— Муран се е бил шест пъти и има пет победи. Последният му противник се отърва, защото тълпата го съжали.
— Такъв е животът! — обади се от мястото си в ъгъла Симон, един мръсен, дрипав философ. Самопровъзгласил се стоик38, той прекарваше по-голямата част от времето си в „Магариците“, като изнасяше лекциите си пред всеки, който беше достатъчно глупав да го слуша. Сега стана и тромаво прекоси помещението, а лицето му представляваше истинско олицетворение на несгодите. — Ние сме само винени мехове — започна той, — които наперено пристъпват насам-натам: по- жалки от мухи сме ние, защото мухите стават за нещо! За какво ставаме ние?
— О, я кажи нещо по-весело! — подвикна Фаустина.
Стоикът Симон започна да хапе устни.
— Пекарят Криспин е мъртъв.
— Добър му път! — възкликна Океан. — Беше човек, готов да бръкне и в купчина лайна, за да извади половин грош оттам. Пък и беше толкова проклет, че дори домашното му псе не се чувстваше в безопасност край него.
Клавдия погледна към входа, вниманието й беше привлечено от мъжа, който се взираше вътре от прага — тъмна, неясна фигура. Нима бяха вървели след нея дотук?
Океан проследи погледа й и се изправи на крака.
— Заповядай, странниче, какво желаеш?
— Нагълтах половината прах по Апиевия път. — Непознатият пристъпи напред и отметна качулката си: беше стар, с дребно, сбръчкано лице под кичури бяла коса. Погледна към Клавдия, после отмести очи. — Дай чаша вино и малко риба.
И се затътри към ъгъла.
Клавдия остави другите да бъбрят край нея. Стоикът Симон беше в добра форма: той започна да поучава Фаустина за външния й вид.
— Едно момиче наистина трябва да знае как да изглежда най-добре! — възвести той. — Ето, ти имаш овално лице. Среши значи косата си на път по средата на темето. Научих, че има някакви добри бои от Германия, с които да се боядисваш руса. Пробвала ли си ги?
Клавдия наблюдаваше непознатия. Мъжът седеше с гръб към нея. Януария заситни от кухнята с чаша вино и риба и ги сложи пред него. Клавдия изчака малко, после се извини и отиде до вратата, а на връщане спря до масата. Непознатият натопи пръст във виното и начерта риба над цифрата IV. Клавдия се върна на масата си. Фаустина вече бе сменила мнението си и крещеше на Стоика Симон, че й дава съвети, които никой не му е искал. Щеше да избухне свада, но се намеси Океан. Януария на висок глас се тюхкаше къде ли е Муран.
— О, нямай грижа за него! — презрително присви очи Граний. — Вероятно опитва дали някоя млада кобилка може да върти глава и да вдига краката си.
— Да те няма! — наведе се Януария през масата. — Върни се там, откъдето си дошъл, в кучешките колиби на Масилия!
— О, скоро заминавам! — намигна Граний на Фаустина. — Нали така, скъпа?
— Къде отиваш? — любопитно попита Клавдия.
— О, на север вероятно. Може да прескоча до Медиолан. Да видя свят.
— Запиши се във войската! — обади се Океан. — Тогава ще видиш свят, момчето ми!
— Не, благодаря! — отвърна Граний. — Хич не мечтая да преследвам някой гологъз варварин в мъглата!
— Пък и дори не знаеш как да хванеш меча! — нанесе удар Януария. — Достатъчно трудности си имаш с пишката!
— Не отивай горе!
Клавдия вдигна глава. От градината се бе появила Попея. Смугла, добродушна и налята като сочен плод, с вдигната черна коса, прибрана със сребърен гребен, тя зорко огледа трапезарията. Клавдия се изправи и върху пълничкото лице на Попея се разля усмивка, последваха радостни викове, прегръдки и целувки. Симон, който се качваше по стълбите, за да погледне още веднъж трупа на Арий, се смъкна долу в полумрака.
— Колко е хубаво, че пак те виждам, Клавдия!
