Корбет рязко погледна към отсрещния ъгъл, откъдето се разнесоха писъци и крясъци и изпълниха общото помещение. Усмихна се на себе си. Понякога се въздаваше справедливост, защото булмастифът се беше освободил и захапал ръката на един от мъчителите си, помещението вече беше цялото оплескано с кръв. Корбет допи халбата си и се измъкна от неразборията. Трябваше да се отбие на още едно място и тръгна по улица в покрайнините на града, покрай приората на „Свети Йоан Йерусалимски“30, от другата страна на Смитфийлд. Там попита утоляващ жаждата си пияница как да стигне до къщата на Съмървил. Мъжът знаеше точно къде е и Корбет, като избягваше всячески стичащата се към Смитфийлд навалица, прекоси Олдърсгейт към Барбикан Стрийт.
Къщата на Съмървил беше великолепна постройка, дори със затворените си в този момент прозорци и големите парчета черен лен, надиплен и закован на дървените колони в знак на траур. Опечалена слугиня отвори вратата и го поведе нагоре към малка, но разкошно обзаведена дневна на втория етаж. И макар стаята да беше неразтребена, сякаш непочиствана с дни, тя подсети Корбет колко хубава беше направила Мейв къщата му на Бред Стрийт. По масата и по някои от покритите с дамаска столове имаше петна от вино. Окачените по стената вещи изглеждаха мръсни и запуснати, в камината не гореше огън и решетката й не беше чистена.
— Искал си да ме видиш?
Корбет се обърна и погледна младия мъж, застанал на прага.
— Казвам се Гилбърт Съмървил. Слугинята каза, че ти си сър Хю Корбет, кралски пратеник.
Младият мъж се ръкува вяло с него. Корбет гледаше черната, чорлава коса, белите, възпълни страни, зачервените очи, челюстта и линията на устата също издаваха слабоволие. Къркач, заключи Корбет. Син, който скърби за майка си, но обича бордото повече от всичко друго.
— Съжалявам за загубата ти — каза Корбет.
Младият мъж придърпа обточената си с кожа роба и му показа стол.
— Спах до късно. Заповядай, седни — потърка наболата брада по бузата си. — Погребението на майка ми беше вчера — промърмори той. — Къщата все още не е сложена в ред, аз… — гласът му заглъхна.
— Моите съболезнования, мастър Гилбърт.
—
— Моите съболезнования за смъртта на майка ти, сър Гилбърт. Доколкото ми е известно си се прибрал в малките часове във вторник, дванайсети май, открил си, че майка ти не си е в стаята и си започнал да я търсиш, така ли?
— Да. Слугите са я намерили близо до бесилката в Смитфийлд.
— Преди смъртта си майка ти да се е държала странно или пък да е изричала странни думи?
— Моята майка почти никога не говореше с мен, затова я оставях сама.
Корбет видя гнева и болката в очите на младежа.
— Нея вече я няма — отвърна меко Корбет. — Откъде идва това дълбоко разногласие между една майка и единственото й дете?
— Тя искаше да съм като баща ми, но аз не съм.
Не, не си — помисли си Корбет. Имаше неясни спомени от стария Съмървил. Висок, умел воин, който беше направил много за кралството в последните години на войните в Уелс. Корбет смътно си спомняше, че го е виждал да крачи устремно из Върховния съд или как се бие рамо до рамо с краля в някаква битка, или пък да върви по коридорите на някакъв замък или дворец.
— Говори ли ти нещо поговорката „Расото не прави монаха“.
Съмървил се усмихна криво.
— Нищо.
— Майка ти имаше ли си доверени хора измежду прислугата?
Младежът го изгледа с раздразнение.
— Нямаше, тя беше със старомодно възпитание, мастър Корбет.
—
—
Корбет не откъсваше очи от младия мъж.
— Тогава нямаш никакви предположения относно убийството на майка ти?
— Нямам.
Корбет го побиха тръпки от явното безразличие, което младият мъж показваше по отношение на смъртта на майка си и заоглежда стаята.
— Майка ти имаше ли някакви книжа?
— Имаше, но аз вече ги прегледах. Там няма нищо.
— Не искаш ли да има възмездие за смъртта на майка ти?
Младият мъж повдигна рамене.
— Разбира се, но ти си сър Хю Корбет, пазителят на кралските тайни. Изцяло ти се доверявам, служителю. Ти ще откриеш убиеца. Приличаш на баща ми. Не изпускаш следата, също като кралските хрътки, тичаш по плячката или я влачиш. Ще откриеш убиеца и аз ще пия от бокала си вино, докато го гледам как увисва на бесилката в Елмс.
Корбет се изправи и подбутна назад стола си с крак.
— Сър Гилбърт, остани си със здраве — обърна се и тръгна към вратата.
— Корбет!
Писарят не спря. Беше стигнал до първото стъпало, когато Съмървил го настигна.
— Сър Хю, моля те.
Корбет се обърна.
— Съжалявам за смъртта на майка ти — тихо рече той, — но, сър, намирам поведението ти позорно.
Младежът сведе очи.
— Ти не разбираш — промърмори Гилбърт. — Баща ти правеше това! Баща ти правеше онова! Да, майка ми е мъртва. И какво от това, писарю. За нея мъртвият бях аз.
Корбет погледна младия мъж и изведнъж се запита — беше ли изпълнен достатъчно с омраза, за да извърши убийство? Помътнелият поглед на младежа срещна неговия.
— О, не — каза той. — Досещам се какво си мислиш, мастър писарю. За мен майка ми не съществуваше, защо ми е тогава да я убивам? Но почакай, имам нещо за теб.
Изтича нагоре по стълбите и след няколко минути се върна с парче пергамент в ръцете си.
— Вземи го — каза бързо. — Разгледай го и го използвай както намериш за добре. Повече няма защо да стоиш тук или за какво да се връщаш.
Корбет се поклони сдържано, затвори врата след себе си и си тръгна.
Спря да разгледа парчето пергамент, чак когато стигна Сейнт Мартин’с Лейн. Беше списък на дрехи, вероятно правен от лейди Съмървил заради работата й в абатството, но грубо беше надраскала и язвителни рисунки на събрали ръце за молитва монаси. Рисунките бяха детински и несръчни, като се изключи, че тук- там, вместо да нарисува обръснатата глава на монах, лейди Съмървил беше нарисувала глава на гарван, лисица, свиня или на куче. Най-много го порази обаче нарисуваната в центъра на групата фигура, по-висока от останалите, облечена в монашеско расо с качулка, която беше отметната назад и откриваше подлизурската муцуна на кръвожаден вълк. Корбет разглеждаше рисунката и се опитваше да проследи мислите на мъртвата жена. Да не би да е правила списък на прането и това да е предизвикало някакъв спомен? Корбет поклати глава.
— Каквото и да е било — рече си полугласно, — има какво да се желае от отношението на лейди Съмървил към нашите монаси в Уестминстър.
— Какво е това? Какво е това?
Корбет погледна към дребна просякиня, която държеше счупена, дървена кукла и подскачаше нагоре- надолу пред него.
— Какво е това? Какво е това? — повтаряше тя. — Харесваш ли бебето ми?
Корбет се огледа и си даде сметка, че около тях започват да се трупат хора. Подхвърли монета в ръката
