Падликот се засмя.
— Къде още сгреших?
Корбет улови ръцете на Падликот и ги обърна с дланите нагоре.
— Когато стиснах ръката ти в дома на Дьо Краон, усетих, че нещо не е наред, но чак по-късно разбрах какво. Ти беше благородник, Падликот, или се предполагаше, че си такъв, въпреки това ръцете ти бяха груби и мазолести. Наследство от пропиляната младост и копаенето в двора на абатството — Корбет напълни с вино чашата на затворника. — Сега за убийствата.
Падликот се облегна назад.
— Какви убийства?
— На проститутките! Отец Бенедикт! Лейди Съмървил! Според нас проститутките са избивани заради среднощните гуляи, а лейди Съмървил и отец Бенедикт са убити заради нещо, което са знаели.
Падликот отметна глава и избухна в смях.
— Корбет, аз съм крадец и мошеник. Ако мислех, че съм способен да те убия и да се измъкна, щях да го сторя. Но някакви си бедни момичета, стар свещеник и сивокоса старица? Стига, стига, мастър Корбет — отпи вино от чашата си и изражението на лицето му стана по-сериозно — Срещу удобна килия в Нюгейт ще ти кажа още нещо!
Ранулф прихна.
— Още нещо, господарю, и ще започне да се пазари за свободата си.
— Съгласен съм с молбата ти — рязко каза Корбет, — но за последно. Добре, какво е?
— Нещо, което видях в нощта, в която умря отец Бенедикт. Бях в земите на абатството и си почивах от копаенето. Видях висока, тъмна фигура да се промъква. Привлече вниманието ми, затова я последвах. Фигурата спря пред къщата на отец Бенедикт и приклекна до ключалката. Неясната като сянка фигура заобиколи към отворения прозорец и хвърли нещо вътре. Видях праханът да се разпръсва, досетих се какво става, затова избягах.
— И това е всичко, което знаеш?
— Ако имаше друго, щях да ти кажа.
— Тогава, мастър Падликот, да се сбогуваме — Корбет се изправи и повика пазачите, а Падликот грабна чашата си и я пресуши.
Корбет стоеше и наблюдаваше как пазачите старателно заключват веригите на Падликот към себе си.
— Водете го в затвора „Нюгейт“! — нареди Корбет. — Да бъде считан за гост на краля. Да получи най- удобното помещение и всичко, което поиска. За сметка на хазната.
Завъртя се на пети и напусна пивницата, но продължи да чува сърдечното сбогом на Падликот.
Едуард Английски беше коленичил до прозореца и се взираше навън в градините на замъка Шийн. Корбет и дьо Варен, граф Съри, седяха и го наблюдаваха сдържано. Разбира се, кралят беше щастлив. Бароните на хазната вече брояха монетите от торбите, а високопоставени служители бяха изпратени в хазната, за да направят пълна проверка. Лондонските пазари бяха претърсени за всеки от златните и сребърни сервизи на краля, в земите на абатството имаше разположен кралски отряд. Едуард вече беше изпратил нота на гневен протест пред добрия си брат, краля на Франция, в която английският крал обявяваше мосю Амори дьо Краон за
— Мога да обеся Кейд — промърмори през рамо краля.
— Твое величество, още е млад и неопитен — каза Корбет. — Доказа, че в него има много хляб. Беше единствения служител в Лондон, който ми помагаше. Една награда би увеличила верността му повече отколкото някой упрек.
Едуард се усмихна на себе си.
— Съгласен съм. Познавах бащата на Кейд. Започна като йомен-стрелец от моята свита. Кейд е тринайсетият му син. Знаеш ли, че още като малко момче Кейд непрекъснато вдигаше фустите на момичетата? Трябва да научи по трудния начин, че служителите на краля трябва да внимават с кого си лягат, както и с кого имат делови отношения.
— Ами момичето, Джудит?
— За нея ще има награда.
Корбет размърда краката си и хвърли поглед настрани към дьо Варен.
— А Падликот и другите?
— А! — Едуард се обърна и изражението на лицето на краля не се понрави на Корбет. — Ще бъдат обесени!
— Уорфийлд е свещеник, монах!
— Има си врат, като останалите хора.
— Църквата ще възрази.
— Не вярвам. Подчертах, че монасите от Уестминстър са потъпкали не само монашеските си обети, но и обета си към своя крал. Представяш ли си стария Уинчелси ъф Кентърбъри? — Едуард се усмихна на себе си. — Мили Боже, понякога обожавам да бъда крал. С нетърпение чакам да съобщя на нашия уважаван архиепископ на Кентърбъри и неговите братя епископите, колко немарливи са били в грижата си за своето паство. Трябва по-изкъсо да следят лозята си и онова, което лицемерно наричат „свое стадо“.
— Дадох дума на Падликот — прекъсна го Корбет, — че ще бъде обесен, но ще умре бързо. Без изтезания. А остава и въпросът за неговия брат…
Кралят се отпусна на мястото си до прозореца.
— Не се боря със слабоумни хора, ще се грижат за момчето. Колкото до Падликот… — кралят поклати глава.
— Твое величество, дадох дума.
Кралят се намръщи.
— Дадох дума — повтори Корбет, — защото знаех, че ще я уважите.
Едуард разпери ръце.
— Съгласен! Съгласен! Падликот ще бъде изправен на съд пред съдиите от Уестминстър, ще бъде изслушан и после обесен.
Кралят потри ръце и злорадо се усмихна на дьо Варен.
— Хубава каша, а, Съри?
— Щом казваш, твое величество — лордът открито погледна към Корбет. — Убийствата обаче още разбунват улиците на града и не стихват. Това ти беше задачата, Корбет.
— Твое величество, вниманието ми беше отвлечено — отговори му грубо Корбет.
— Нямаш ли предположения? — попита Едуард.
— Никакви засега. Смътни подозрения и това е всичко.
— Сестрите от ордена оказаха ли ти своята помощ?
— Разбира се.
Кралят се ухили.
— Особено лейди Невил, нали?
— Особено лейди Невил!
— А старата де Лейси още ли изкарва ангелите на всички?
— Повече търсех помощта на лейди Фицуорън.
— А, да — кралят присви очи. — Помня, когато съпругът й умря. Бяхме в Уелс, близо до Конуей, празникът на сейнт Мартин, папа и мъченик. Фицуорън — мъж на място. — Кралят стана и плесна с ръце. — Във всеки случай, Корбет, ти се връщаш в Лондон.