Той взима наметалото си и ключа, който стои до леглото, хваща котката и се втурва към вратата.
— Ами пламъците на пода?
— Трябва да са били силни, но вероятно все още не са се разгорели съвсем. Отец Бенедикт трябва да е бил отчаян и смело да се е хвърлил през тях, преди да се разгорят напълно и да са подхванали гредите на покрива.
— Откъде знаеш, че ключът не е бил в ключалката? — попита Кейд.
— Иначе отец Бенедикт щеше да остане жив, а убиецът да изработи друг план — Корбет погледна към колана на меча на помощник-шерифа. — Вашата кама, мастър Кейд, е италианска направа, тънка и остра. Мога ли да я взема?
Кейд сви рамене и му я подаде.
— Така — рече Корбет. — Бихте ли излезли всички навън? Ранулф, дръж ръката си под дупката на ключалката.
Спътниците на Корбет, доста замаяни, напуснаха изгорялата постройка. Корбет придърпа плътно вратата, задържа я ловко с една ръка преди да плъзне италианската кама на Кейд в ключалката. В началото камата не помръдваше, затова Корбет внимателно започна да я натиска, докато не чу изненаданото възклицание на Ранулф. Писарят отвори вратата и върна камата.
— Е, Ранулф, какво държиш?
Слугата му показа тънко парченце обгоряло дърво, дълго и заоблено, сякаш издялано от майстор дърводелец.
— Разбирате ли — заключи Корбет, — станало е така, че убиецът е знаел къде отец Бенедикт държи ключа си. В нощта, в която е убил свещеника, той е поставил това парченце дърво в ключалката, тихо е заобиколил до прозореца, хвърлил е вътре гърнето и запален парцал и после се е измъкнал. Отец Бенедикт се е добрал до вратата, огънят го е обгръщал от всички страни, поставил е ключа в ключалката, но тя е била запълнена. Измъкнал е ключа, вероятно е опитал още веднъж, но е било твърде късно — Корбет впери поглед в монаха. — Убиецът не може да е бил преди това тук, защото отец Бенедикт не би могъл да заключи вратата след него, а и самият убиец надали би го сторил. Не, пазителю на светата утвар, отец Бенедикт е убит хладнокръвно. И аз смятам да открия от кого и защо!
Дочуха се стъпки и Корбет се обърна. Нисък, дебел монах, по чертите на чието посивяло лице се четяха тревога и съмнение, бързаше през дърветата към къщата на свещеника.
— Братко Уорфийлд! Братко Уорфийлд! — ломотеше неразбираемо той. — Какво става тук?
Спря се, главата му се въртеше като на врабче, имаше устни с провиснали краища и черни очички, които стрелкаха присъстващите.
— Кои са тези хора? Трябва ли ти помощ?
— Не, братко Ричард! — отговори Уорфийлд.
Дебелият монах мушна палци в украсеното с пискюли въже около кръста си.
— Ами! — възкликна, като оглеждаше помещението. — Според мен ти трябва!
— Махай се, нещастнико! — отвърна му Ранулф. — Това е сър Хю Корбет, пазителят на тайния печат, специалният пратеник на краля!
— Съжалявам, съжалявам — запелтечи дебелият монах, очите му умоляващо гледаха към Уорфийлд.
— Не се притеснявай, братко Ричард — пазителят на светата утвар силно го тупна по рамото. — Всичко тук е наред!
Уорфийлд се усмихна към Корбет.
— Брат Ричард е мой помощник и много ревностно изпълнява задълженията си.
— Чудесно — Корбет щракна с пръсти. — Тогава вие двамата можете да ми покажете входа към тайното подземие.
Преди да се обърне Корбет улови бързите, предупредителни погледи, които си размениха Уорфийлд и неговият дебел помощник.
