продълговати хлябове, изваждаха купички със сол, чинии със сушено месо и купи с ябълки и круши, нарязани и поръсени със захар. Лейди Фицуорън влезе през странична врата, усмихна им се и им помаха. Зад нея лейди Мери хитро гледаше към Ранулф.
— Дойде да погледаш ли, сър Хю?
— Да, мадам. Но и да ти задам някои въпроси.
Усмивката на Фицуорън се стопи.
— Когато съм готова! Когато съм готова! — отвърна му троснато. — Още не е изваден кърчага с вино. Мисля, че времето ще се промени и май ще имаме доста работа тази нощ.
Корбет и спътниците му трябваше да седнат на пейка и да чакат, докато Фицуорън и лейди Мери се присъединят към тях.
— Е, сър Хю, какви въпроси имаш още?
Корбет долови раздразнението в гласа й.
— Първо, лейди Мери, ти ли беше с лейди Съмървил онази нощ, в която тя умря?
Жената кимна.
— Кога си тръгна от „Сейнт Бартолъмю“?
— Около четвърт час след лейди Съмървил.
— И не видя нищо необичайно?
— Съвсем нищо. Беше тъмно като в рог. Наех едно момче да носи факла и се запътих към къщи във Фарингдън.
— Лейди Фицуорън, познаваше ли някои от убитите момичета?
— Някои, но както знаеш, жертвите до една са били най-обикновени куртизанки. Стремим се да се срещнем с онези, чието положение е най-жалко.
— Познаваше ли Агнес, убитото в църква близо до Грейфрайърс момиче?
— Познавах я, странно е, че споменаваш името й. След смъртта й получих неясна бележка от някой, който е знаел, че тя иска да разговаря с мен.
— Кой ти даде бележката?
Лейди Фицуорън поклати глава.
— С толкова много момичета се срещам, беше някое от тях.
— Следователно с Агнес не сте се срещнали?
— Разбира се, че не!
— Има ли и друго, лейди Катрин?
— Какво друго да има?
— Срещате се в катедралния съвет на Уестминстър. Забелязали ли сте нещо необичайно в абатството или двореца?
— Напълно запуснати са — намеси се лейди Мери. — Старият абат е болен, нямат си приор, кралят наистина трябва да се прибере в Уестминстър.
Лейди Фицуорън отправи поглед към своята придружителка, после отново се обърна към Корбет.
— Сър Хю, мисля, че има нещо, което трябва да знаеш — жената заговори с приглушен глас, заради лейди де Лейси, която се втурна в църквата като мартенски порив на вятъра.
— Преди около година — продължи тя почти шепнешком — малко след като започнаха тези ужасни убийства, лейди Мери, която седи тук, дочула слухове — доста разпространени сред скитниците и куртизанките приказки, за това как някои момичета са докарвани в абатството и по-често в двореца, за веселби и гуляи, които траели по цели нощи.
Жената сви рамене.
— Известно ти е как се случва, сър Хю. Обичайно явление. Кралските дворци често пустеят, особено по време на войни. Икономите и управниците лентяйстват и решават да се забавляват за сметка на по- високопоставените от тях. — Фицуорън се усмихна се леко, погледна през рамо и помаха на лейди Де Лейси, която я викаше. — Това е всичко, което знам, сър Хю. Но кажи ми, имаш ли представа кой извършва тези ужасни престъпления?
— Не, милейди, но се надявам да сложа край.
— Пожелавам ти успех в такъв случай.
— А, лейди Катрин?
— Да?
— Знаете ли нещо, ти или лейди Мери, за френския пратеник, сър Амори дьо Краон? Или за мъж, познат като Ричард Падликот?
И двете поклатиха глави в знак на отрицание.
— Дьо Краон не ми говори нищо — бързо отвърна лейди Фицуорън, — но за Падликот съм чувала. Негодник и измамник. Някои от момичетата от улицата говорят за него с такова благоговение и уважение, с каквото аз говоря за краля.
Корбет кимна и остана загледан в отдалечаващите се жени. Седна на пейката и хвърли поглед на Ранулф, който изглеждаше глух и сляп за всичко останало освен за лейди Мери Невил. Корбет примигна и отвърна очи. Беше виждал Ранулф пиян, вбесен, тъжен, похотливо настроен и разнежен, но не и безнадеждно влюбен и на Корбет все още му беше трудно да приеме, че любовта може да порази и Ранулф. Корбет въздъхна и насочи мислите си към онова, което току-що беше научил. Всичко сочеше, че в Уестминстър се случваше нещо нередно. Лейди Фицуорън беше права: за управниците на запуснатите кралски дворци беше обичайно да прекарват времето си в гуляи — веднъж се беше разпореждал с кралското домакинство, за да изправи злосторници пред съда — но в тези ли гуляи се криеше разкриването на ужасните престъпления? Бяха ли монасите от Уестминстър въвлечени в тези пиршества по цяла нощ? Дали не се беше случило нещо и убийствата да са имали за цел да пресекат развързаните езици и позорните слухове?
Вратата на болницата бавно се отвори и Корбет, загубил дар слово, се загледа в двете стари уличници, които се затътриха навътре в църквата. Дрехите, покриващи съсухрените им тела, бяха целите в дрипи. Косите им бяха тънки и невчесани, изглеждаха като две близначки — вещици с кривите си носове, сълзливи очи и зинали устни, от които се стичаше слюнка. Бъбреха и се кискаха като слабоумни, докато се влачеха към масите, настървено отхапваха от хляба и шумно сърбаха от оловните чаши с вино. Вонята от мръсните им тела измъкна даже Ранулф от унеса.
— Мили Боже! — измърмори той. — Не ни трябва да чакаме, докато умрем, за да се сблъскаме с видения от ада.
Лейди де Лейси забеляза погнусата им и закрачи към тях.
— Мастър Корбет, на колко години мислиш, че са тези жени?
— Те са стари вещици.
— Не, не. И двете едва са стигнали трийсет и пет години. Уличници са, мърляви и състарени, разяждани от болест, захвърлени след като дълго време са задоволявали мъжкото сладострастие.
Корбет поклати глава.
— Не съм съгласен.
— Какво имаш предвид? Мъжете са ги използвали!
— А те са използвали мъжете — въпреки че, подозирам, за разлика от мъжете, те са били лишени от избор.
Де Лейси го прониза с очи.
— Така наречените „добродетелни мъже“ са се възползвали от тези жени — продължи Корбет. — Почтените граждани, членовете, които заседават в съвета, вървят в шествията на гилдията, които посещават неделните служби, хванали за ръка съпругите си и с децата си, които тичат наоколо им — Корбет сви рамене. — Тъкмо такива мъже са лъжци, а браковете им са лишени от смисъл.
— Повечето бракове са такива — не му остана длъжна де Лейси. — Съпругата е като движимата собственост, като парче земя, имущество, кон, крава, поток.
Корбет си помисли за Мейв и се разсмя.
— Не всички съпруги са такива.
— Църквата казва: Грациан34 написал, че жените трябва да се подчиняват на съпрузите си. Те са тяхна собственост.
