— Какво искаш?
— Открити отговори на открити въпроси.
—
— Какво се е случвало в Уестминстърското абатство и дворец?
— Какво имаш предвид?
Корбет измъкна рисунката на лейди Съмървил от кесията си, подхвърли я към пазителя на светата утвар и приближи лоената свещ към него, за да може монахът да я види добре.
— На какво ти прилича това, Адам Уорфийлд?
Пазителят на светата утвар я разглеждаше.
— Нескопосана рисунка — отвърна му грубо той.
Корбет видя, че той се разгневи и усети страха му. Брат Ричард се надвеси и заразглежда рисунката, без да схване нищо.
— Нечувано! — измърмори той. — Който и да го е нарисувал, осквернява църквата.
— Нарисувала я е лейди Съмървил — отвърна Корбет. — Високопоставен член на ордена „Сестрите на света Марта“. Работила е във вестиария и в перачницата на абатството. Какво е разкрила тази вдовица с почтено име, тази благочестива дама от благородно потекло? Какво толкова е видяла, та то я е накарало да нарисува тази пародия на така наречените „Божи люде“? Мастър Уилям, може би ти ще ми помогнеш?
Икономът поклати глава и Ранулф, седнал зад посетителите на Корбет, се ухили до уши. Ситуациите, в които на обявените за „благочестиви“, себичните, високопоставените и онези с власт се търсеше сметка, му доставяха огромно удоволствие. Корбет непрекъснато повтаряше думите на Ювенал:
Монахът се извърна, озъбен като куче.
— Млъкни, негоднико! — изръмжа той.
— Стига! — нареди Корбет. — Братко Адам, братко Ричард, мастър Уилям, познавате ли някои от проститутките, които наскоро бяха убити в града?
— Не! — отвърнаха те в хор.
— Говорят ли ви нещо имената Агнес или Изабо?
Адам Уорфийлд скочи на крака.
— Ние сме Божи люде! — беше грубият му отговор. — Ние сме свещеници, монаси, дали сме обет за целомъдрие. Защо ще си имаме работа с проститутки, уличници или куртизанки? — Надвеси се над масата с блеснали от омраза очи. — Имаш ли други въпроси, писарю?
Корбет се намръщи.
— Не — отвърна той. — Но вие все още не сте отговорили на онези, които зададох.
— Не познаваме никакви проститутки.
— И не знаете нищо за смъртта на лейди Съмървил, така ли?
— Не знаем! — извика монахът и привлече вниманието на другите посетители.
— Нито какво е имала предвид с думите: „Расото не прави монаха“?
— Мастър Корбет, тръгвам си. Мастър Уилям, брат Ричард?
Монахът забързано се запъти към вратата, двамата му подпийнали спътници се олюляваха зад него. Когато дрехата на монаха се завъртя около него, Корбет съзря скъпите му испански ботуши за езда с високи токове и красивите позлатени шпори, прикачени на токовете.
— Ей, монахо! — Корбет повиши глас и се изправи.
— Какво има, писарю?
— Дал си обет и за бедност. Преди да дойдеш, си се нахранил и напил до насита. Спътникът ти, брат Ричард, е полупиян, а ти носиш ботуши, за които и кралят би ти завидял.
— Това не те засяга, писарю.
Корбет изчака свещеникът да стигне до вратата.
— Последен въпрос, Адам Уорфийлд!
Пазителят на светата утвар се обърна и се облегна на горния праг на вратата със самодоволна усмивка. Все пак беше дошъл, за да се срещне с този писар, да отговори на въпросите му и случаят да приключи.
— За Бога, писарю, какво има?
Корбет прекоси голямото притихнало помещение на кръчмата и сграбчи полуотворената врата. Приближи лицето си до това на монаха.
— Познаваш ли — просъска той — някого на име Ричард Падликот?
— Не, не го познавам — Уорфийлд се обърна, хлопна вратата зад себе си и излезе на двора на кръчмата.
Корбет се върна при своите спътници. Самодоволната усмивка не беше слязла от лицето на Ранулф. Както винаги Малтоут седеше зяпнал, така и не привикнал с безцеремонното поведение на господаря си към някои от най-видните личности в страната. Корбет седна и се облегна на пейката.
— Нищо не научихте, нали, господарю? — подразни го лукаво Ранулф.
— Не, научих три неща. Първо, Адам Уорфийлд и спътниците му, или поне един от тях, са познавали убитите. Разбираш ли, Ранулф, въпреки яда си брат Адам не полюбопитства
Усмивката на Ранулф се стопи.
— Да, да, разбира се. Какво още?
— Второ, в абатството става нещо. Не знам какво, но Адам Уорфийлд отново не ме попита откъде- накъде му задавам такъв въпрос. Като на всеки виновен, отговорите му бяха кратки и немногословни.
— С други думи — прекъсна ги Малтоут като момче, което решава задача от училище — колкото по- малко думи, толкова по-добре!
— Точно така!
— Какво още? — попита сърдито Ранулф и погледна Малтоут.
— По-важното… — Корбет погледна към другия край на кръчмата, където някаква повлекана почистваше маса. — Момиче, ела тук!
Прислужницата забърза към тях. Корбет пусна пени в джоба на мръсната й престилка.
— Кажи ми, момиче, познаваш ли Ричард Падликот?
— Не, сър, кой е той?
— Няма значение — отвърна Корбет. — Само се чудех. Виждаш ли — промърмори Корбет, щом момичето се отдалечи, — когато я попитах за Падликот, тя веднага отвърна на въпроса ми с въпрос. Добрият ни пазител на светата утвар не попита нито за проститутките, нито за имената им, за това какво може да става в имението и, най-важното, защо ми трябва да го питам за някакъв непознат на име Ричард Падликот.
Корбет допи халбата си, взе плаща си и се изправи.
— Поне имаме някакъв напредък — измърмори той. — Но само Бог знае докъде ще ни отведе този напредък.
Корбет, Ранулф и Малтоут наеха лодка от Куиншийт и се отправиха нагоре по реката, слязоха при Митницата близо до Ул кей. Тръгнаха по брега на реката, подминаха потъналия в мрак внушителен силует на Тауър, излязоха на открито поле и поеха, водени от светлините й, към болницата на „Сейнт Катрин“. Ранулф потъна в намусено мълчание, понеже обичаше да хваща господаря си в грешка, а откритото перчене на Малтоут не го караше да се чувства по-добре. Пазачът на вратата на „Сейнт Катрин“ ги пусна и поведе към малка църква, построена до самата главна постройка на лечебницата.
— Сестрите се срещат винаги тук — осведоми ги той. — Струва ми се, че вече са дошли.
Корбет отвори широко вратата и влезе в покритото преддверие. Църквата беше доста скромна: дълъг, тесен неф и над него гредите на високия сводест покрив, преграда за олтара в далечния ъгъл и дебели кръгли колони от двете страни на нефа. Повечето от сестрите вече бяха дошли. В началото никой не обърна никакво внимание на Корбет и неговите спътници, сестрите се суетяха насам-натам, палеха кандила, събираха една към друга надве-натри сковани маси. Отгоре им поставяха купчинки чисти дрехи и разрязваха
