окачила там? Раздвижи се рязко, обърна се и се замисли за смъртта на последната проститутка, Хоуиза. Защо ли е била убита по това време? Корбет очакваше следващото убийство да бъде извършено някъде в средата на юни. Замисли се за лейди Мери Невил и нейната сладка усмивка, същата като на първата му съпруга. Корбет потъна в по-спокоен сън, от който го събуди Мейв, надвесена над него и разтърсваща го за рамото.
— Хю, Хю, вечерята е готова!
Корбет се прозя и отпусна краката си на пода.
— Хайде, писарю! — настоя Мейв с шеговита строгост. — Излежаваш се, а работата чака. Още повече, че масата е сложена и яденето е готово.
Настойчивостта на Мейв най-накрая извади Корбет от мрачната му потиснатост. Освен това съпругата му беше решила, той да участва в определени семейни задължения. От управителите на имението им в Лейтън, Есекс, бяха дошли писма. Искаше да обсъди приготовленията за престоя на лорд Морган. Ще се освободи ли Хю от задълженията си? И Корбет, по настояване на съпругата си, прекара следващите няколко дни в къщата си. Забавляваше се с пеленачето Елинор. Седеше в градината си със своя иконом Грифин и преглеждаха сметките на домакинството, и за пореден път направи опит да предупреди неудържимия Ранулф относно любовната му среща с лейди Мери Невил. Ранулф обаче беше напълно преобразен и Корбет виждаше промяната: червенокосият му прислужник сега беше наконтен, косата му старателно пригладена, елека, чорапите и ботушите му бяха най-хубавите, които можеха да се намерят в Чийпсайд. Корбет тайно се усмихваше на щедростта, с която Ранулф втриваше в кожата си ароматни масла. Мейв се забавляваше всеки миг, а когато Ранулф нае трупа музиканти, за да направи серенада на лейди Мери, тя се смя до премала.
Омаята на домашния уют бе нарушена от Малтоут, който се завърна от Уинчестър. Беше нервен и пребледнял, когато Корбет и Ранулф го срещнаха в личния кабинет на писаря във Върховния съд.
— Предаде ли на краля моите сведения?
— Да, господарю.
— Какво направи той?
— Измъкна камата си и ако там не беше лорд дьо Варен, щеше да я хвърли по мен.
— После какво стана?
— Повечето мебели в стаята бяха изпотрошени. Кралят грабна боздугана от стената и започна да чупи всичко пред погледа си. Господарю, мислех, че не е на себе си. Проклинаше и крещеше. Каза, че ще обеси всеки проклет монах в абатството.
— Ами мен?
— Теб ще заточи на остров Лънди, ще те лиши от всички почести и ще те остави на хляб и вода.
Корбет изпъшка и седна на стола. Гневът на краля беше страховит и вероятно Едуард мислеше всяка дума, която изричаше, поне докато не се успокоеше.
— Сега какво?
— Напуснах Уинчестър същата вечер. Кралят беше в двора на двореца и крещеше заповеди на носачите, конярите, войниците и прислужниците от двореца. Трябваше да се подреждат сандъци, да се товарят коне, да се разпратят съобщения. Утре сутринта ще бъде в Шийн и настоява за присъствието ти там.
Корбет улови как Ранулф злорадо се ухили.
— Ще дойдеш с мен, Ранулф! — озъби му се той и измърмори. — Мили Боже! Утре е кралят, а вдругиден — лорд Морган! Повярвай ми, Ранулф, права е светата ни майка Църквата, когато казва, че само глупаците бързат към женитбата.
— Какво ще правим, господарю?
Радостта на Ранулф от ужаса, обзел първите хора в кралството, се стопи. Освен това той винаги беше нащрек що се отнася до краля и ако видеше, че службата на неговия господар „Кисела физиономия“ бе изложена на опасност, той щеше да направи всичко по силите си, за да го предпази. Корбет се загледа през прозореца. Слънцето залязваше и той едва долавяше звъна на градските камбани за вечерня.
— Ще излезем — рече той. — Ще се държим като трима гуляйджии, ще пием ейл и херес41 и ще се приберем вкъщи с песен. В древен Рим са казвали, че щом ти предстои да умреш, трябва да се насладиш на живота.
