— Но защо не е обезобразил и нея?
— Може да си е навлякла гнева на убиеца, заради помощта, която е давала на жертвите на неговата омраза или…
— Или какво, братко?
— Може да е научила истинската му самоличност и е трябвало да замълчи завинаги.
Корбет остави бокала си.
— Странно е, че го казваш, братко, защото лейди Съмървил непрекъснато си е повтаряла думите: расото не прави монаха.
— А! Доста разпространени думи и много подходящи за задачата ти, Хю. Никой не е този или тази, за какъвто може да се представя.
Брат Томас се изправи и пристегна въжето около кръста си.
— Не мога да съм ти от полза за смъртта на лейди Съмървил, но почакай — брат Томас отиде до вратата, повика послушника и шепнешком му даде нареждания. — Изпратих да повикат някого, който може да ти е от помощ. Кажи сега, Хю, как намираш ейла?
В средата на обсъждането на начина на варенето на ейл, на вратата се потропа и влезе млад монах с русолява коса и детинско лице.
— А, брат Дейвид — брат Томас ги представи според обичая.
Монахът се усмихна на Корбет и от усмивката му с раздалечени зъби, луничавото му лице стана още по-момчешко.
— Сър Хю, какво мога да направя за теб?
— Братко, на единайсети май, понеделник, тук са дошли две жени, от ордена „Сестрите на света Марта“. Лейди Съмървил и лейди Мери Невил.
— Дойдоха на посещение при две болни пациентки, жени, които бяхме прибрали.
— И какво се случи?
— Останаха около час, приказваха си, а после лейди Съмървил каза, че трябва да си върви. Лейди Мери се опита да я спре, предложи да я придружи през Смитфийлд, но по-възрастната, лейди Съмървил, отказа, нямало опасност. Тръгна си и това е всичко.
— Кога си тръгна лейди Мери Невил?
— Скоро след това.
— Накъде тръгна?
Младият монах се усмихна.
— Това, сър Хю, не мога да ти кажа.
Корбет му благодари, но на половината път към вратата брат Дейвид внезапно се обърна.
— Чух за убийството на лейди Съмървил — рече той. — Тялото й било намерено близо до бесилката в Смитфийлд, така ли е?
— Да, точно така.
Монахът кимна към прозореца.
— Става тъмно, търгът на коне вече е приключил. Ако искате, а може да е от полза, познавам там един просяк, полупобъркан човек, загубил краката си в кралските войни. Нощем спи под бесилката; там се чувства в безопасност — младият монах сви рамене. — Може да е видял нещо. Една нощ, докато минаваше през вратите на приората, го чух да крещи, че дяволът се е развилнял из Смитфийлд. Попитах го, какво иска да каже, но той живее в свой си свят. Непрекъснато твърди, че има видения.
Младият монах затвори вратата след себе си, а Корбет впери поглед първо в брат Томас, а после в Ранулф.
— Ужасяващо — измърмори той. — Убиецът може и да е всеки, но някак усещам, че ключът към всичко се крие в смъртта на лейди Съмървил.
Сбогуваха се с брат Томас. Корбет се поспря в болницата, за да види стариците, които лейди Невил и лейди Съмървил бяха посетили в нощта на единайсети май. Стариците обаче се оказаха слабоумни, мислите им бяха блуждаещи, а приказките им несвързани и Корбет ги остави. В двора на болницата той нагласи наметката си и погледна към Ранулф, който все още изглеждаше потиснат, погълнат от собствените си мисли.
— Ранулф — настоя меко Корбет, — какво има?
— Нищо, господарю.
Корбет го улови за ръката и го придърпа по-близо.
— Стига, човече, тих си като мушица!
Ранулф се освободи, отдръпна се и се загледа нагоре в сгъстяващия се мрак; синевата на небето беше обагрена от отслабващите лъчи на залязващото слънце, а лекият бриз носеше към тях все по-слабите звуци от града.
— Има нещо — рече едва чуто. — Но не искам да го обсъждам.
— Има и друго, нали?
Ранулф въздъхна.
— Сигурно остарявам, господарю. Излизам да пия и гуляя в кръчмите. Имам вземане-даване с момичета като убитите. Виждам игривите им погледи. Досаждам им и им плащам със злато — Ранулф изду бузи. — А сега виждам друга страна от живота им и…
— И какво?
— Наистина ме плаши казаното от брат Томас. Всеки може да е убиецът. Ако с теб не бяхме заедно в Уинчестър, като всеки друг човек в града, щяхме да сме сред заподозрените, включително и нашият приятел Александър Кейд.
Лицето на Корбет застина.
— Какво имаш предвид, Ранулф?
— Ами Кейд е добър служител на закона. Никога не взема рушвети. Почтен е и безмилостен. Защо тогава беше толкова мълчалив в абатството? А и забелязах, че в Сейнт Лоурънс Джуъри той набързо излезе от моргата, държа се настрана. Може и да греша, господарю, но все пак съм съгласен с теб, той крие нещо.
— Предполагам, че всички крием нещо — отвърна Корбет. — Чу брат Томас. Имаме си работа с човек, който води двойствен живот: през деня е праведник, а нощем пълзи из улиците като безмилостен убиец. Е, Ранулф, притисни нос и стегни стомаха си. Време е да посетим бесилката.
Излязоха от приората и пресякоха вече безлюдната земя на пазара в Смитфийлд. Само неколцина бяха още там: търговец на коне, отчаяно мъчещ се да продаде две стари кранти, които, както беше видно, едва стояха прави от изтощение; дребен търговец с почти пълната си с ябълки ръчна количка; две момчета, които ритаха надут свински мехур, и един пияница, който се подпираше на един от брястовете и пееше мръсна песен. Мракът вече се сгъстяваше. Отминаха мястото, на което изгаряха престъпниците, и изкачиха полегатия хълм, където се издигаше разклонената на три бесилка. Нощният бриз разнесе сладникавия мирис на разложение. Корбет и Ранулф веднага повдигнаха краищата на плащовете си, за да покрият лицата си, понеже и на оскъдната светлина можеха да видят, че на бесилката все още има увиснали по въжетата тела. Корбет каза на Ранулф да остане и отиде да разгледа. Не поглеждаше към клюмналите глави, опитваше се да не гледа подутите стомаси, увисналите голи нозе, които сякаш продължаваха да се опитват да стигнат земята. Огледа около бесилката: нищо. После обаче дочу потрепването на дървени летви, така че спря и зачака. Странно наглед създание бавно се придвижваше по отъпканата пътека към бесилката. Във все по- плътния мрак изглеждаше като някое джудже, увито в парцали. Щом видя Ранулф, то спря, ръката му се протегна и захленчи за милостиня. После съзря Корбет, който се беше устремил към него по пътеката. Мъжът прибра ръката си и се обърна пъргаво като заек, въпреки дървените летви, привързани към отрязаните му крака.
— Спри! — извика Корбет.
Ранулф улови мъжа за раменете. Просякът заскимтя, на изкривеното му лице се изписа жалостива молба.
— Имайте милост, пуснете ме! — извика той. — Аз съм един беден просяк.
Корбет се приближи и приклекна пред него. Взря се в почти лудия поглед на светлите очи, забеляза небръснатите му страни и челюст, провисналите от двете страни на устата му стръкове салвия.
