Познавах последното момиче, Хоуиза, както и другите, Мабел, Розамунд, Дженора, но Джудит беше моята любимка. Виждаш ли, мастър Корбет, нея са я нападнали, но не е била убита. Грижа се за нея и сложих името й в списъка, за да я защитя.
— Какво? — учуди се Корбет. — Твърдиш, че някое момиче е оцеляло след нападение на този извратен убиец?
— Почти нищо не е видяла — измърмори помощник-шерифа. — Беше изплашена. Заплаши, че ще каже на другите какво знае за мен и останалите градски управници, ако не бъде защитена.
— И къде е сега?
— Настаних я в манастира на сестрите Клариси38 близо до Тауър. Добрите сестри се съгласиха да се погрижат за нея — Кейд изтри уста с опакото на ръката си. — Това ще продължи, докато не събера достатъчно пари, за да я пратя до един от градовете от Синк портс39.
— В такъв случай, мастър Кейд, най-добре да й идем на посещение.
Взеха със себе си озадачените Ранулф и Малтоут и се отправиха към сградата на кметството, откъдето наеха коне, за да продължат пътя си по улиците на Олдърсгейт, из които минувачите все още бяха рядкост и излязоха извън стените на града. Пътят им завиваше на юг през тучни пасища, минаваше покрай стопанства с крави и водеше към покритите със сиви каменни плочи манастирски сгради на кларисите, удобно разположени сред гори и поля.
Сестрите, които следваха заветите на света Клара, им оказаха сърдечен прием, доволни, че имат посетители и то видни люде. Суетяха се и вдигаха врява около Корбет и спътниците му, като квачки. Наложи се писарят в обичаен знак на любезност да се присъедини към тях в малката манастирска трапезария, където бяха поднесени хляб и ейл, преди Кейд да попита дали може да се види със „скъпата си сестра, Джудит“ в някоя от стаите за гости.
Добрите сестри се съгласиха, но Корбет улови как се спогледаха лукаво с прикрити усмивки. Каквото и да твърдеше помощник-шерифът, монахините не бяха толкова наивни, колкото изглеждаха, и бяха наясно с истинския занаят на Джудит. Незабавно изпратиха млада послушница да подготви момичето. Ранулф и Малтоут останаха в манастирските градини с ясни заповеди да се държат прилично, а Корбет и Кейд се запътиха към варосаната килия, където ги чакаше Джудит. Тя беше хубавка, сочна и червенокоса, облечена в тъмнокафява роба, пристегната здраво около врата. Поздрави сърдечно Кейд, разцелува го по двете страни и притисна ръката му, но тъмните кръгове около очите й издаваха тревогата й.
— Монахините продължават да мислят, че съм ти сестра — рече му дръзко.
— И защо мислят, че си тук? — попита Корбет.
— Ти явно знаеш коя съм, сър, но ти кой си? — не му остана длъжна тя.
Корбет се усмихна, поднесе извиненията си и се представи.
— А сега отговори на въпроса ми! — настоя той.
— Монахините — намеси се Кейд — мислят, че моята сестра Джудит е била нападната в къщата си от крадец.
— А каква е истината?
Момичето се усмихна и отвърна очи.
— Аз съм любовницата на мастър Кейд — отвърна му тя. — Държа стая над един магазин на Фладгейт Лейн. Там ме посещаваше мастър Кейд.
Заговори по-високо и в гласа й започна да се долавя слаб напевен акцент.
— Имах и други приятели. Животът ми беше хубав. Чух за убийствата, но си помислих, че някой си излива гнева — момичето седна на единствения стол в килията. — Прибрах се късно и се качих по задните стълби към стаята си. Често оставям вратата отворена, заради котката си. Влязох и запалих свещ. Имам голям гардероб, подарък от един дърводелец, в него висят роклите ми. Чух шум и, понеже така и не виждах котката, реших, че горката животинка е останала затворена вътре.
Джудит млъкна и сплете пръсти.
