Уорфийлд изглеждаше сякаш всеки миг ще се строполи мъртъв. Върху бледото му лице, скулите пламтяха от гнева, очите му блестяха диво, а в ъглите на устата му Корбет видя следи от пяна.
— Ще отговаряш за това, писарю! — извика монахът. — Ще гледам как те отлъчват от нашия орден! От църковните власти на Англия, от самия папа!
Започна да се съпротивлява и успя да се освободи от хилещите се стрелци, които го държаха от двете му страни и се обърна с лице към своите мъчители.
— Всички вие! — прогърмя гласът му. — Проклети да сте всички! Това е свято място и личното абатство на краля! А този човек — обърна се и размаха пръст към Корбет — е изчадие на сатаната!
Корбет погледна към брат Ричард и видяното му вдъхна кураж. Нисичкият, дебел монах изглеждаше угрижен, очите му непрекъснато шареха, розовото връхче на езика му току се стрелкаше навън и облизваше устни. До него Уилям ъф Сенч беше чак изтрезнял от страх. Накрая Адам млъкна, спря се, изправи рамене и отпусна ръцете си. Корбет огледа кафявата му качулка, одеждите, които носеше и бялото въженце с пискюли около кръста. Беше видял изблика му на бяс, пяната от устата му, сатанинския му гняв. Това ли беше убиецът, който нападаше бедните проститутки по тесните улички на Лондон, зачуди се той. Пазителят на светата утвар пое дъх за нова тирада. Корбет беше наясно, че ако позволи на монаха да говори, може и да загуби подкрепата на военния си ескорт, някои вече изглеждаха разтревожени от ужасните клетви, произнесени от свещеника. Корбет пристъпи към него и с опакото на ръката си зашлеви силно Адам през лицето. Монахът изскимтя и отстъпи, покрил с ръка удареното място.
— Осквернител! — изсъска.
— Има съдилища — спокойно рече Корбет, — където ще отговарям за стореното от мен, както има съдилища, Адам Уорфийлд, където ти ще отговаряш за ужасните неща извършвани тук. Аз, сър Хю Корбет, пазител на тайния печат, арестувам вас, Адам Уорфийлд, брат Ричард от Уестминстър и Уилям ъф Сенч, иконом на двореца за ужасните престъпления: оскверняване, светотатство, прикриване на предателство и сътрудничество с враговете на краля.
Адам Уорфийлд позагуби от безсрамното си високомерие. Брадичката му провисна, а погледът му стана по-предпазлив.
— Какво искаш да кажеш? — измънка той и стрелна гневно с очи брат Ричард, който тихо стенеше, докато Корбет с отвращение забеляза локвичката урина между краката на Уилям ъф Сенч.
— Точно така — продължи Корбет. — Обвиненията, които изброих са само началото. Тримата ще седнете на тази пейка. Тримата, заради верността си към краля, ще отговорите на моите въпроси. А когато приключа, ще ви дам и доказателството за обвиненията към вас.
— На никакви въпроси няма да отговарям! — изкряска Уорфийлд.
Корбет отново го удари.
— Ще отговаряте и тримата — повтори той, — или ще ви отведат в Тауър. Ако продължите да се държите нападателно, било с думи или с действия, или се опитате да избягате, мастър Лимър има заповед да ви убие! Сега седнете!
Тримата задържани бяха принудени да седнат на пейката.
— Сър Хю, ще се справиш ли?
— Да — Корбет сложи стола си срещу тримата мъже. — Сигурен съм, че ще се справя, мастър Лимър. Моля те, върни се на мястото си. Ще те повикам, ако е нужно. Арбалетите на твоите хора заредени ли са?
Лимър кимна.
— Добре! — Корбет се обърна към тримата задържани. — Да започваме.
Изчака стрелците да се отдалечат, така че да не могат да чуват и се приведе напред с повдигната ръка.
