напада съюзниците му.
Корбет поклати глава.
— Хайде, хайде, мосю. Върховният ни съд ще повдигне към теб обвинения. Ти ще заявиш, че си невинен и все пак ще си останеш лъжец и кръгъл глупак!
Корбет, следван от Ранулф, отиде до края на борда.
— Ти ли ги изпрати? — извика му през рамо Корбет. Обърна се и срещна пълните с омраза очи на французина.
— Кого да съм изпратил? — грубо му отвърна Дьо Краон.
— Убийците, които ни нападнаха.
Дьо Краон се засмя и поклати глава отрицателно.
— Един ден, Корбет, ще го направя!
Корбет и Ранулф тръгнаха надолу по въжетата, където ги чакаше задържаният, вече окован за сигурност и между двама стражи. Зад себе си Корбет чу изсвирванията на офицерите, които даваха заповед на хората си да напуснат френския кораб и притеснените викове на френския капитан, който нямаше търпение
— Къде да отведем задържания, сър Хю?
Корбет погледна към офицера, после към Падликот.
— Към затвора Нюгейт, трябва обаче да остане окован и с двама пазачи.
Корбет пристъпи по-близо и се взря в бледото лице на майстора на предрешаванията.
— Падликот — актьорът — прошепна Корбет и докосна русата коса на мъжа. — Колко ли пъти си я боядисвал? Черна, червена, червеникава? Ами брадата? С брада и гладко избръснат, после отново с брада — отговаряло е на целите ти, нали?
Падликот хладнокръвно отвърна на погледа му.
— Какви доказателства имаш, мастър Корбет?
— Всички, от които се нуждая. Знаеш ли, че Адам Уорфийлд е задържан? Той направо хвърли вината върху теб. Знам и за маскировките: брадата, различното боядисване на косата, качулката, но те няма да те спасят от примката на палача. Не мога да се радвам на това, Падликот, но ще бъдеш обесен.
Безсрамното хладнокръвие на лицето на Падликот се стопи.
— Признаеш ли — продължи Корбет — и отговориш ли на някои въпроси, тогава може би ще може да се направи нещо.
— Какво например? — присмя се Падликот.
— Извършил си предателство. Знаеш какво гласят новите закони. Да бъдеш бесен, съсечен, изкормен и разчекнат.
Корбет потръпна от ужасения поглед в очите на затворника.
— Добре, мастър писарю — едва продума той, — май е хубаво да поговорим.
Корбет обхождаше с поглед кея. Единственото, което можеше да направи за този мъж беше да облекчи пленничеството му.
— Водете затворника! — нареди той.
Войниците, с Падликот помежду им, последваха Корбет и Ранулф в малка пивница за ейл. Корбет поиска да ги оставят насаме в помещението.
— Пуснете го! — нареди на войниците. — Веригите нека останат. Можете да пазите отвън пред вратата.
Войниците, разочаровани — надеждите им за безплатна гощавка бяха попарени — освободиха Падликот, но пак нагласиха оковите и веригите му, така че да може да влачи краката си и да движи ръцете си. Корбет побутна затворника към масата в ъгъла.
— Настани се удобно на този стол. Съдържателю, специалитетът ти. Какъв е?
— Пай с риба.
— Пресен ли е?
— Вчера рибата плуваше в морето.
Корбет се засмя.
— Най-голямата порция за моя гост тук и бяло вино.
Падликот, с половин усмивка, наблюдаваше как съдържателят се разтича да им прислужва, сякаш той е важен държавен гост, а не осъден злосторник. Чакаха мълчаливо, докато съдържателят се върне. Падликот яде с голям апетит и нямаше как Корбет да не се възхити на неговото хладнокръвие. Когато приключиха, Падликот пресуши чашата си и протегна ръка за още вино.
— Канят ли те — яж! — ухили се Падликот, после стана сериозен. — Ще ти поискам услуга, писарю.
— Не ти дължа нищо.
— Имам брат — настоя Падликот. — Слабоумен е по рождение. Братята от болницата в „Сейнт Антъни“ се грижат за него. Дай ми думата си, че ще се грижат добре за него на разноските на краля и ще ти кажа каквото знам.
Повдигна чашата си.
— Ако трябва да умра, нека е бързо. Ричард Падликот не се е появил на Божията земя за забавление на лондонската сган!
— Имаш думата ми и по двата въпроса. И така, ти ли открадна златото и среброто?
— Разбира се. Участваха и Адам Уорфийлд и Уилям ъф Сенч. Уилям си е обикновен пияница, но Адам Уорфийлд е гаден кучи син. Надявам се да увисне до мен.
— Ще увисне.
— Боже, така ще бъде къде по-забавно — Падликот отпи от чашата си.
— Преди осемнайсет месеца — започна той — бях във Франция след краткия си престой в Уестминстър, където помогнах на Уилям ъф Сенч да отмъкне известна част от скъпоценностите на абатството от монашеската трапезария.
Ухили се и продължи:
— Виж, не съм крадец, просто ми е трудно да правя разлика между моето си и чуждото. Пробвах със същата уловка в Париж при братята минорити43. Заловиха ме и ме осъдиха на обесване. Казах на тъмничаря си, че знам как френският крал да забогатее за сметка на Едуард Английски — Падликот изду устни. — Знаеш какъв е светът, Корбет, нали? Щом си в безизходица, си готов на всичко. Мислех, че няма да обърнат внимание, но един ден преди да ме обесят, в килията на осъдените дойдоха да ме посетят дьо Краон и пазителят на кралските тайни, Гийом Дьо Ногаре. Казах им плана си и хоп! Бях на свобода.
— Можел си да се отметнеш от думата си — намеси се Ранулф. — И да си плюеш на петите.
— И къде да избягам? — попита Падликот. — В Англия? Като дрипав просяк? Не — усмихна и поклати глава, — дьо Краон каза, че ако не удържа на думата си, ще ме преследва докрай. Пък и имах за какво да му връщам на Едуард Английски. О, между другото, Корбет, дьо Краон те мрази и смята един ден да си разчисти сметките с теб.
— Дотук не си ми казал нищо, което вече да не ми е известно — тросна се Корбет.
— А, да, върнах се в Англия. Пуснах си брада, боядисах си косата черна и започнах да уреждам пиршества в абатството.
— Защо?
— Адам Уорфийлд мисли с главата, която е под кръста. Слабост са му проститутките, здравото пиене и добрата храна. Уилям се продава за кана хубаво вино, така че и двамата не ми мърдаха. Казах им за плана си: гробището се обявява за неизползваемо, засаждам коноп за прикритие — расте бързо и ще прикрива работата ми.
— Нощем ли работеше по тунела?
— Обикновено. Понякога копаех и през деня. Планът беше блестящ, Корбет. Никой не обича гробищата денем или нощем, и с покровителството на Уорфийлд и Уилям можех да копая, колкото искам — сви рамене Падликот. — Останалото ти е известно. Трябваха ми монетите. Уорфийлд взе от златните и сребърните сервизи, глупавият му кучи син! Отнасях и криех торбите в една каруца за боклук. Ти го разбра, нали?
— Да — отвърна Корбет. — И аз, и Ранулф я видяхме там. Странното беше, че улицата изобщо не е чистена.
