— Никога! — рече грубо. — Не съм… не сме свързани с убийството.
Корбет седна на стола си и поклати глава.
— Имам свидетел — каза той. — Убиецът е видян на няколко пъти. Всичко води до мъж, облечен в дрехите на бенедиктински монах, както сте облечени и вие сега — Корбет поиздърпа кинжала си от ножницата. — Предлагам ти да седнеш, пазителю на светата утвар.
Монахът се присви между своите събратя, очите му не изпускаха Корбет.
— Нямаш доказателства — промърмори.
— Сега не, но може би скоро.
Монахът се загледа втренчено и внезапно лицето му се изкриви от злорада усмивка.
— Не можеш, писарю — повтори той. — Можеш да докажеш само, че сме нарушили обетите си. Греша ли? Съгрешихме, признавам. Но ти заяви в присъствието на свидетели, че сме обвинени в предателство. Не разбирам много от законите, мастър Корбет, но ако развратът вече е предателство, тогава всеки мъж в тоя град трябва да бъде арестуван!
Корбет се изправи отново.
— Ще докажа тези обвинения. Мастър Лимър, Ранулф, Малтоут! Елате с нас! Към вратата на хазната!
Писарят се усмихна мрачно на Уорфийлд. С удоволствие видя как цялото високомерие и престореност върху лицето на монаха се стопиха. Стана уязвим като немощен старец.
— Какво ще правите? — прошепна той.
Корбет щракна с пръсти и се отдалечи, следван от тримата задържани, които се мъкнеха, а също и от техния ескорт. Влязоха в южния трансепт и спряха пред голямата, допълнително укрепена врата. Корбет сграбчи кинжала си и като пренебрегна разтревожените възгласи на своите спътници, съсече до един печатите.
— За какво му е? — измърмори Ранулф. — Нямаме ключове.
— Разбира се — тихо проклинайки, че във вълнението си е забравил за тях. — Мастър Лимър, трябват ми четирима от вашите хора. Нека донесат една от тежките пейки. Искам вратата да се разбие!
Офицерът понечи да възрази, но Корбет изпляска с ръце.
— В името на краля! — извика той. — Искам да измъкнете вратата от пантите й!
Лимър се отдалечи забързано.
— А други е добре да донесат и стълба — провикна се Корбет. — Най-дългата, която открият.
Корбет застана до вратата, водеща към хазната, и зачака войниците да се върнат. Зад него Ранулф и Малтоут мърмореха мрачни предупреждения, а Уилям ъф Сенч ломотеше страхливо. Брат Ричард се излегна до стената с прекръстени ръце, а пазителят на светата утвар стоеше като обезумял, лишен от всякаква емоция.
Войниците се върнаха. Шестима носеха тежка църковна пейка, следвани от двама, които носеха дълга, тънка стълба. Корбет се отдръпна, Лимър изблъска тримата задържани, наслаждаващите се на своята задача стрелци удариха с импровизираната стенобойна машина голямата врата. Люлееха напред-назад тежката пейка, а екотът от ударите кънтеше из празното абатство като камбанен звън. В началото вратата не поддаваше на ударите, след което Лимър им нареди да се съсредоточат върху другия край, където пантите влизаха в стената. Войниците нанесоха нов удар и Корбет долови как дървото пука и се троши. Една от пантите се разхлаби и войниците, задъхани и изпотени, спряха за почивка преди да подхванат отново работата си. Най-после вратата започна да се изскубва. След още един удар, последван от оглушителен трясък, вратата изскърца и се изтръгна от пантите си. Стрелците я повдигнаха на една страна, извадиха тежките болтове и ключалката и Корбет пристъпи в нисък, тъмен ходник с каменен свод. Донесоха свещ и след като нареди да бъдат запалени факлите по стената, Корбет грабна една.
— Лимър, остави двама, не, трима стрелци да пазят задържаните, останалите нека ме последват, но да внимават къде вървят! Ходникът е стръмен и свършва при стълбище, чиито стъпала са били потрошени. Внимавайте! — обърна се Корбет. — О, да не забравя, къде е Кейд?
