— Всяка нощ идваш тук, нали?
Мъжът продължаваше опитите да се освободи от ръката на Ранулф.
— Не искаме да ти причиним зло — добави Корбет успокоително. — Напротив.
Протегна ръката си и двете сребърни монети и няколкото пенита привлякоха погледа на просяка. Мъжът си отдъхна и се ухили.
— Мислите ми доброто — каза той. — Идвате да помогнете на стария Рагуорт.
Седна с клатушкане на дървените си дъсчици и Корбет се почувства неловко, изглеждаше сякаш говори с някой, който е полузакопан в тъмната земя.
— Не ми мислите злото — повтори той и Корбет видя мръсната ръка на мъжа да се протяга към монетите.
— Твои са — прошепна Корбет, — ако ни кажеш какво си видял.
— Имам видения — отвърна просякът, вече по-спокоен, намествайки се, понеже Ранулф беше отпуснал хватката. — Виждам как дяволът се разхожда. Затова се крия при мъртвите. Те ме защитават. Понякога им говоря. Казвам им какво знам, какво виждам, а понякога те ми говорят. Казват колко съжаляват — мъжът се ухили лукаво. — Никога не съм самотен. Даже през зимата.
Посочи към светлините на „Сейнт Бартолъмю“.
— Покаже ли се слънцето, показвам се и аз. Спя в мазето, но там виденията не ме спохождат.
— И какво видя? — настоя Корбет. — В нощта, в която умря старата дама?
Мъжът стисна очи.
— Забравил съм сега.
Монетите смениха притежателя си.
— Вече си спомням! — Корбет насмалко не оглуша, така силно се провикна просякът.
— Тихо! — изшътка Корбет и вдигна пръст към устните си. — Само трябва да ми кажеш и останалите пари също ще са твои.
Рагуорт изви глава и кимна към бесилката.
— Седя си тук и си говоря с приятели.
Корбет внезапно си даде сметка, че той говори за увисналите на бесилката хора.
— Когато изведнъж чува стъпки и в тъмнината вижда фигура да идва насам. Жената е.
— А след това?
— Чува други стъпки.
— Какви бяха стъпките?
— О, тромави. Дяволът е тромав, нали знаеш?
Изнервен, Корбет погледна към Ранулф. Просякът си беше почти луд и писарят се почуди колко от казаното беше истина и колко измислица на трескавото му въображение.
— После какво се случи? — измърмори Корбет.
— Знае аз, че е дявол — повтори мъжът. — Иска аз да предупреди жената, но тя спира. Поглежда назад в мрака и извиква: „Кой е?“. Дяволът се примъква по-близо и жената казва: „О, това си ти!“.
— Повтори го пак.
— Старата жена рече „О, това си ти!“.
— Какво се случи после?
— Дяволът се примъкна близо. Чух как й прерязва гърлото и дяволът си беше отишъл.
— Как изглеждаше дяволът?
— О, носеше плащ и грамадни черни сандали на копитата си.
— Сандали? — удиви се Корбет и погледна Ранулф. — Някой от нашите приятели — монаси!
— Не! — извика просякът. — Беше самият сатана, защото грамадните му криле като на прилеп изплющяха във въздуха и той изчезна в нощта.
Корбет въздъхна и му даде остатъка от монетите.
— Твърде е хубаво, за да е истина — рече полугласно. — Хайде, Ранулф, нямаме повече работа тук.
Корбет и Ранулф се прибраха през потъналия в мрак град на Бред Стрийт. Завариха цялото домакинство силно развълнувано. Малтоут се беше върнал и двамата с Ранулф увиснаха на вратовете си, сякаш са открили отдавна загубения си брат. Корбет изви очи към небето, целуна Мейв и малката Елинор, която го гледаше с кръглите си опулени очи, после се качи в спалнята си. Мейв го последва с чаша вино и седна до него на леглото.
