на просякинята и бързо се отправи към Бред Стрийт.
Корбет усети суматохата още щом влезе в дома си. От дневната на горния етаж се чуваха детски писъци и разпозна ясния и мощен глас на сина на Ранулф. Грифин печално потвърди новината: Ранулф и Малтоут бяха заети с игри с малкото момче, а се предполагаше, че ще гледат малката Елинор, докато лейди Мейв работи в градината. Корбет го последва навън. Мейв беше потънала в работа сред кремове, невени, рози и шибои. Спря и се загледа в нея. Тя говореше с прислужницата Ана, а на гаснещата слънчева светлина Корбет стоеше под портика и се възхищаваше на начина, по който Мейв беше преобразила обраслата пустош в красива градина с насипани с чакъл пътеки, млади ябълкови дръвчета, лози, пълзящи по огряната от слънцето стена. По-надолу от мястото, определено за малка овощна градина, Мейв беше наредила на зидарите да издигнат близо до дългата редица кошери голям, боядисан в бяло гълъбарник. Сякаш усетила присъствието, му Мейв се обърна.
— Хю! Хю! Ела тук! Виж! — сочеше земята. — Насажденията са оцелели през зимата.
Корбет погледна към синапа, магданоза, градинския чай, чесъна, копъра, исопа и пореча, които тя беше посяла предишната година.
— Виждаш ли! — провикна се тя победоносно. — Поникнали са.
Обърна се, лицето й пламтеше от топлината и усилната работа.
— Ако всичко върви добре, на Архангеловден32 месото ни ще бъде с доста подправки.
Лейди Корбет присви очи.
— Май изглеждаш уморен, Хю?
Мейв свали дебелите си вълнени ръкавици, които използваше и подаде градинската лопатка на Ана, която й помагаше да махне плевелите около никнещите насаждения.
— Ела — тя обърса чело с опакото на ръката си. — Бокал студен ейл ще ти се отрази добре. С Ана приготвихме вечерята.
Докато се миеше и освежаваше, Корбет усети, че вечерята няма да е от спокойните. Малкият Ранулф само крещеше, а малката Елинор, която иначе трябваше да спи в люлката си, гукаше и се смееше на номерата му, преди да писне за храната си — парченца сладък хляб, потопен в мляко. Беше невъзможно да се разговаря, понеже Ранулф си беше върнал чувството за хумор — според Корбет твърде бързо — и държеше на всички да разкаже за преживените наскоро неблагополучия на Малтоут с камата. Накрая, щом се нахраниха, Корбет щракна с пръсти на Мейв и Ранулф да го последват в дневната на горния етаж.
— Добре ли мина денят ти, Ранулф? — попита го той невинно и затвори вратата.
— Да, добре мина.
Корбет огледа красивата стая. Мейв любопитно го следеше с очи, понеже не беше успяла да улови раздразнението и лошото настроение на съпруга си.
— Съжалявам — измърмори Корбет. — Но нямаме много възможности за изход от проблема. Убиецът може да е всеки. Всичко, което успях да науча е, че със сигурност носи наметало с качулка.
— Тогава може да е монах, нали? — прекъсна го Ранулф.
— За Бога, Ранулф! — грубо отвърна Корбет. — Всеки мъж в тоя град има наметало с качулка! — настани се на един стол. — А какво свърши ти?
Ранулф се ухили широко. Корбет простена едва чуто.
— Проявих находчивост, господарю. Нали си спомняш думите на лейди Фицуорън, че сме добре дошли да видим как работи? Ами направих посещение от учтивост на лейди Мери Невил.
Мейв закри уста с ръка. Корбет впери поглед в пода.
— Денят още не е свършил, господарю. Лейди Фицуорън ти отправи покана, да идеш в болницата на „Сейнт Катрин“ до Тауър. Кой знае — лицето на Ранулф светна — може пък да открием нещо повече.
Корбет скри лицето си в ръце.
Глава осма
Корбет вдигна глава и отправи гневен поглед към Ранулф.
— Не желая — повиши глас той — да обикалям из града посред нощ!
Погледна към Мейв, която стоеше зад Ранулф и притискаше маншета на ръкава си към устата си, за да не се разсмее.
