— Какво готвиш, мастър кръчмарю?
— Пайове с месо.
— Донеси два! — Корбет кимна към изненадания Ранулф и тръгна нагоре по стълбите след кръчмаря.
Малката стая беше чиста, подредена и добре преметена. Корбет полегна за кратко на ниското легло и се загледа в тавана. Съдържателят се върна с поднос с храна и вино. Корбет яде и пи жадно, като се опитваше да обуздае собственото си вълнение от това, че накрая има напредък. Разви пергамента, който Кейд му беше дал, и започна да проучва сведенията за Ричард Падликот, осигурена му от писарите. Според документите, Падликот имаше дълго и разнообразно минало на престъпник. Роден в Норич и отличил се в учението, бил приет в Кеймбридж, където се дипломирал и станал част от нисшия клир. После заменил чиновническия живот за по-изгодното съществуване на търговец на вълна, сирене и масло. Известно време пътувал в чужбина, посетил Гент и Брюж, но по тези места късметът му го напуснал. Англичаните били принудени да не изплатят заемите си на търговците в Брюж и Падликот се оказал от ония англичани, които били задържани в замяна и оставени да гният във фламандския затвор. Накрая избягал като убил двама от пазачите и у себе си таял пареща обида към Едуард Английски.
Падликот се върнал в Лондон и станал част от престъпния свят. Измамил някакви златари от Чийпсайд; преметнал и обрал един ломбардски банкер, крадял ценности от църквите. Като измамник бил в стихията си и можел да се престори на когото и да било, само за да отмъкне нечии пари. На няколко пъти властите били на косъм да го заловят, но Падликот — майстор на предрешаването — все успявал да се измъкне.
Корбет отпи от виното и се зачуди на дързостта на този измамник. Беше заплаха за всеки. Опитни търговци, управници с опит, разнежени вдовици, хитри войници, алчни земевладелци, всякакви хора ставали жертва на мошеничествата на Падликот.
Хю Корбет усети напрежение, щом заразглежда списъка с данните. Кралски шпионин беше чул, че Падликот е бил предишната есен в Англия. Имаше сведения, че е бил видян на няколко пъти и през пролетта, а след това идваше сведението от английския шпионин, че Падликот е видян в Париж. Корбет отпусна пергамента и се облегна на леглото. Зачуди се, дали е възможно, дали „господарят“, който Джудит беше описала, организаторът на среднощните гуляи в Уестминстърския дворец, да е не друг, ами Ричард Падликот? Но защо? Дали мошеникът пък не показваше своето презрение към властта като развращава монаси с помощта на проститутки? Корбет само напипваше истината, а имаше само един начин да се разбере каква е тя. Чу тропот по стълбите и Ранулф заблъска по вратата.
— Господарю! Господарю! Кейд се върна, баржите са готови!
Корбет стана, допи виното от чашата и заслиза по стълбите. Уреди сметката със съдържателя и закрачи през двора към мястото, където го чакаше все още смутения на вид Кейд и нервно стискаше и отпускаше големите си ръце.
— Всичко ли е готово, мастър Кейд?
— Да, сър Хю. Чакат на Уол кей.
— Тръгваме към Уестминстър, нали? — извика Ранулф и плесна с ръце. — Тия дяволи, монасите!
Кимна весело към Малтоут.
— Сега става весело — прошепна той. — Почакай само старият господар „Кисела физиономия“ да упражни дадената му власт.
Господарят „Кисела физиономия“, както Ранулф тайно наричаше Корбет, вече крачеше надолу по тесните улички към речния бряг. На Уол Кей три баржи ги очакваха. Офицер от гарнизона при Тауър излезе напред да ги поздрави.
— Сър Хю, казвам се Питър Лимър, носител на жезъла.
Махна към баржите, пълни със стрелци с кожени шлемове, над които носеха шлемове от метал. Всеки от тях беше въоръжен с меч, кама и тежък арбалет.
— Добре! — полугласно каза Корбет. — Отиваме в Уестминстър и ще правите точно това, което ви кажа.