— Кълна се във всичко свято, че знам какво е ставало тук. Среднощните гуляи с ядене и пиене, разврата и проститутките от града — погледна към вече треперещия от страх Уилям ъф Сенч. — Ти, сър, ще отговаряш пред краля и единствената ти надежда е да се оставиш на кралската милост.
Адам Уорфийлд продължаваше да се държи нагло, но изведнъж брат Ричард скочи на крака.
— Всичко е истина — призна той. Монахът погледна към пазителя на светата утвар. — За Бога, Адам, не виждаш ли, че той знае? Мастър Уилям, писарят говори истината. Няма да лъжа. Ще призная, че наруших монашеския си обет. Ще призная, че злоупотребих с кралска собственост.
Обърна се и се усмихна отчаяно на Корбет.
— Е какво, мастър писарю? Ще понеса наказанието си, ще остана на хляб и вода три години, ще изпълнявам най-долните задължения в абатството. Може да застана и на позорния стълб. Но какво чак толкова ужасно има в това?
Корбет погледна към ниския дебел монах, после отново се обърна към Адам, който вече седеше с наведена глава.
— Умен си, брат Ричард — отвърна му Корбет. — Мислиш, че става дума само за престъпен обет. Приемам признанието ти, но както ми се струва твоите събратя знаят, че говоря за нещо повече от монаси, които пиянстват и развратничат с проститутки в среднощни гуляи.
Брат Ричард огледа събратята си.
— За какво говори той? — запелтечи монахът. Сграбчи пазителя на светата утвар и го задърпа. — В името на Бога, Адам, какво друго има?
Пазителят на светата утвар не го погледна.
— Седни, брат Ричард! — нареди Корбет. — Е, Уорфийлд, искам името на онзи, който отговаряше за гуляите, Господарят, който ги е организирал? С какво име го наричахте?
— Не знам — измърмори монахът, без да вдигне очи.
— Наричахме го Ричард — пропищя Уилям, още малко и очите му щяха да изхвръкнат от страх. — Това е името, което сам ни каза.
— Млъкни — излая пазителят на светата утвар, лицето му се изкриви от страх и бяс.
— Няма! — кресна Уилям.
— Как изглеждаше?
— Не знам — икономът потри лицето си с ръце и пропищя. — Наистина не знам. Винаги идваше вечер и не излизаше от мрака. Мислеше, че така е по-добре. Винаги се обличаше като монах в расо и с качулка, която покриваше изцяло главата му, а на гуляите носеше маска на сатир.
— Носеше ли брада?
— Носеше. Мисля, че косата му беше черна.
Корбет стана и се изправи пред тримата мъже.
— Според мен брат Адам Уорфийлд май знае истинската му самоличност. Да, мастър Уилям, наричали сте организатора на вашите гуляи Ричард. Цялото му име е Ричард Падликот, добре известен престъпник. Питали ли сте се защо напълно непознат за вас мъж толкова е държал да ви организира гуляи и непристойни забавления?
— Дойде една вечер в двореца — запелтечи икономът. — Казах му, че съм отегчен. И той ми предложи малко забавление.
Плъзна поглед към пазителя на светата утвар.
— Един ден Адам Уорфийлд научи — сви рамене Уилям. — Останалото ти е известно. Присъединиха се някои монаси.
Погледът му към Корбет беше жалостив.
— Не сме сторили нищо лошо. Не сме наранили никого.
— Докато някой не реши на празненствата да се сложи край и да се затворят устите на канените проститутки.
Ужасени и икономът, и брат Ричард простенаха.
— Нали не искате да кажете — гласът на брат Ричард се извиси до крясък, — не искате да кажете, че имаме общо с ужасните убийства на онези момичета в града?
— Тъкмо това казвам и не само това, а вероятно имате общо и със смъртта на отец Бенедикт, който е разкрил среднощните ви пиршества, и на лейди Съмървил, която сама е имала своите подозрения.
Адам Уорфийлд скочи на крака и Корбет се отдръпна. Лицето на монаха вече беше бледо и напрегнато, леко блестеше от пот. Очите му светеха от изгарящия го бяс.
