— Седни, мастър Кейд. Ранулф, изпълни ли другата задача?
— Изпълних я.
Корбет потропа с пръсти по масата.
— Тогава да почакаме гостите ни да пристигнат.
Чакаха вече към половин час, Кейд се опитваше да води безцелен разговор, когато чуха почукване на вратата.
— Влез! — извика Корбет и лейди Мери Невил се промъкна в залата.
Качулката над плаща й се спускаше ниско над лицето и когато тя я дръпна назад и седна на предложения й от Корбет стол, той долови нейното безпокойство. Кожата й беше загубила блясъка си, непрекъснато облизваше устните си, а погледът й се стрелкаше насам-натам, понеже имаше усещането за надвиснала голяма опасност.
— Искал си да ме видиш, сър Хю, така ли е?
— Да, лейди Мери. В нощта, когато умря лейди Съмървил, ти си ходила в болницата на Сейнт Бартолъмю, нали?
— Казах ви го вече.
— Каза ни. И кой още знаеше, че ще ходиш?
Корбет наблюдаваше отблизо жената, когато чу, че вратата на катедралния съвет се отваря.
— Е, лейди Фицуорън, ти можеш ли да отговориш?
Високата, кокалеста жена се насочи към него, суровото й лице изглеждаше грубо. Очите й бяха два гранитни къса на продълговатото й лице, върху което се беше изписал гняв. Корбет видя, че ръцете й са пъхнати в ръкавите на робата й и когато Ранулф измъкна камата си, не го спря.
— Мастър Кейд, стол за втория ни гост.
Лейди Фицуорън седна предпазливо.
— Тъкмо казвах, че лейди Мери и спътницата й са ходили в болницата на „Сейнт Бартолъмю“ в понеделник, единайсети май. През цялото време смятах, че смъртта на лейди Съмървил е нещастен случай, но вече промених мнението си. Видях собствената си грешка — пропусках някаква подробност. Само някой, който я е познавал, ще се сети, че тя ще тръгне сама през полетата на Смитфийлд. — Корбет се усмихна към двете жени. — О, да, лейди Съмървил е познавала убиеца си. Знаете ли, има човек, който е видял убиеца.
Видя как в очите на Фицуорън проблесна страх.
— Един луд просяк, който е бил клекнал в основата на ешафода е видял лейди Съмървил да спира и да изчаква убиеца си, чул я е да вика: „О, това си ти!“. Да бях по-умен — Корбет протегна ръцете си към масата, — щях да се вслушам по-добре в думите на просяка. По описанието му убиецът беше висок като дявола и с копита. Реших, че говори за някакъв призрак, но той е говорил за теб, лейди Катрин. Ти си по- висока даже и от повечето мъже. И носиш качулка и расо, когато извършваш кървавите си убийства.
Лейди Мери се отдръпна ужасена. Фицуорън сви устни.
— Не знаеш какво говориш, писарю!
— О, напротив. Да видим другото убийство. Отец Бенедикт. Някой запушва ключалката на вратата на бедния свещеник, хвърля вътре гърне с олио през отворения прозорец, после пали прахана и също го хвърля вътре. Иди и виж останките от къщата на отец Бенедикт. Прозорецът е високо горе на стената, гърнето е хвърлено вътре от някой, който е по-висок от обичайното.
— Може да се е покачил на пън или на камък — пошушна лейди Мери.
— Да, възможно е, но не е. Отвън не беше открит нито пън, нито камък, нито пък следи от такива по земята.
— Все още не си представил някакво доказателство — предизвика го Фицуорън.
— О, ще стигна и до това. Когато оглеждах стаята, открих следи от олио, бистро и чисто, с много високо качество. Само богатите купуват такова олио за трапезата си. Досетих се, когато тази вечер наблюдавах жена си да приготвя вечерята ни. Подпалвачът е използвал такова олио, защото то не оставя никаква миризма и ако се разсипе върху суха тръстика, скоро ще се възпламени.
— Подпалвачът може да го е купил! — озъби се Фицуорън.
Корбет се подготви вътрешно за лъжата, която щеше да изрече.
— А, да, но в тъмницата Нюгейт има мъж на име Падликот, осъден е на смърт, заради обира на кралската хазна. Чули сте вече за това, нали? Бил е в земите на абатството в нощта, в която е изгоряла къщата на отец Бенедикт. Видял те е, лейди Фицуорън, да хвърляш гърне с олио през прозореца на отец Бенедикт.