Корбет си даде сметка колко дълго помощник-шерифът се е държал настрани от случващото се.
— Отвън е — полугласно рече Ранулф.
— Тогава го доведи.
Изчакаха Ранулф да се върне с Кейд, който удивен застана пред разбитата врата на хазната.
— Мили Боже, мастър писарю! — прошепна той. — Надявам се, че знаеш какво правиш!
— Мили Боже! — изимитира го Корбет. — Май съм единственият, който знае какво прави!
Слязоха по ходника, на светлината от факлите сенките им танцуваха по стените, стъпките им глухо отекваха в някакъв призрачен барабанен ритъм. Корбет изведнъж спря и протегна факлата напред. Ходникът свършваше рязко и приведен той предпазливо се запромъква, размахал факлата над тъмното подземие отдолу. Стълбището беше там или поне първите четири стъпала — после потъваше в мрака. Донесоха стълбата, спуснаха я и щом я закрепиха, Корбет веднага заслиза предпазливо. С една ръка се държеше за стълбата, а с другата държеше факлата далече от лицето и косата си. Погледна нагоре, където останалите стояха в остров от светлина.
— Оставете там двама стрелци! — извика той. — И слизайте. Вземете колкото можете факли!
Стигна дъното и изчака ругаещите и недоволстващи стрелци да се присъединят към него. Запалиха още факли и щом очите им привикнаха със светлината, се огледаха наоколо. Подземието беше огромно и празно, само с един централен стълб. Корбет предположи, че това е долната част от голямата колона, която се извисяваше и даваше опора на високите сводове на катедралния съвет отгоре. Пое дълбоко въздух. Щеше ли да се окаже прав? Тогава го съзря, безценния блясък на злато и сребро от полуотворените сандъци, ракли и ковчежета.
— Не трябва ли да са заключени? — измърмори Кейд, видял ги в същия миг, в който ги видя и Корбет.
Изтича към тях.
— Да! Да! — възкликна. — Ключалките са строшени! — наведе факлата си. — Погледни, сър Хю, има покапал восък от свещ.
Приближи се предпазливо към петно от восък.
— Съвсем от скоро е — извика той.
Другите се пръснаха и заразглеждаха различните ковчежета и сандъци. Някои от тях бяха със строшени ключалки, други бяха разбити с железен прът или лост, а съдържанието им беше отмъкнато. Но нито един не беше празен.
— Подземието е било обрано! — обяви Корбет. — Взети са някои съдове. Те обаче са тежки, обемисти, неудобни и е много трудно да бъдат продадени! Погледни!
Измъкна от един сандък сребърна чинийка, чийто ръб беше инкрустиран с червени рубини. Приближи я до светлината на факлата.
— Върху нея е гравиран знака на златаря и отличителните знаци на кралската хазна. Само глупак би се опитал да я продаде. А нашият крадец далеч не е глупав.
Върна се обратно и се вгледа в колоната, забеляза, че дяловете на колоната са били изсечени от каменоделец така, че да съставляват поредица от изкусно направени вдлъбнатини. Корбет пъхна ръка в една от тях и измъкна празна, съдрана торба.
— В името на Вси светии! — промълви. — Всички елате тук!
Вдигна съдраните остатъци от торбата.
— Нашият крадец не е идвал за съдинки, а за новоизсечени монети от злато и сребро. Предполагам, че преди време в тия вдлъбнатини са били скрити торби с монети, които вече са изчезнали. Торбите са били набелязаната от крадеца плячка.
— Как обаче е влязъл? — попита Кейд.
Корбет отиде до сивата, плесенясала стена на подземието, изградена от гранитни блокове.
— Така — полугласно рече Корбет, но думите му отекнаха под тъмния свод, — знаем, че не е могъл да се вмъкне отгоре и със сигурност не е минал през вратата.
Потупа с крак по здраво отъпкания под.
— Невъзможно е да е минал отдолу, тогава е прокопал тунел през стената.
— Трябвали са му месеци — отвърна Лимър.
