— Бил ли си в обсада?
Войникът кимна.
— Стените са с дебелина тринайсет стъпки. В много замъци са толкова дебели. Как един командир би пробил такава стена?
— Стенобойната машина ще е безполезна. Вероятно ще опита да прокопае дупка, тунел, който започва от другия край на стената, минава под основите и отново излиза нагоре.
— И ако това не помогне?
— Ще се съсредоточи върху самата стена. Ще отнеме обаче много време.
— Според мен, нашият крадец разполага с толкова време, колкото му е необходимо — тихо каза Корбет. — Огледайте стената с факлите. Щом пламъкът се раздвижи от силно течение, тогава сме намерили мястото.
Само след няколко минути Ранулф развълнувано се провикна иззад няколко преобърнати сандъка и привлече вниманието им. Корбет и останалите разглеждаха мястото, а Ранулф заблъска камъка.
— Хлабав е! — каза той. — Вижте!
Посочи изпоцапаната мазилка на стената на височина около стъпка.
— О, Господи! — промълви Корбет. — Досещам се какво е направил.
Почука по стената.
— Какво има от другата страна?
— Старото гробище?
— Да идем там.
Изкачиха се обратно по стълбата. Корбет нареди на стрелците да стоят на пост при нея, докато пред вратата тримата задържани, с набързо завързани ръце и крака, стояха безмълвни и отчаяни. Корбет и останалите излязоха почти тичешком от абатството и отидоха в старото гробище. Наложи им се да газят през високия до кръста коноп и други храсталаци, за да стигнат до стените на подземието. На това място натрапникът беше оставил по-отчетливи следи: счупена лопата, ръждив търнокоп, парчета от старо зебло, Ранулф намери дори блестяща сребърна монета сред бурените. Корбет се опита да си представи вътрешността на подземието, посочи паднал, очукан надгробен камък и каза:
— Повдигнете го!
Лесно преобърнаха на една страна камъка и пред тях се откри дупка, широка достатъчно, за да се вмъкне в нея човек. Корбет се огледа и се засмя притеснено, за да прикрие нервността си. Не понасяше такива затворени места и знаеше какъв ужас ще го обхване, ако се окажеше заклещен или не можеше да се обърне. Сви рамене неловко.
— Страх ме е от такива места — промълви.
Ранулф не чака втора покана, ами коленичи и пропълзя в дупката, Корбет го чу как се придвижва надолу в тунела като лисица, която се връща в дупката си. След няколко напрегнати минути Ранулф се върна, целият в пръст и усмихнат до уши.
— Тунелът се разширява, щом наближите основата на стената.
— А самата стена?
— Само дупка. Явно нашият крадец просто е прокопал път през нея, копаел е в камъка на светлината на малък огън, после изкопаното е изнасял навън в зеблото и е разхвърлял натрошения камък и пръстта между гробовете.
— Били са необходими месеци! — Лимър повтори невярващ.
— Може да се осъществи — отвърна Корбет. — Виждал съм миньори в кралската армия, които са извършвали подобен подвиг срещу стените на замъци. Помни, не става дума за обикновена скала, а за направени от човешка ръка каменни блокове. Веднъж разбити, остава само да се изгребат навън.
— А последния камък? — попита Кейд. — Онзи, който Ранулф раздвижи в подземието?
— Там свършва тунела — отвърна Ранулф. — Ако обаче се вържеш и промушиш крака си, камъкът просто се плъзга навън и встрани. Нашият крадец дори е направил кука, за да го придърпа обратно. Щом веднъж е изблъскан, се открива естествен отвор към подземието и кралската хазна.
Корбет огледа запуснатото гробище.
— Имаме си работа с човек, който вероятно е работел нощем. Започнал е оттук, прокопал е меката глина, докато не е стигнал до основата на стената. После е копаел през зидарията, вероятно си е помагал с огън и е изнасял натрупаното при работата си в торби. Справил се е и с последния камък, измъкнал го е, поставил е халка в него и е направил кука, за да го издърпва и намества обратно. Крадецът си прибира няколко от кралските съдини, но истинската му цел са онези торби с монети — писарят се огледа наоколо. — А те вече са изчезнали.
Корбет потърка лицето си с ръка. Щеше му се тези предположения да се окажат верни. Оставаха още два проблема. Първо, крадецът? Без съмнение е Падликот, но къде беше този човек? И по-важният въпрос — къде беше откраднатото? Корбет стисна устни с пръсти. Второ, въпреки че прикритият живот на монасите излезе наяве, все още му липсваха доказателства, които да ги свържат с убийствата. Разполагаше само с драсканиците на една старица и разказите на едно просещо момче и проститутка от улицата. Корбет въздъхна и вдигна поглед към синьото небе.
— Разбира се — промърмори той. — Има и още нещо, кой ще съобщи на краля…? Тук направихме каквото можахме — каза високо Корбет. — Мастър Кейд, вземете стрелците и сложете охрана на хазната, поставете камъка обратно, намерете зидари и дърводелци от града и направете каквото ви е по силите. Мастър Лимър, искам от теб да забравиш закона! Заведи тримата, които задържахме, в Тауър, за да бъдат разпитвани, но без косъм да падне от главите им, докато не разкажат всичко.
Притеснен от събитията, в които беше въвлечен, войникът плю и поклати глава.
— Сър Хю, двама от тях са свещеници!
— Пукната пара не давам, ако ще да са и епископи! — изрева Корбет. — Отведете ги и направете каквото трябва. Говорим за предателство, човече. Кралската хазна е обрана. Ще протестираш, ако кралят не може да ти плати изработеното, нали?
— Откъде да сме сигурни, че са замесени? — прекъсна го Кейд.
— О, ще разбереш — отвърна му Корбет. — Мастър Уилям може и да не е, брат Ричард и той, но Адам Уорфийлд със сигурност е замесен. Предлагам ти и да претърсиш стаята на последния. Убеден съм, че ще се натъкнеш на повече от чифт скъпи ботуши за езда.
Корбет плесна с ръце.
— Хайде сега, чака ни още много работа.
Лимър и Кейд се отдалечиха забързани. Корбет тупна Малтоут по рамото и младият преносител на съобщения, който наблюдаваше с отворена уста дупката в земята, скочи и примигна.
— Да, господарю?
— Вземи два коня, Малтоут. Най-бързите, които имаме. Трябва да идеш до Уинчестър и да предадеш на краля точно какво видя тук. Ще помолиш негово величество да се върне възможно най-скоро в Лондон. Разбра ли? Имаш ли пари?
Младежът кимна.
— Тогава тръгвай!
Малтоут хукна и Корбет сграбчи ръката на Ранулф.
— Грижи се за себе си възможно най-добре, Ранулф — рече му тихо. — Когато кралят се върне, градът ще забръмчи като преобърнат кошер!
Изчакаха Лимър да сложи стражи около тайния тунел, после се отправиха обратно през земите на абатството.
— Какво ще правим, господарю?
Корбет наблюдаваше стрелците на Лимър, които бързаха напред-назад и с облекчение забеляза новите отряди въоръжени мъже, които пристигнаха от Тауър. Неколцина от послушниците в абатството, от управителите и прислужниците от кухнята се чудеха на задаваните им въпроси, в същото време стрелци с извадени мечове отблъскваха струпали се любопитни зрители.
— Господарю, попитах какво ще правим?
Корбет погледна своя рошав прислужник.
— Имаме нужда да се измием и искам да утоля глада и жаждата си. Затова да се върнем обратно в