— Но, господарю, мислех си, дали пък няма да е от полза? Трябва да разпитаме и двете дами, най-вече лейди Мери. Все пак тъкмо тя последна е видяла лейди Съмървил жива.
Корбет потърка върха на ботуша си в килима. Можеше да долови плача на Елинор и радостните викове на малкия Ранулф, които идваха от стаята долу. Погледна първо към Ранулф и после към Мейв. Помисли си, че може би ще е по-добре, ако те излязат; в къщата нищо не беше както трябва. Мейв мислеше единствено за неизбежното пристигане на чичо си, а двете деца се деряха с пълни гърла. Корбет изобщо нямаше да има мира, а го чакаха неотложни въпроси за разрешаване.
— Добре — съгласи се той. — Но изпрати Малтоут да предупреди за нас. Преди да посетим жените от ордена „Сестрите на света Марта“, искам да се срещна с Уилям ъф Сенч, брат Адам Уорфийлд и дебелия му приятел — брат Ричард. Предай на тези многоуважаеми личности от Уестминстър, че ги очаквам в кръчмата „Трите щъркела“ във Винтри. Ще се опитат да възразят, да се измъкнат с разни извинения, да ти изредят очакващите ги задължения, може дори да са пияни. Предай им, че не давам пукната пара за това! Призовани са от овластен от краля служител и или ще дойдат, или ще прекарат следващите две седмици в тъмницата Флийт33, та били те свещеници, монаси или градски управници.
Ухилен до уши, Ранулф хукна през глава. В стаята си се изми старателно и се преоблече, нагласи се пред металния диск, който му служеше за огледало.
— До тук добре! — промърмори той.
Лейди Мери не му излизаше от мислите, тя беше така гостоприемна по време на посещението в знак на любезност, което направи от името на господаря си по-рано през деня. Ранулф й беше казал, че идва по поръка на Корбет. Надяваше се само господарят му да не разпитва твърде отблизо дамата, а лейди Мери дори в тъмната си домашна роба беше като омайно видение. Седна насреща му в малката си гостна, поднесе му чаша студено елзаско вино и му предложи захаросан марципан върху сребърна чиния. Ранулф беше изиграл ролята си, разказа й как баща му бил рицар, убит в смутните години. Как се бил наредил на добра служба във Върховния съд, с добър доход и как целият оставал на нейно разположение. Лейди Мери беше запърхала с ресници и той припна обратно към Бред Стрийт с радостта на Галахад, който се завръща в Камелот.
В този момент Ранулф нагласяше навлажнената си коса и щедро пръскаше елека си с розова вода. Втурна се надолу по стълбите, целуна отрочето си за лека нощ и заблъска мърморещия Малтоут навън през вратата към кръчмата, където бяха конете им.
Корбет излезе час по-късно, все така недоволен от това, че Мейв беше изцяло погълната от пристигането на чичо си и грижите около наранения му лакът — малкия Ранулф го беше прилъгал да поиграят в склада за провизии и беше хвърлил своя меч — играчка по него.
— Тъжен е денят — оплакваше се Корбет, — в който мъжът не намира покой в дома си.
Като продължаваше да проклина, наметна плаща си и се запъти през Тринити към потъналите в мрак улици към Олд Фиш Стрийт, после към Винтри и гостоприемната топлина на кръчмата „Трите щъркела“. Трябва да беше изминал час откакто беше пристигнал и се настанил в тъмна ниша от едната страна на голямото открито огнище, когато към него се присъединиха Ранулф и Малтоут, придружени от неговите трима ядосани посетители: икономът Уилям беше полупиян, докато на останалите двама лицата пламтяха от яд, че са били измъкнати безцеремонно от вечерната трапеза. Корбет ги поздрави и поръча халби ейл, разреден с вода. Пламналото лице, зачервеният нос и отнесеният поглед на иконома Уилям подсказваха, че още вино би го докарало до пиянски ступор. Пазителят на светата утвар наглед единствен се владееше напълно.
— Призова ни тук — той се загърна плътно в тъмните си одежди — без основателна причина.
Корбет се намръщи.
— Братко, кралят е този, който ви събра тук. Затова, ако имате възражения, отнесете ги към него.