— Той е лъжец и мошеник! — изсъска тя. — Кой ще му повярва?
— Кралят, като начало. Падликот няма защо да лъже за теб. Не търси помилване или прошка. И за двете и дума не може да става. Познал те е, лейди Фицуорън.
Лицето на старицата с благородна кръв загуби от безсрамното си високомерие. Корбет се надвеси над нея, като в себе си се молеше казаното от него с такава увереност да предизвика признание.
— Дори да не повярват на историята на Падликот — продължи той тихо, — видели са те и други. Спомняш ли си проститутката Джудит? Според мен си се криела в голям гардероб на таванската й стаичка, така ли е? Отворила е вратата и ти си я нападнала с ножа. Не си останала да обезобразиш тялото й, защото е крещяла, но лейди Фицуорън, тя е оцеляла и сега е под защитата на краля. Мастър Кейд ще се закълне в казаното.
Помощник-шерифът, който се беше втренчил с отворена уста в лейди Катрин, тържествено кимна.
— Тя също те е познала — настоя Корбет. — Уловила е уханието на парфюма ти и е зърнала лицето ти. Джудит е оцеляла, защото се е разкрещяла, когато си се опитала да я убиеш.
Лейди Фицуорън се отдръпна, просъсквайки и мърморейки на себе си.
— Мога да продължа — добави Корбет. — Проститутката Агнес, онази, която си убила в църква до Грейфрайърс, също е видяла лицето ти на излизане от къщата, в която е умряла приятелката й. Предполагам, че тъкмо е щяла да изпрати бележка на лейди де Лейси, тук в Уестминстър, но момчето е изхвърлило бележката в канала. Някак обаче си научила, че момичето представлява опасност. Тя те е видяла, може би и ти също си я видяла. Както и да е, измайсторила си една бележка, вероятно с почерка на де Лейси и преоблечена като монах, си я пъхнала под вратата й. Бедното момиче е паднало в капана. И през ум не й е минало, че убиецът й ще я примами, за да я убие на осветена земя. Тя е една от малкото, които не са убити на тринайсето число на месеца. Понеже те е видяла да си тръгваш от жилището на една от жертвите, се е наложило Агнес да замълчи бързо завинаги. Що се отнася до лейди Съмървил…
— Не е възможно — прекъсна го лейди Мери, — защо ще й е на лейди Фицуорън да убива една от своите посестрими и бедния отец Бенедикт?
— Права си да мислиш, че извършителят и на двете убийства е един и същ. Нашият убиец се е обличал като монах. Носел е сандали, плащ и качулка на бенедиктински монах. Вземал ги е от вестиария, който се намира до този катедрален съвет. Мога само да предполагам, но подозирам, че докато е чистела и прала монашеските одеяния, лейди Съмървил се е натъкнала на монашеска качулка, или расо, които са били изцапани с кръв, дори може да са ухаели на женски парфюм. Естествено е била озадачена, това обяснява и защо постоянно е повтаряла: „Расото не прави монаха“. Не е влагала глупава морална поука за братята монаси, макар Бог ни е свидетел, че май се е оказала права, думите й са имали съвсем буквален смисъл. Само защото някой надява качулка и расо, това не означава, че се превръща в монах.
— Ами отец Бенедикт? — попита Кейд и напомни за присъствието си.
— Подозирам, че лейди Съмървил е говорила с него. Може дори да му е разказала за подозренията си, че онзи, който убива проститутките в Лондон вероятно е една от посестримите й — Корбет погледна към лейди Мери Невил. — Шокът от откритието е накарало лейди Съмървил да нарисува карикатура за случващото се в Уестминстър. Вероятно монасите тук са били разпуснати, още повече, че са приютили при себе си кръвожаден вълк. Това също обяснява защо лейди Съмървил е искала да напусне ордена „Сестрите на света Марта“.
— Но защо убиецът е заподозрял лейди Съмървил? — попита Ранулф.
— По пътя на умозаключението и на логиката. Лейди Съмървил си мрънка загадъчни поговорки, за които само убиецът е наясно какво именно означават и, може би, убиецът си е дал сметка за грешката, която е допуснал с връщането на дрехи с петна от кръв. Най-вече расото, защото е било предназначено за някой,
