провикна към тях и високата дама от дясната й страна повтори въпроса.
— Господа, това е събрание на нашето сестринство. Не почукахте, нито поискахте позволение да влезете.
— Милейди — отвърна Корбет, — тук сме по нареждане на краля.
Останалата част от седящите дами зашушукаха помежду си, но възрастната дама начело на масата плесна с ръце за тишина, а високата жена от дясната й страна се изправи и с плавна походка тръгна към тях да ги посрещне. Корбет хвърли бърз поглед на дамите около масата и преброи, че са седемнайсет.
— Аз съм лейди Катрин Фицуорън — заяви високата жена. — Нашата игуменка, лейди Имелда де Лейси, ви зададе въпрос. Вие кои сте?
Корбет впери поглед в нея и забеляза измъкналата се изпод монашеската шапчица сива коса, макар жената да беше все още млада: кожата по лицето й беше гладка и без бръчки, високите й скули подчертаваха гълъбовосивите й очи, но присвитите й като на стара мома устни правеха изражението й кисело. Корбет не изгуби самообладание, беше привикнал на властните маниери на придворните и знаеше, че колкото по-малко говори, толкова по-добре.
— Знам кои сте — очите на лейди Фицуорън блестяха презрително към монасите. — А ти — дългият й костелив пръст се насочи към Кейд — си помощник-шерифът, неспособен да залови убиеца, окървавил ръцете си с бедните, нещастни момичета.
Докато тя говореше, Корбет отправи поглед към дамата, която седеше начело на масата. „Трябва да съм много внимателен“, помисли си той. Тази де Лейси трябваше да е към седемдесетгодишна, вдовица на един от великите наставници на Едуард, а покойният съпруг на лейди Фицуорън беше един от най-добрите генерали на краля в Уелс. Корбет си пое дълбоко въздух и предупредително стрелна с очи Ранулф.
— Милейди — пристъпи той, — аз съм сър Хю Корбет, пазител на тайния печат и главен писар на Върховния съд.
Лейди Катрин веднага му протегна бялата си, фина ръка, за да я целуне, което той и стори, като реши да пренебрегне сподавения смях на Ранулф.
— Сам кралят ме изпрати тук, за да разследвам смъртта на лейди Съмървил и — Корбет се запъна — другите нещастия, за които ти спомена.
— Тогава ти, сър Хю, си добре дошъл — грубо отвърна тя, — но за какво са ти притрябвали монасите?
На Уорфийлд и брат Ричард не им беше необходимо второ подканване, за да се измъкнат от залата като подплашени зайци.
— Е? — лейди Катрин се обърна, усмивката й беше крива. — Трябват ни още столове.
Плесна с ръце и прислужващата жена, седнала в тъмна ниша с прозорец, скочи да изпълни нареждането й. Корбет едва остана сериозен, когато жената с мърморене и мрънкане повлече от стоящите до стената три стола с високи облегалки и ги остави до близкия край на овалната маса. Корбет нареди на Ранулф и Кейд да й помогнат. Лейди Катрин се оттегли отново на мястото си, докато тримата смутени мъже заемаха своите места.
— Май ще е най-добре — обяви старата де Лейси с неочаквано ясен глас, — ако разкажем на кралския пратеник — в думите й имаше сарказъм — нещичко за „Сестрите на света Марта“.
— Ние сме послушници — допълни тя сърдечно, — вдовици, които следват повелите на свети Павел и сме посветили себе си на милосърдни дела. Дали сме тържествен обет за подчинение пред епископа на Лондон, а работата ни е сред жените, скитащи из улиците на Лондон. Жените — проницателните й очи се сведоха към Корбет, — които трябва да продават телата си, за да задоволяват мъжете мръсните си, лъстиви желания.
Тя спря и се вгледа в Корбет, сякаш той лично носеше отговорност за всяка уличница в Лондон.
Корбет прехапа отвътре устни, за да не се разсмее. Ранулф сведе глава и получи ритник под масата.
— Ако се засмееш, Ранулф — изсъска с крайчеца на устата си Корбет, — ще ти извия врата със собствените си ръце!
— Какво беше това? Какво беше това? — де Лейси пак сложи шепата си на ухото.
