— Одобряваш ли това, което вършат?

— Разбира се, че го одобрявам.

Корбет се поизвърна.

— Потресе ли те смъртта на лейди Съмървил?

— Естествено.

— Научих, че е работила в перачницата. Какво точно е правила?

Корбет се взря през рамо в свещеника и отбеляза как е пребледняло лицето му. Дали по челото му нямаше капчици пот, зачуди се Корбет.

— Лейди Съмървил переше и най-вече се грижеше за покривките: тези за престола в олтара, тези за олтара, за други църковни одежди, както и за монашеските раса.

— Знаеш ли какво е искала да каже лейди Съмървил с думите „Cucullus non facit monachum“?

— Расото не прави монаха? — свещеникът леко се усмихна. — Неприятелите ни често използват тези думи, с които искат да кажат, че не е достатъчно да носиш свещенически одежди, за да бъдеш монах.

— Така ли е? — обади се Ранулф. — А ти съгласен ли си, братко?

Уорфийлд му хвърли презрителен поглед, а Корбет потропа с пръсти по перваза на прозореца.

— Значи не знаеш какво е имала предвид?

— Не, нямам почти никакви отношения със „Сестрите на света Марта“. Имам си достатъчно работа. Понякога ги срещам в катедралния съвет, но това е всичко.

— Така, така, така! — Корбет се върна при пейката. — Изглежда в Уестминстър никой нищо не знае. Прав ли съм, братко? И така иска ми се да видя три неща: първо, къщата на отец Бенедикт; второ — вратата към тайното подземие и накрая — „Сестрите на света Марта“. Казвате, че се срещат всеки следобед, така ли?

Пазителят на светата утвар кимна.

— Тогава, скъпи ми братко, да вървим. Да започваме.

Излязоха от сградата на абатството и Уорфийлд ги поведе през прорасналите градини към малка овощна градина.

— Какво става тук? — прошепна високо Ранулф. — Това е абатството на краля, домът на краля и въпреки това, за нищо не се полагат грижи.

— Грешката си е на краля — измърмори Корбет. — Твърде е зает с дела в Шотландия, та да притисне папа Бенедикт за правото да проведе избори. Отведе прислугата от Уестминстър, а в хазната му няма пари, за да се плаща на зидари или градинари. Не мисля, че знае колко зле е положението. Ще бъде просветлен, щом приключим работата си.

— А останалите нехаят — додаде Кейд. — Състоятелните ни съграждани гледат на Уестминстър като на село, а епископите на Кентърбъри и на Лондон са предоволни от неговия упадък.

Овошките оредяха и пред тях се откри заградено пространство с потрошена ограда, сред което се издигаха черните руини от къщата на отец Бенедикт. Корбет бавно обиколи около сградата. Не беше построена от преплетени пръти и кал, ами от камъни, обработени от каменоделци, иначе щеше да се е превърнала в тлееща купчина. Корбет разгледа каменната рамка на прозореца, поставен високо на стената, на около два ярда над зеленчуковата градина.

— Това ли е единственият прозорец? — попита той.

— Да.

— А покривът със слама ли беше покрит или с плочник?

— О, беше покрит с червени плочи.

Корбет отиде до входната врата, която все още подозрително висеше на железните си панти. Беше дъбова, около два инча дебела и подсилена с железни шини.

— Има само една врата, така ли?

— Да! Да!

Корбет я бутна настрана и влязоха в опушената, разрушена къща, смръщили носове от вонята на изгоряло дърво и застоял пушек. Вътрешността на къщата беше напълно обгоряла, варосаните някога стени — оголени и почернели. Каменното огнище в насрещния край се беше превърнало в трошащи се отломки.

— Скромно място — измърмори Корбет. — Леглото на отец Бенедикт трябва да е било в отсрещния край, нали? Близо до огнището. Така ли е?

Уорфийлд кимна.

— Вероятно тук се е хранел, спял и работил?

— Да, мастър Корбет, има само едно помещение.

— Ами пода бил ли е покрит?

— Вероятно с тръстика.

Корбет отиде до близкия ъгъл и разрови пепелта на пода. Издърпа няколко стъбълца и ги разтри между пръстите си; да, бяха тръстикови, а и вероятно са били много сухи и е било лесно да пламнат.

Корбет застана в центъра на помещението и загледа стената до прозореца, където огънят беше вилнял и превърнал дървената рамка на прозореца в тъмна мека пепел. По стената имаше дълбоки черни следи от опустошителните пламъци. Корбет отиде до огнището и останките от дървеното легло. Постоя за кратко, без да обръща внимание на нетърпеливото мърморене на своите спътници и поразрови пепелта с крак.

— Донеси ми пръчка, Ранулф!

Слугата му забърза към овощната градина и донесе дълго парче от тисово дърво, което беше окастрил с камата си. Корбет започна да рови в пепелта. Продължи да дълбае в отъпканата пръст, съсредоточен върху линия, която идваше направо от прозореца, после се върна при другите, които стояха близо до вратата.

— Отец Бенедикт е убит — заяви той.

Монахът простена.

— Точно така, братко Адам. Ще ми разкажете ли пак какво се случи, когато се опитвахте да потушите пламъците?

— Не можехме да се доберем до вратата, горещината беше много силна. Хвърляхме кофи с вода по стените и през прозореца. Друго не можехме да направим.

— Ами после?

— Пламъците отслабнаха и ние разбихме вратата.

— Все още ли беше заключена?

— Беше, но пантите й бяха хлабави.

— И открихте обгорялото тяло на отец Бенедикт, така ли?

— Беше вътре, а мъртвата котка лежеше до него — пазачът на светата утвар поклати глава. — Не разбирам как е бил убит. Вратата беше заключена, ключът беше само един. Отец Бенедикт едва ли е отключил и поканил някой, който да запали пожара, после да си тръгне и да заключи след себе.

Монахът се усмихваше победоносно, като да беше направил някакво блестящо умозаключение.

— Убиецът не е влизал — отвърна Корбет. — Ако пожарът е започнал от огнището, там щяха да са най-силните пламъци. Но погледнете стената под прозореца и стената отсреща. И двете са силно обгорели, а също и линията на пода между тях. Пожарът е започнал в средата на стаята. Ето как се е случило: някой е метнал гърне, или мях с мазнина — много чиста мазнина, защото изгаря напълно и е трудно да се открият следи. Хвърлил го е през прозореца в средата на стаята. Гърнето или мехът се е пръснал, онзи е хвърлил и прахан или свещ и сухите, напоени с мазнината тръстики бързо са се превърнали в бушуващ ад.

— Разбира се! — възкликна Кейд. — Затова котката не е могла да изскочи през прозореца, бил й е твърде високо, а подът под прозореца е бил напоен и е горял.

— А другата стена? — Ранулф се опитваше да обясни видяното. — Обгоряла е силно, заради вятъра откъм прозореца, носел е пламъците нататък.

— Празни приказки! — възкликна монахът.

— Не, не — отвърна Корбет. — Разгледах пода в средата на стаята под тръстиките. Има само отъпкана земя, макар и в пръстта там да има мазни петна, на места е по-слабо обгоряла.

— Но — възрази монахът — отец Бенедикт е стигнал до вратата.

— Да — отвърна Корбет. — Звукът от подхвърленото олио и пращенето на пламъците са го събудили.

Вы читаете Гибелен грях
Добавить отзыв
ВСЕ ОТЗЫВЫ О КНИГЕ В ИЗБРАННОЕ

0

Вы можете отметить интересные вам фрагменты текста, которые будут доступны по уникальной ссылке в адресной строке браузера.

Отметить Добавить цитату