Имперски убийства

Константин се обърна, пръстите му стиснаха камата, но от полумрака изникна свещеникът Силвестър.

— Помислих, че си си тръгнал! Откъде знаеше, че ще бъда тук сам?

— Отегчението ти беше очевидно, твое величество. А аз трябва да ти кажа някои неща.

— Откъде разбра? — настоя Константин и тръпка на безпокойство премина по тялото му.

— Твое величество — разпери ръце Силвестър. — Дворецът е пълен със слуги и роби. Много малко от тях горят благовония пред идолите. Върви в покоите си. Ще намериш нашите знаци, Chi и Rho, рибата и думата Ichthys27. Казаха ми за господарката Сабина.

— И ти дойде да ме поучаваш?

— Моралът ти, твое величество, е въпрос между теб и Бога. Точно в този момент той не е моя грижа.

Константин почувства боязън. Както другите казваха, той беше господар на Запада. Това беше неговият дворец, по коридорите стояха неговите стражи, онези доверени легионери, с които бе заменил преторианците, разгромени от него на Милвийския мост. На Марсово поле28 лагеруваха два легиона изцяло на негово разположение, още два пъти по толкова имаше зад градските стени. И все пак този обикновен свещеник изглежда можеше да влиза навсякъде и да прави каквото си иска.

— Тогава защо си дошъл? — впи императорът поглед в Силвестър.

— Както казах, твоят морал не ни засяга, но империята е важна за нас. Ние също си имаме шпиони — прошепна свещеникът. — Тези убийства ще очернят името ти, макар че кой ли политик е с чисти ръце?

— В залата ти говореше за дълбоки подмолни течения.

— Да, твое величество, тези убийства крият нещо друго. Какво — ние не знаем. Ти си добре дошъл в Рим като спасител, но има мнозина, които жадуват за старото време. Затова те подстрекават срещу Лициний и те превръщат в заложник на услугите, които ти правят.

— Сетне?

— И сред нас има такива, които не вярват, че можем да преговаряме с държава, която в продължение на векове ни е преследвала.

— А! — засмя се Константин. — Значи затова си тук, Силвестре?

— Затова и за едно последно предупреждение. Не се доверявай на никого!

— Дори и на майка ми?

— Твое величество, не вярвай на никого!

Силвестър се поклони и изчезна в тъмнината.

Константин остана още миг на мястото си, после пак тръгна. Отвори една врата и пое по един перистил29. Градината, сладко ухаеща на цветя, беше осветена от факли и светилници. Трепкащата им светлина караше сенките на дърветата, лавровите храсти, чинарите и елите да танцуват. Един фонтан разпръскваше струите си. Константин спря и се вгледа в бликащата вода, която извираше от устата на мраморна риба в ръцете на Купидон. Сети се, че Сабина го очаква и се забърза. Коридорът зад градината беше пуст; слугите бяха запалили светилници и ги бяха поставили в нишите на стените. Константин спря пред една врата и леко почука.

— Сабина!

Никой не отговори. Той отвори вратата. Помещението пред него беше разкошно обзаведено. Стените бяха изрисувани с растителни мотиви, във всеки ъгъл имаше мангали с благовонна жар и светлината им проблясваше по медта, по златните и сребърни орнаменти в украсата на стаята. Лежанката беше празна; обширното легло в ъгъла бе обвито в гъстата мъгла на балдахина, на масата до него гореше светилник. Константин затвори вратата и на пръсти прекоси помещението. Той отметна нежната прозрачна материя: облечена в тъмноморава роба, на леглото бе просната Сабина. Дори и в неясната светлина се виждаха синкавите петна по бялата й като слонова кост шия. Огърлицата, която куртизанката носеше, бе скъсана и зърната се бяха разпилели между стегнатите й гърди. Червената й коса покриваше част от лицето. Константин леко я отмести с пръст и разкри кървавия кръст върху дясната й буза. Внимателно обърна лицето: същият знак се виждаше на лявата страна и на челото.

Константин пое дълбоко дъх, за да овладее паниката си. Не искаше да побегне навън като някоя разпищяла се от страх робиня. Беше гледал как екзекутират престъпници, виждал бе войници да умират от ужасяващите си рани, но това тук бе съвсем различно. Прекрасна млада жена с полупритворени очи и лепкава студена кожа. Съзря къс пергамент, оставен на пълните с лебедов пух възглавници и го взе. Буквите бяха грубо изписани. Константин разчете тържественото проклятие, defixio. Захвърли пергамента на пода и тръгна към вратата. Коридорът беше празен. Императорът бързо прекоси градината и заповяда на един страж да доведе при него майка му, Руфин и останалите. После се върна в стаята, запали още светилници, отвори капаците на прозорците и се загледа навън. Когато чу почукването, дори не си направи труда да се обърне.

— Влез! — извика той.

Влезе майка му, последвана от Руфин, Бес и Крис. Когато те се струпаха край леглото, се разнесоха изумени възклицания и сподавени проклятия. Константин се обърна.

— Удушена! — заяви той. — И същото обезобразяване!

Елена взе пергамента.

— Какво е това? — запита Руфин.

— Дефиксио.

— Проклятие! — възкликна банкерът.

— Да, тържествено проклятие! — потвърди Константин.

Елена внимателно огледа пергамента. В горния му край имаше нарисуван брадат демон с горяща факла в ръка; отдолу бяха изписани магически знаци и самото проклятие, което обричаше сина й на боговете на подземния свят:

Нека изгаряща треска обхване крайниците му,
да убие душата и да погълне сърцето му.
О, демони на мрака,
строшете и смажете костите му,
изпийте дъха му!
Нека тялото му да се гърчи и тресе.
Това проклятие беше извлечено от вътрешностите на жаби,
от перата на бухал, от костите на змии,
от гробищно биле и могъщи отрови.

— Глупости! — презрително се обади Елена и захвърли листа върху леглото.

— Дали са глупости? — обади се Крис. — Вергилий30 твърди, че вещерите могат да свалят луната от небето!

— Е, никога не съм виждала да става такова нещо! — твърдо заяви Елена.

С присвити очи тя погледна към сина си, опитвайки се да преодолее собствения си страх. Който и да бе направил това, беше много умен човек. Суеверният нрав на Константин, наследен от баща му, бе добре известен. Тя виждаше как проклятието оказва върху него по-силно въздействие, отколкото убийството. Освен това Елена беше сигурна, че виновникът е близък до техния кръг. Как иначе една куртизанка би могла да бъде убита в частните покои на двореца?

— Защо? — настоятелно запита тя.

Константин седна на един войнишки походен стол и започна да си играе с пръстените си.

— Мислех, че ще е по-безопасно, ако доведат Сабина тук — отвърна той, — а на другата сутрин да я изпратят с охрана.

— Колко души знаеха, че е дошла? — попита Руфин, загледан в трупа.