Попея пристъпи назад, за да я огледа.
— Чудесно е, наистина! — прогърмя един глас откъм вратата.
Полибий се беше завърнал. Той влезе, грубото му мургаво лице бе разкривено в гримаса. Кръчмарят изтри потта от оплешивяващото си чело и подръпна кичурите коса, обрамчващи главата му като императорски венец. Не обърна внимание на другите и за първи път през този ден се засмя. Той целуна и прегърна племенницата си, после дланта му се лепна за една от гърдите на Попея.
— Въпроси, въпроси, въпроси! — изръмжа той, като побутваше двете жени към масата. — Префектът е заядливо копеле! Непрекъснато ми задаваше все един и същ въпрос: ако ти не си убил и ограбил Арий, кой тогава?
— И ти какво отговори? — попита Клавдия.
— Казах на мръсника, че държа странноприемница с добра кухня и чисти стаи. Той е тъй нареченият префект, не аз!
— Как се казва?
— Сатурнин.
— После? — продължи да пита Клавдия.
— Чакай мъничко! — Полибий се изправи. — Искам чаша неразредено вино.
Клавдия видя, че непознатият е изчезнал, яденето му бе останало почти непокътнато. Чичо й я накара да стане и я огледа от главата до петите.
— Прислужница в двореца на императора, а? — Устните му скептично се свиха, но очите му бяха нежни и добри. Протегна ръка и я потупа по бузата. — Чудесно е, че си тук! — прошепна. — Толкова се безпокоях! — Другите сякаш ги нямаше. — Всеки път, когато те гледам, ми напомняш за майка си — той бързо примигна: — Беше мило момиче, с усмивка, която осветяваше деня ми! Ако не се беше омъжила за баща ти… — Полибий облиза устни, потънал в спомените си. — Ходих на гроба на Феликс.
— Стига, стига! — Клавдия погали голямата му космата ръка. — Имаш си достатъчно грижи!
Полибий издърпа чашата с вино от ръцете на Океан и изпи половината на един дъх.
— Работата върви, след като „Тлъстото прасе“ изгоря. Помниш ли онзи хитрец, стария Касий, дето държеше мръсната кръчма на две преки оттук? Роден мошеник, можеше да направи червеното вино бяло, а бялото червено. Както и да е, сложил да пече дроздове, бил пиян като свиня, на каквато и приличаше. Цялата къща изгоряла!
Клавдия не му позволи да смени темата.
— Арий! — настоя тя.
— Е, добре! — Полибий въздъхна. — Ти имаш остро око. Ще ти покажа, каквото е останало.
Клавдия тръгна след чичо си по коридора и се качи горе. Винаги бе обичала тази сграда. Чичо й притежаваше трите етажа с изглед към улицата; останалото приличаше на зайчарник, пък и миришеше така, въпреки че Полибий поддържаше чиста своята част. Стълбите и стените бяха изжулени с четка, имаше саксии с цветя. Дори беше поръчал да украсят с рисунки стените.
Полибий бе служил като войник във втори легион „Августа“ и се беше сражавал в Германия и Британия. Клавдия знаеше малко за миналия му живот, но го обичаше за това, което беше: човек, който се преструваше на стиснат и коравосърдечен, а всъщност беше щедър и благ, като изключим пламенната му омраза към вигилите. Вярно, че наред с всичко това Полибий бе и измамник и бъркаше в много гърнета, за да се облажи. Клавдия подозираше, че той харесва сградата именно защото в нея има много стълбища, изходи и входове; цял легион бе нужен, за да я претърси до основи. Докато се качваха по стълбите, Клавдия си спомни тихите почуквания по врата късно през нощта; Полибий се срещаше с някакви хора в залата или в градината; каруци със завити в слама и парцали колела по най-неочаквано време донасяха стоки.
— Добре ли си, чичо? — попита тя, когато стигнаха до коридора.
Полибий спря с ръка върху резето на вратата, очевидно отворена със сила. От нея се бяха отцепили големи трески и още лежаха разпръснати по пода.