— Разпозна ли друг?
— Вече казах, че виното се лееше като река. Събличахме се, свиреше музика и танцувахме. Мъжете винаги носеха маски, но съм убедена — момичето замлъкна и се замисли за миг, — убедена съм, че някои от тях бяха монаси от съседното абатство.
Корбет подсвирна през зъби и хвърли поглед към Кейд.
— Мътните го взели, Кейд! Дочух слухове за тия гуляи. Знаят ли други в града за тях?
Помощник-шерифът пребледня.
— Носеха се слухове — измънка той.
— Можем само да предполагаме — продължи Корбет — какъв ще е гневът на краля, когато научи.
Усмихна се на момичето и я хвана по-здраво.
— Не към теб, Джудит. Кралят ще се цели в по-едра плячка от теб. Ти ще си в безопасност — вгледа се в пълните със страх очи на момичето. — Кой беше водачът, организаторът на тези гуляи?
— Не знам. Отначало мислех, че е икономът, но той е роден пияница. Беше пиян до такава степен, че между него и момичетата нищо не се получаваше.
Джудит затвори очи и се съсредоточи в спомените си.
— Не, там имаше друг мъж. Висок, добре сложен, с мускулесто тяло, който винаги носеше маска на сатир. Той проверяваше дали светлината в стаите е приглушена, дали храната е сервирана, виното разлято и, най-важното, че преди изгрев ще бъдем изведени от двореца и върнати с баржа по реката.
— Знаеш ли кой е бил?
— Не, винаги го наричаха „Господарят“.
— Как разбра, че са замесени и монаси?
Момичето се разсмя.
— Сър Хю, може и да съм невежа, но щом работиш по улиците на Лондон, скоро наученото за мъжете стига, за да изпълниш хиляди листове пергамент.
Сви рамене.
— Знам, беше тъмно, но мъжете имаха охранени тела, с глезена плът. Във всеки случай — изкикоти се тя — единствено монасите имат тонзура.
Корбет се ухили.
— И така, те са пиели, тъпчели, танцували и…
— Да — прекъсна го момичето с усмивка. — И другото. Разделяхме се по двойки, после надуваха рог, поднасяха се пресни меса и пълни чаши и гуляят продължаваше до ранните часове.
— Каза, че са ставали преди година. Защо внезапно са престанали?
— Не казах, че са престанали. Според мен „Господарят“ се е спрял на друга група момичета.
— А! — Корбет се изправи. — Разбира се, за да не научите твърде много.
— Но защо — прекъсна ги Кейд — никой не е съобщил на властите?
Момичето го погледна снизходително.
— Александър — отвърна му тя. — Толкова си глупав, макар и добър човек. Кой щеше да съобщи? Господарят и останалите от сборището? Момичетата? И така да се лишат от добър източник на сребро, храна и пиене? Кой би се осмелил?
Поклати глава.
— А и нали сам го каза, Александър, кой би повярвал на нас — уличници и проститутки!
Корбет се отдалечи и застана близо до малък прозорец. Загледа се в седналите на зелената поляна в манастирската градина Ранулф и Малтоут, ранното утринно слънце ги топлеше, те се смееха и кикотеха на подвизите си от изминалата нощ.
— Има логика — заключи той — в това, което казваш, Джудит. Мислиш, че някои монаси от абатството са въвлечени в тези нощни гуляи. Възможно ли е някой от тях да е започнал да се чувства засегнат, дори заплашен и да е решил да премахне свидетелите?
Момичето кимна и му отвърна:
— Така предполагам. Убийците може и да са повече от един, сър Хю. Навсякъде из града станаха убийства.
— Възможно е — потвърди Корбет. — Всичко, което разказа, пасва напълно. Първо, лейди Съмървил — той стрелна с очи момичето, — която е една от ордена „Сестрите на света Марта“, и беше жестоко убита в Смитфийлд. Чувала ли си за добрите сестри?