Ранулф хвърли поглед към Малтоут и се намръщи. Двамата възнамеряваха да посетят лейди Мери във Фарингдън, но Корбет беше настоятелен, така че грабнаха плащовете и коланите си, измъкнаха се от къщи и поеха нагоре по безлюдната в този час Чийпсайд. Корбет крачеше бързо, сякаш физическото усилие ще разсее лошото предчувствие в душата му за неизбежната среща с краля. Влязоха в кръчмата „Трите рози“ в Корнхил и, докато Ранулф и Малтоут си говореха за какво ли не, Корбет пи, през цялото време мисълта му ровичкаше проблемите, с които се беше сблъскал. Колкото повече пиеше, толкова повече се отчайваше, осъзнавайки, че е доказал само два факта. Първо, че монасите от Уестминстър са нарушили обетите си и, второ, кралската хазна е била плячкосана от най-големия крадец в кралството.
Три часа по-късно, Корбет още по-потиснат, подкрепян и побутван от Ранулф и Малтоут, излезе със залитане от кръчмата и пое по дългия път към дома през потъналите в мрак безлюдни улици. Ранулф вярваше, че господарят „Кисела физиономия“ не беше пиян, ами леко замаян, понеже последния час беше държал реч за неуспеха на браковете между съпрузи от различни прослойки, за възможността лейди Мери да се забавлява с него, като подклажда чувствата му. Корбет вече се беше умълчал, защото си беше спомнил за дьо Краон и се мъчеше да си припомни какво го беше озадачило, когато посети французина. Стигнаха края на Уолбрук и завиха по Бъдж Роу. Пресякоха пенливия поток и щяха да завият надолу по тясна уличка, която вървеше покрай църквата „Сейнт Стивън“. Малтоут вървеше напред и пееше някаква глупава песен, когато изведнъж ги нападнаха мъже с покрити лица. Бяха очаквали Корбет и Ранулф да вървят до младия приносител на съобщения, но понеже нещата стояха иначе, върху Малтоут падна първия удар на изненадващото нападение и шепите негасена вар. Малтоут закрещя в агония от изгарящия плам, предизвикал нетърпима болка в очите му и припадна в мръсотията. Остатъкът от варта засегна косата на Корбет и едната страна на лицето му, както и това на Ранулф, но очите и на двамата останаха невредими. После четиримата прикрили лицата си мъже, всеки с щит и меч, се изплъзнаха от мрака към писаря и неговите спътници. Подминаха свлеклия се на колене Малтоут, който крещеше, че не може да вижда. Изненадани и замаяни, Корбет и Ранулф отстъпиха. После, обезумял от гняв, Ранулф извади меча и камата си и се втурна към нападателите. Те бяха отрепки и побойници, привикнали на странния ритъм на уличните схватки, а не на безумната смелост на Ранулф. Той премаза водача им като го вдигна и го просна на земята. Друг получи удар от камата му в рамото си, притисна ръка към кървящата рана и с олюляване се оттегли нагоре по улицата, докато Ранулф се нахвърли върху третия. Корбет вече беше изтрезнял от виното и също се включи в боя, когато четвъртия нападател се съвзе. Действието на стълкновението се местеше. Корбет и Ранулф предпазливо се приближаваха, биейки се гръб в гръб. Мечовете и камите им проблясваха, докато цялата улица не се огласи от дрънчене на метал, стържене на ботуши и задъханото дишане на биещите се мъже. Ранулф за пореден път бясно се хвърли напред в боя, със съзнанието, че все още покрилият очите си с ръце Малтоут отчаяно се нуждае от помощта му. Нападателите бяха получили своето и като същински сенки се стопиха в тъмнината. Ранулф прибра меча си в ножницата, докато Корбет продължаваше да размахва меча си срещу ранените им, но все още силни противници. Крещейки проклятия към тях, писарят изведнъж осъзна безполезността на своя плам и се върна при Ранулф, който беше клекнал в мръсотията и люлееше Малтоут в ръцете си, докато се мъчеше да махне ръцете му далеч от очите.
— Горкият проклетник е сляп! — изкрещя Ранулф. — Ти си виновен, проклети писарю! Ти и твоето сълзливо настроение. Трябваше да идем до Фарингдън!
— Млъкни! — грубо му отвърна Корбет.
Корбет коленичи до Малтоут и дръпна ръцете на младежа далеч от лицето му. На слабата светлина на уличката успя да види, че кожата около очите му изглежда сякаш е била посипана с пясък, а в същото време очите му бяха зачервени и от тях течеше бистра течност. Корбет се втурна обратно нагоре по Уолбрук, затропа по вратите, докато един от стопаните, по-смел от останалите, отвори. Довлякоха Малтоут до осветеното преддверие и пораженията на очите му ставаха все по-видими с всяка кана вода, която Корбет изливаше върху тях, за да ги очисти от варта. Стражата, четирима войници и член на градския съвет, разтревожени от шума, дойдоха на Уолбрук. Корбет им каза да се разкарат и да не досаждат, освен ако не
