, сър Хю, щом котката я няма, мишките танцуват.
Въведоха конете си в двора на двореца. От няколко години кралят не беше идвал в двореца си и личаха следите на запустението: из двора растяха бурени, капаците на прозорците бяха затворени, вратите залостени, конюшните празни, а цветята в лехите прораснали. Някакво куче изтича и залая насреща им настръхнало, накрая Ранулф прогони мелеза. Близо до хазната, която гледаше към прорасналите градини покрай реката, откриха намръщен слуга и го изпратиха да потърси Уилям Сенч. Същият изникна на най- горното от стъпалата, които водеха към църквата „Сейнт Стивън“ и Корбет изруга полугласно. Видът на Уилям Сенч отговаряше точно на същността му — роден и завършен пияница. Имаше изпъкнали и изцъклени като на риба очи, ъгълчетата на устата му висяха като да цивреше, а носът му аленееше. Беше много грозен мъж с рядка коса и изпъкнало чело. Вече беше надигнал чашката, но щом разбра кой е Корбет, се опита да си придаде смел вид — отговорите му бяха кратки и груби, но продължаваше да гледа встрани, сякаш му се щеше да се скатае някъде.
— Не, не — каза с раздразнение. — Нищо не знам за „Сестрите на света Марта“. Срещат се в абатството, но с тамошните работи — мрачно добави — се разпорежда абат Уенлок, той е много болен.
— Тогава кой дава нарежданията?
— Ами, има само петдесет монаси и повечето са стари. Приорът Роджър почина, та пазителят на светата утвар Адам Уорфийлд дава разпорежданията.
Мъжът пристъпваше от крак на крак, като за собствено успокоение. Притеснението му нарасна, когато от едната му страна застана Кейд, а от другата Ранулф.
— Ела, ела, мастър Уилям — благо му се подигра Корбет. — Ти си важен служител, а не някаква
— Какви?