Джудит кимна.
— Имала е — продължи Корбет — много ниско мнение за монасите. Непрекъснато повтаряла поговорката „расото не прави монаха“ и им нарисувала няколко твърде жестоки карикатури. Дали не е знаела за този разврат и не се е наложило да я накарат да замълчи завинаги? Второ, никак не мога да си обясня как убиецът успява да се движи незабелязано из града, но кой би спрял и заразпитвал монах, нали? Трето, видели са някакъв монах да влиза в къщата на една от жертвите. И накрая, монахът се ползва с доверие, което обяснява защо момичетата са допускали своя убиец близо до себе си.
Корбет обърна поглед през прозореца към обления в слънчева светлина вътрешен двор на манастира. Разбира се, пасваше и на казаното от брат Томас: може и монах да убива тия момичета, за да ги накара да замълчат завинаги. А може и да се чувства виновен за извършеното от него и да вярва, че проливайки кръвта им, се пречиства от своя грях. Казаното от стария просяк вече също придобиваше смисъл: грубите крака на дявола в действителност бяха обутите в сандали крака на монаха. А пък и лейди Съмървил би спряла в тъмното и би поздравила един монах, който бърза след нея.
— Смъртта на отец Бенедикт! — намеси се развълнувано Кейд. — Старият свещеник е загинал, защото е видял или научил нещо за среднощните гуляи на монасите. Затова е искал да се срещнем. Затова е бил убит!
Корбет се облегна на стената и кимна. Но каква е точната причина, почуди се той, бяха ли тези непристойни действия организирани? Кой е Господарят? Момичето призна, че не е бил Уилям ъф Сенч. Възможно ли беше да е Адам Уорфийлд? Но защо, защо, защо? Корбет впери поглед в тревата, капките роса проблясваха като диаманти и внезапно му стана студено.
— Разбира се! — изкрещя той. — Разбира се!
Закрачи обратно към момичето и здраво я сграбчи през кръста.
— Това ли е всичко?
— Да. Казах всичко, което имах за казване.
— Добре, тогава ще останеш тук. Кейд, последвай ме!
Корбет се втурна навън към Ранулф и Малтоут, които все още седяха в двора.
— Ранулф! Малтоут! Тръгвайте! Какво сте сепнали като влюбени оръженосци, когато наоколо се ширят предателства и убийства!
Двамата мъже се втурнаха след него като зайци. Корбет се сбогува припряно с изненаданата майка- игуменка, взе коня си и премина през манастирските порти в галоп, като да го беше подгонил самият дявол.
Яздиха без почивка по лъкатушещите пътечки, не спряха чак докато не влязоха в тесния лабиринт от улички в Пети Уелс около Тауър, където слязоха от конете си при кръчмата „Златния турчин“.
— Не си поръчвай пиене, мастър Кейд, чака те работа! — Корбет измъкна заповед от кесията си. — Отнеси я на конетабъла40 на Тауър. Предай му почитанията на сър Хю Корбет, пазител на кралския печат, и му кажи, че до час искам три баржи на Уол Кей. Една за нас и две пълни с кралски стрелци. Искам да са ветерани, надеждни мъже, които ще изпълнят всяка моя заповед.
Като видя лицето на помощник-шерифа поклати отрицателно глава.
— Не. Сега не мога да обяснявам. Просто изпълнявай и се върни тук, щом всичко е готово.
Стоеше и наблюдаваше как Кейд се отдалечава.
— Какво не е наред, господарю?
— Всичко е наред засега, Ранулф. Гладен съм. Искам да ям. Можете да ме придружите.
Вътре в кръчмата Корбет каза на Ранулф и Малтоут да се погрижат за себе си, а сам поиска от плешивия и опасан с омазнена престилка съдържател да му даде стая.
— Искам да съм сам! — нареди той. — Донеси ми чаша вино!
Усети апетитното ухание, което се носеше от кухнята.