— Нищо, милейди. Дощя ми се да се уверя, че слугата ми добре е настанил конете в конюшнята.
Възрастната дама почука по масата с дървено чукче.
— Когато говоря, ви се разрешава да слушате внимателно!
Корбет скри лицето си в ръце и здраво прехапал долната си устна, си припомняше истории за де Лейси: как тази жена често придружавала съпруга си на военните походи и беше способна да използва език, от който и закоравял търгаш би се изчервил. Погледът му се стрелна към останалите около масата. За голяма изненада, не и за лейди Катрин Фицуорън, останалите вече седяха, свели глави, раменете на някои се тресяха и Корбет осъзна, че не само той намира ситуацията за комична. Понеже лейди Имелда приключваше с язвителното си описание на предназначението на ордена, той остана неподвижен.
— В края на тази среща и то едва когато сме приключили — властно обяви лейди Имелда, — нашата помощник-игуменка, лейди Катрин, ще ви окаже по-нататъшно съдействие. Тя и нейната приятелка, лейди Мери Невил.
Де Лейси щракна с пръсти и посочи към една от жените на масата, които в този момент вдигнаха глави и открито впериха поглед в тях.
Корбет и Ранулф наблюдаваха дребничката с приятна външност и маслинова кожа лейди Мери. Ранулф погледна тъмносините й очи и преглътна, тъй като гърлото му пресъхна, а сърцето му заби бързо. Досега не беше виждал такава красота. Въпреки многото жени, които беше имал, той разбра, че както си седеше в тази странна зала на катедралния съвет, за пръв път в живота си се е влюбил лудо. Жената се усмихна нежно и отклони погледа си. Ранулф я поглъщаше жадно с очи и за него останалата част от срещата потъна в далечно жужене.
Корбет, който също се загледа в младата вдовица, отвърна очи. Как е възможно, чудеше се той. Не можеше да бъде! Беше потресен, ръцете му станаха студени като лед. Лейди Мери носеше същото име, имаше същите черти, същото поведение, като първата му съпруга, починала преди години. Корбет не можеше да повярва, беше така разтърсен, че загуби обичайната си предпазливост и не си даде сметка, че лейди Мери действаше по същия начин и на слугата му. Кейд обаче изгледа подозрително и двамата и внимателно смушка с лакът Корбет.
— Ти, сър Хю Корбет — провикна се над масата лейди Имелда, — самохвалко или заплес! На теб говоря!
Корбет се поусмихна и се поклони.
— Прости ми, милейди, но изминатия път от Уинчестър беше тежък. Яздих без почивка.
Хю Корбет се вгледа в състареното, но властно лице, подчертаните скули и строгото изражение и устоя на желанието да й отвърне със същата монета. Положи усилия да се съсредоточи, и въпреки мрачната атмосфера в залата, у него се породи възхищение към тези изтънчени дами, които, по всичко личеше, единствени в Лондон ги беше грижа за принудените да проституират млади жени, чийто брой нямаше чет.
Събраните жени обсъждаха едно след друго делата си. Лейди Имелда разказа как са си разделили града на участъци — всяка имаше квартал, за който да се грижи; как са изградили приюти близо до „Сейнт Мери ъф Бетлеем“, близо до Тауър на Марк Лейн, в Лотърбъри и на кръстопътя между Найт Райдър и Теймз Стрийт. Как са набавяли пари и дрехи, уреждали бракове за по-младите момичета, докато останалите са получавали дрехи, храна, малко пари и са били изпращани обратно в селата и махалите, откъдето идваха.
Корбет беше завладян от съчувствие при това пестеливо на думи описание на лейди Имелда, направено с искрена загриженост към онези, към които съдбата не е била така благосклонна както към нея. Научи, че орденът съществува от двайсет години и дамите вече имаха тесни връзки с лечебниците на „Сейнт Бартолъмю“ и „Сейнт Антони“, в които лекарите им предоставяха услугите си безплатно, а гилдията на аптекарите им продаваше билки и лекарства на много ниски цени. По-добре, че се занимаваха с тази дейност, помисли си Корбет, отколкото да са като замаяни придворни пеперуди, отрупани с бижута, облечени в сатен и без друга мисъл в празните глави, освен как изглеждат лицата им и как да се натъпчат.
