Едуард протегна ръка към Корбет да я целуне.
— Хю — рече полугласно, — няма да забравя верността ти и направеното от теб в този случай.
Едуард затвори вратата след своя служител, облегна се на нея и изчака стъпките му да заглъхнат. Дьо Варен се усмихна самодоволно.
— Ще удържиш ли на думата си, Едуард?
— Относно кое?
— Кейд и онази жена, Джудит.
Едуард сви рамене.
— Разбира се — ухили се Едуард — аз държа на думата си. За теб обаче имам задача, Съри. Трябва да се присъединиш към Корбет в Лондон, да поднесеш поздравленията ми на лорд шерифа, да похвалиш публично Кейд, да наблюдаваш екзекуцията на Падликот и да се увериш, че ще умре бързо.
— И после, твое величество?
— Искам да се одере кожата на копелето! — процеди през зъби кралят. — Разбираш ли ме, дьо Варен? Искам да му свалите кожата и да я заковете, като на прасе, на вратата на абатството, та всеки да знае каква е наградата за кражба от Едуард Английски!
Глава тринадесета
Корбет си отдъхна, щом видя, че лорд Морган все още не е пристигнал на Бред Стрийт.
— Отложил е пътуването — простена Мейв, — има проблеми в Уелс, които не са му позволили да тръгне, както е възнамерявал.
По-скоро е твърде пиян, помисли си Корбет, за да може да накара коня си да го пренесе през подвижния мост. Запази обаче за себе си тези мисли, неизразяващи топло отношение, заради Мейв, която се поболяваше от притеснение за здравето и добруването на дъртия мошеник.
Когато Корбет се прибра, Ранулф все още го нямаше, едва влязъл съобщи, че няма опасност за живота на Малтоут, но брат Томас не може да каже дали ще възвърне зрението си.
Корбет се оттегли в стаичката, в която съхраняваше книжата си и запреглежда писмата, бележките, сметките и молбите, изпратени му от Върховния съд. Мислите му обаче бяха другаде: в земите на абатството, сякаш наблюдаваше тъмния силует така живо описан от Падликот, който се промъква към къщата на отец Бенедикт, за да подпали ужасяващия пожар.
Мейв влезе с малката Елинор и Корбет ги обсипа с нежности и закачки, докато не дойде бърборещата на уелски Анна. Тя грабна детето, хвърли ядосан поглед на Корбет и измърмори, че детето е превъзбудено. Мейв се позадържа за кратко, колкото Корбет да й разкаже за последния си разговор с краля и раздразнението си, че не успява да залови подпалвача и убиеца на проститутките от града.
— Може да е всеки — продума глухо той. — Може да е бил Уорфийлд или някой от другите монаси.
Мейв улови ръката му.
— Разстроен си, Хю. Хайде, ела с мен в кухнята. Приготвям вечерята.
Корбет я последва надолу по коридора и й помогна да приготви яденето, в същото време Мейв приказваше за едно или друго в старанието си да разсее своя съпруг. Обичаше да я гледа как готви: беше толкова веща, толкова чиста и подредена, а ястията, които поднасяше, винаги бяха пресни и вкусно ухаещи. След доста коравия препечен хляб и гранясалото месо на лондонските кръчми и кралските кухни, Корбет по достойнство оценяваше всичко, което тя приготвя.
Тя сръчно одра кожата върху бялото месо на печеното пиле, разряза го на кубчета с малък нож, постави парчетата в купа и ги обърка в смес от зехтин и подправки. После стреснато вдигна очи към съпруга си, който рязко си беше поел въздух. Корбет стоеше втренчен в нея с отворена уста.
— Хю! — възкликна тя. — Какво има?
— Разбира се! — промърмори Корбет като изпаднал в унес. — Мътните го взели, разбира се!
Той остави ножа, който държеше и като сомнамбул се отправи към вратата.
— Хю! — отново възкликна Мейв.
Той само поклати глава и остави съпругата си объркана и разгневена. Отвън в коридора Корбет се загледа в бялата мазилка, толкова беше изненадан от мислите си, че опря пламналото си чело в стената, заради облекчаващата й хладина.
— Не — промълви той, — може ли да е истина?
Ранулф дойде тичешком в коридора.
— Добре ли си, господарю?
— Да — каза Корбет с унесен вид. — Радвам се, че Малтоут е добре.
Потупа изненадания Ранулф по рамото.
— Лейди Мейв има нужда от помощ — Корбет потръпна и присви очи. — Какво казах, Ранулф?
Прислужникът поклати глава.
— Да не си пил, господарю?
— Не — измърмори Корбет и се запъти към кабинета си. — Не — повтори. — Но, Бога ми, ще ми се да бях.
Вече в кабинета си, Корбет посегна за календара с празниците на светците в края на Часослова, след което седна и в продължение на час усърдно описваше идеята, осенила го внезапно в кухнята. Опита се да опровергае собствената си теория, но какъвто и път да избереше, заключението, до което беше стигнал, бе непоклатимо и той проклинаше своята липса на логика.
— Толкова просто — мърмореше на себе си, повдигна глава и се взря през прозореца. — Знам кой е убиецът. Имам доказателства за убийствата, какво още?
Изправи се, отиде до врата и извика Ранулф.
— Ела, човече! — пришпори го Корбет. — Имаме да вършим работа в града. Ще отнесеш следното съобщение на лейди Мери Невил.
Корбет се върна до писалището си и надраска няколко думи на парче пергамент, което после сръчно нави и запечата.
— Предай й това и наблюдавай изражението й. После ще идеш до кметството и ще направиш следното…
Корбет дочу приближаващите се стъпки на Мейв по коридора, затова набързо прошепна нарежданията си на още по-слисания Ранулф.
— Господарю, това е глупаво.
— Прави, каквото ти казвам, Ранулф. Тръгвай сега!
— Какво става, Хю?
Корбет сграбчи жена си и я целуна по челото.
— Какъв глупак бях, Мейв, но бъди търпелива с мен.
Върна се, грабна колана за меча си, ботушите и своя плащ, извика за довиждане на жена си и дъщеря си и се затича по тъмната улица. Взе баржа от Фиш кей и, без да обръща внимание на приказките на лодкаря, седна увит в плаща си, докато малката лодка, движена от прилива, го отнесе до главния вход на Уестминстър. Из абатството и земите около него вече навсякъде имаше войници, въоръжени мъже и стрелци. Бяха си построили колиби от отсечени от близките дървета клони, а за офицерите имаше грубо сковани и подредени къщурки.
Проверяваха Корбет на всеки завой, но го пропускаха през различните, разпръснати из абатството кордони, щом видеха кралската заповед, накрая стигна катедралния съвет. Ключовете от абатството вече се пазеха от офицер, който му отключи вратата.
— Вземете трима мъже и останете пред вратата! — нареди Корбет. — Не позволявайте на всеки да влезе!
Войникът се подчини и Корбет влезе в дългата, с висок свод, пуста зала, в която стъпките му кънтяха зловещо в напрегнатата тишина. Лятната вечер беше топла, но въпреки това катедралният съвет си оставаше студен и тъмен, затова Корбет взе прахан и запали няколко от факлите по стените и восъчните свещи на масата, седна в стола на Де Лейси и зачака началото на представлението.
Първи дойдоха Ранулф и Кейд, помощник-шерифът изглеждаше изпит и уморен.
— Сър Хю, какво става?