— Навън е тъмно! — рече Корбет изтощено. Погледна към зарешетения прозорец и добави: — Тъмно като в ада. Има нещо зло, злокобно, безчовечно. Природата му не е човешка, не е като тази на дьо Краон, който иска власт, или на Едуард, който иска да е новият Юстиниян на запада!
Корбет обхвана с ръка жена си през кръста.
— Не трябва да излизаш сама, особено след като се смрачи, не и докато не приключа задачата си.
Остави чашата и прегърна жена си, целуна я нежно по шията, а когато вдигна очи, мракът продължаваше да напира към прозореца.
На следващата сутрин Корбет стана рано, втурна се към склада за провизии, каза на Грифин, който се препъваше към кухнята, че не иска да го безпокоят и отиде в своето работно помещение в задната част на къщата. Взе парченце пергамент, изглади го с пемза и започна да подрежда в списък всичко, което знаеше.
Първо: убити са шестнайсет проститутки. Всеки месец е умирала по една, обикновено на или около тринайсето число от месеца. Всички са убити по един и същи начин: гърлата им са прерязани, а телата им обезобразени. Повечето са убити в собствените си стаи, но последната е убита в църква. Корбет захапа крайчеца на перото си. Какво друго му беше известно? По думите на Кейд всички жертви са били млади, по- скоро куртизанки, отколкото обикновени уличници. Тогава защо убиецът е избрал именно тези жертви, а не стариците и мърлявите уличници, които спяха из смрадливите улички? Корбет отметна глава. Щом повечето са убити в своите стаи, трябва да са отворили вратата и да са пуснали убиеца до тях, тогава не трябва ли той да е някой, на когото са имали доверие? Кой ли може да е? Някой богаташ? Редовен клиент на всяка от тях? Градски управник? Или свещеник? Корбет потри челото си. Нали Кейд беше докладвал, че никой нищо не е видял. Кой беше убиецът? Кой можеше да се промъква като смъртоносна сянка, злостно да напада, да прерязва гърла и да изчезва като някакъв сатанински блуждаещ огън? И защо на тринайсети? Да не би да е някаква сатанинска дата? Имаше ли датата някакво значение? Защо веднъж месечно? Какъв беше мотивът? Корбет си припомни думите на брат Томас и потръпна. Потопи перото си в мастилото и продължи да пише.
Второ: смъртта на лейди Съмървил. Убита е на открито. Ако можеше да се вярва на лудия просяк, а Корбет нямаше вяра на брътвежите му, лейди Съмървил трябва да е познавала убиеца си, защото го е разпознала в тъмнината. Криеше ли този факт ключ към разкриването на убиеца? Корбет отново се върна към общия за всичките убийства факт. Кого може да е познавала лейди Съмървил? Заради кого би се спряла в тъмното? Свещеник? Монах? Градски управник? Някой от нейния ранг? Някой, на когото е имала доверие?
Трето: какво е имала предвид лейди Съмървил с думите „расото не прави монаха“? Дали не се е отнасяло за двойствения живот на убиеца? За убиеца ли е говорела? Или пък е имала предвид личния живот на някой свещеник или монах? Корбет прехапа устни и поклати глава. Лейди Съмървил може да е говорела за някой друг скандал, може би за нещо, което е видяла в Уестминстър? Убиецът й беше ли същият, окървавил ръцете си със смъртта на проститутките? Или някой, който е искал да изглежда така?
Четвърто: отец Бенедикт. Какво го е тревожило? Защо е изпратил на Кейд онова тайнствено съобщение? Не беше ли странно, че Кейд така и не е съумял да го намери и да разбере какво е стояло зад тревогите на свещеника? Беше ли убиецът на отец Бенедикт свързан със смъртта на проститутките?
Пето: Ричард Падликот. Беше ли този ловък мошеник въвлечен в някоя от изкусните машинации на дьо Краон? Има ли това нещо общо с убийствата, които Корбет разследваше? Корбет се облегна на стола си, в мислите му кръжаха най-различни предположения.
— Колко ли загадки има тук? — промърмори той на себе си. — Една, две или три? Имат ли нещо общо или не?