Глава пета
Адам Уорфийлд ги поведе към църквата на абатството. Заредиха се каменни колони и коридори, в които цареше гробна тишина. В застоялия въздух Корбет долови мириса на тамян и гниещи цветя. През поставените високо на стените прозорци от цветно стъкло нахлуваха разноцветни лъчи, които падаха върху и без това шарените сенки. Вървяха през трансепта23, стъпките им кънтяха глухо и даже дишането им сякаш отекваше в простора под сводестия покрив. Най-после стигнаха до южния трансепт, който беше препречен от огромна дъбова врата, обкована с железни ленти и железни гвоздеи. Ръбът на вратата — там, където стигаше до горния праг, беше запечатан на няколко места с червен восък, върху който стоеше печатът на хазната. Вратата беше подсилена с три резета, всяко от които имаше по два катинара.
— За всеки катинар — обясни Адам Уорфийлд — има два ключа. Единият се пази от краля, а другият — от кмета.
Посочи ключалката.
— Ключалката също е запечатана.
Корбет се приведе и се вгледа в големия кръгъл печат от яркочервен восък, поставен от канцлера. Огледа го много внимателно.
— Не е счупен — каза. — А какво става, когато кралят пожелае да влезе?
— И аз се питах същото — намеси се Кейд. — Лордовете, натоварени с делата на хазната са го измислили много просто: вратата може да се отваря само в присъствието на краля. Досега е имал достатъчно сребро и злато, ако се нуждае от още ще разтопи резерва, който все още се пази в Тауър.
Кейд се намръщи.
— Мирът с Франция — допълни той — е причината кралят да не прибягва до хазната си.
Корбет кимна. Изглежда нямаше опасност за хазната и казаното от Кейд му напомни как из двора се носеше мълвата за хвалбите на ковчежниците, че до този момент на краля не му се е налагало да топи сребърни чаши, за да плаща на войската си.
Корбет потропа на вратата.
— Има ли стъпала зад вратата?
Адам Уорфийлд въздъхна отчаяно.
— Да, и са изпотрошени. Онзи, който опита да разбие вратата, бързо ще бъде хванат. Не казахте ли, че искате да се срещнете с жените от ордена „Сестрите на света Марта“?
И без да дочака отговор, пазителят на светата утвар и брат Ричард ги поведоха навън от абатството към манастирската обител. Квадратният вътрешен двор беше заобиколен от колонада, средата му представляваше зелен остров от тучна трева с бликащ фонтан, около който чуруликаха и прехвърчаха птици. Минаха през малка врата, спуснаха се по още ходници и влязоха в залата на катедралния съвет.
Корбет долови приглушени гласове, които стихнаха, щом прекрачиха прага. Примижа на влизане. Макар прозорците да бяха отворени, залата беше мрачна. В сенчестите ниши проблясваха свещи. Около дълга дъбова маса бяха насядали група жени. Щом спряха да говорят и се обърнаха към тях, Корбет усети тъгата, която цареше. В началото трудно ги различаваше, едва ги виждаше на слабата светлина и се завзира в тях по-старателно: всичките бяха покрити с тъмносини воали, прикрепени със златни ширити. Роклите и ризите им бяха в различни цветове, но отгоре носеха къси наметки в тон с воалите. Съсредоточи вниманието си върху облеклото им и различи образа на Христос и на жена, коленичила до него, вероятно света Марта. Зърна голи глезени под масата и осъзна, че тези дами, макар и от висшата аристокрация, също като много от благородните вдовици, следват монашеския правилник в духовния си път. Като си даваше сметка, че собствените му ботуши глухо тропат по покрития с дъски под, Корбет поведе другите през залата, въпреки че забеляза как Кейд и монасите се дърпат, сякаш искат да се скрият.
— Винаги ли ходят така облечени? — прошепна Ранулф.
— Едва ли — промърмори Корбет. — Само когато се срещат.
— Защо шепнеш? Какво търсиш тук?
Възрастна, белокоса дама, седнала начело на масата, се изправи и сложи шепа на ухото си. Отново се