— Никога няма да го забравя — промълви тя. — Взех свещта и отворих вратата на гардероба. Мисля, че свещта ме спаси. Видях тъмна фигура, блясък на стомана и, тъй като се отдръпнах, ножът ме поряза.
Момичето развърза ризата около врата си и я смъкна надолу, за да се види дългата, яркочервена резка, която стигаше от едното рамо до другото точно под врата й.
— Пищях, понеже кръвта ми рукна, после съм припаднала. Трябва някой да ме е чул. Изпратили са да повикат мастър Кейд — хвърли поглед към Корбет. — А ти май знаеш останалото, нали?
— Реших, че е най-добре убиецът да си мисли, че е умряла.
Момичето се намръщи.
— Кой ще ми повярва?
— Какво видя?
— Само го зърнах, но мисля, че беше монах.
— Защо мислиш така?
— Фигурата беше забулена, с качулка и с наметка, но виждаш ли, сър Хю — момичето се усмихна високомерно, — когато вдигнах свещта видях ръкава на нападателя. Беше от тъмнокафяв плат какъвто носят монасите. Видях и друго.
— Хайде, момиче, казвай!
— Когато се отдръпнах и свещта падна, видях бяло въженце с пискюл, сигурна съм — тя вдигна очи, — само монасите носят такова.
В погледа, който Корбет отправи към Кейд имаше обвинение.
— Затова беше мълчалив, когато бяхме в Уестминстърското абатство и се срещнахме с пазача на светата утвар и най-доверения му приятел. Кафяви одежди носят само бенедиктинците. Не си ли даваш сметка, Кейд, убиецът със сигурност е монах!
Кейд удари с юмрук по стената.
— Разбира се, че си дадох сметка — отвърна той, — но кой ще повярва на проститутка?
Срещна тъжния поглед на Джудит.
— Съжалявам — измърмори той, — но точно това ще кажат, думата на една проститутка срещу думата на един монах и какво доказателство има тя, сър Хю, освен собствената си преценка? На страната на всеки монах, обвинен в престъпление, ще застанат братята му и тържествено ще се закълнат, че брат еди-кой си или отец не-знам-кой си по времето на нападението е бил на друго място.
— Никога не си говорил така преди — прекъсна го момичето. — Винаги казваше, че си ме довел тук, за да ме защитиш. Защитавал си себе си!
Обърна се към Корбет.
— Преди помощник-шерифът да продължи — добави тя — и да ме попита защо му е на един монах да напада проститутки, аз ще ти кажа, сър Хю. Ще си единственият, на когото съм го разказала.
Корбет приклекна пред момичето и леко хвана ръката й.
— Кажи ми истината — настоя той. — Кажи ми всичко, което знаеш, и аз ще заловя мъжа, който те е нападнал. Ще ти осигуря защита, писмена заповед от самия крал и щедро възнаграждение. Да — добави при проблесналата надежда в погледа на момичето. — Достатъчно сребро, за да идеш другаде и да започнеш нов живот. Малка зестра, с която вероятно ще можеш да се върнеш в родното си село, да се омъжиш и да си имаш дом.
Момичето сграбчи ръката на Корбет.
— Обещаваш ли?
Корбет вдигна другата си ръка.
— Кълна се тържествено в краля и в Светото причастие. Ще бъдеш защитена и възнаградена.
— Преди около година — започна Джудит — в края на лятото и началото на есента, аз и други момичета бяхме наемани, за да ходим в празния дворец в Уестминстър. Плащаха ни щедро и ни отвеждаха с лодка по реката. Въвеждаха ни по стълбището на краля в една от залите на пустия дворец. Били сме там най-малко дузина пъти, отдавахме се на най-разюздани гуляи. Дотогава такова нещо не бях виждала. Виното се лееше като река, върху подносите имаше цели камари с храна — усмихна се тя, — но светлината винаги беше приглушена. Към нас се присъединяваха мъже. Единия го познах, мисля, че се казваше Уилям, иконом на двореца, винаги беше пиян.