Тромавият офицер с късо подстригана коса кимна. Качиха се в баржите. Заповедите за тръгване бяха дадени и баржите бяха насочени към средата на реката.
Глава десета
Пътуването им мина спокойно, сред плясъците от греблата, проскърцването на кожата и дрънченето на ризниците. Над реката все още се стелеше гъста мъгла и Корбет се почувства откъснат от напрегнатия живот в града. От време на време подминаваха по някоя лодка или кораб. Тишината се нарушаваше само от виковете на Лимър, който нареждаше да гребат към средата на сводовете на Лондонския мост, където беше по-широко за преминаване. Тук водата се пенеше около съоръженията, изградени с цел да предпазват речните съдове от масивните каменни колони на моста. Греблата потънаха във водата, баржите се стрелнаха под моста и навлязоха в по-спокойни води. Мъглата не се беше вдигнала, когато обърнаха към Уестминстър. Гребците трескаво загребаха към брега, когато венецианска галера с позлатен нос внезапно изникна от мъглата и почти връхлетя върху баржите. Други събития по време на пътуването нямаше. Гребците се придържаха близо до северния бряг, мъглата започна да се вдига и те съгледаха кулите на Уестминстър.
Дебаркираха пред главния вход, гръмко прозвучаха заповеди и в две колони стрелците тръгнаха в марш след Корбет и неговите спътници. Профучаха през градините и слисаха стария, още не съвсем буден прислужник, прекосиха пространството около двореца и влязоха в земите на абатството. Страничната врата на абатството беше отворена. Корбет остави военния ескорт отвън и влезе в безлюдния неф. Беше студено и тъмно.
— Донесете пейки! — нареди на Лимър и му посочи пътеката между редовете към южния трансепт. — Искам да поставите една пейка до стената и срещу нея стол. После искам да ми доведете Уилям ъф Сенч, който вероятно ще е пиян.
Корбет долови мириса на тамян.
— След това идете в трапезарията на абатството, арестувайте и доведете тук, без значение какво ще ви кажат, Адам Уорфийлд, пазител на светата утвар и брат Ричард. Искам да има пазач отвън, а всички изходи от абатството и двореца да са затворени. Никой да не излиза или влиза без мое позволение.
— С Уилям ъф Сенч ще се справим лесно — отвърна му офицерът, — но монасите могат да ни обвинят в светотатство; злоупотреба с църковното имущество и оскверняване на църковните им наредби.
Войникът горчиво се усмихна.
— Не искам някой свещеник да се разкрещи, че отново подлагат на изтезания мъченика Томас Бекет, нито пък хората ми да бъдат прокълнати, а и отлъчени от църквата.
— Няма да се случи — отвърна Корбет. — Това не е сблъсък между Църквата и краля, а между служители на закона и доказани престъпници.
— Те са монаси.
— И все пак са престъпници, а аз ще го докажа, мастър Лимър. Уверявам те, когато приключим с тази задача и кралят научи за твоето участие в нея, ще получиш похвала и ще бъдеш възнаграден. Колкото до светата майка Църквата, тя може единствено да бъде щастлива, че законът ще възтържествува.
Офицерът се засмя и се отдалечи забързано като крещеше заповеди на своите хора.
— Ами ние, господарю!
— Ранулф, двамата с Малтоут ще останете тук, близо до страничната врата. Ще се доближите само ако някой от разпитваните от мен използва насилие или заплаши да използва такова, макар да не вярвам, че ще го направят.
Корбет тръгна по пътеката между редовете към южния трансепт, където стрелците вече бяха наредили пейката и стола, домъкнат от страничния олтар на Дева Мария. Писарят седна и прошепна тихо една молитва дано се окаже прав. Пред войника беше говорил смело, но Корбет беше напрегнат и се чувстваше неловко. Ако предположенията и теорията му се окажеха погрешни, щеше да му се наложи дълго да дава обяснения на епископите и на краля.
Корбет чу викове и неясни клетви, които дойдоха отвън. Вратата се отвори с трясък и влезе водената от Лимър група стрелци, а с тях и три борещи се фигури, пазени строго с оръжие. Корбет се изправи. Адам
