вкус на оцет, седлото, което протъркваше бедрата му и заради което задникът му сякаш се пържеше на огън. Сега всичко беше различно. Нямаше ги ветровитите навеси и импровизираните бараки, миризмата от конете, от потта на мъжете, изпаренията от нужниците в утринния вятър.
Залата за пиршества беше облицована с порфир. На пода блестеше скъпоценна мозайка, заръчана от император Траян, на която бяха изобразени Бакхус и Церера, усмихващи се над обилна реколта. Потонът беше бял, със сини звезди около червена луна. Колоните бяха черни с бели жилки и посребрена основа, с капители от чисто злато. Константин прокара ръка по пурпурното покривало на лежанката. Искаше му се да затвори очи, да измъкне възглавницата изпод левия си лакът и да отпусне глава в дълбок сън. Още не се беше освободил от напрежението на похода и то ясно се изписваше върху здравото му войнишко лице, сега избръснато и намазано с благовонно масло. Косата му бе изсветляла от слънцето, но умело подстригана така, че кичурите да падат върху челото в прическа, подобна на онази на Цезар и Август от бюстовете, подредени наоколо. Императорът протегна ръка за кратер вино, едва вслушан в жуженето от разговорите край него. Сега всичко беше различно. Ремъците на сандалите му бяха покрити с перли, а не от насмолени върви. Туниката и обточената с пурпур тога бяха от най-фин лен. Пръстени и гривни, плячкосани от съкровищницата на убития Максенций, украсяваха ръцете му.
Императорът се намести върху лежанката.
— Твое величество, изморен ли си?
Константин погледна към Луций Руфин, най-големият римски банкер, негов приятел и най-пламенен поддръжник.
— Негово величество не е изморен — прошепна Константин. — Само е разсеян.
Руфин почеса стоманеносивата си коса и гладко избръснатото му патрицианско лице грейна в усмивка. Константин също се засмя. Винаги се чувстваше добре в компанията на Руфин: богат и могъщ мъж, който управляваше цяла търговска империя, но не робуваше на излишните церемонии.
— Опитвам се да се държа прилично! — промърмори императорът.
Погледна вдясно, към съседната лежанка, откъдето майка му Елена, облечена в пурпур и с подредена на букли коса, го наблюдаваше с тъмните си, одухотворени очи.
— Сигурен съм, че ако я оставя — пошепна Константин, — ще стане и ще провери зад ушите ми дали съм се измил както трябва.
— Щях да ги изтегля, ако можех! — обади се Елена.
Константин се ухили и поклати глава.
— Забравих, че може да чете по устните… — пошепна той на Руфин.
Императорът леко се оригна и погледна към масата: по нея бяха разпръснати златни лъжици и приспособления за почистване на зъбите. Наоколо обикаляха роби с делви с розова вода. Готвачите го караха да се гордее. Съселчета, оваляни в мед и маково семе; огромни омари, гарнирани с аспержи; барбуни от Корсика и — върховното им постижение — огромно златно блюдо със знаците на зодиака по краищата. На всеки знак готвачът беше поставил съответна храна: парче говеждо върху Телеца, бъбреци върху Близнаците, а в центъра задушен с подправки заек с криле, които го караха да прилича на Пегас. Последното блюдо беше дива свиня, положена върху огромно плато, от бивните й висяха две кошнички, едната пълна със сушени, а другата — с пресни фурми. Около нея бяха подредени сучещи прасенца, изработени от специално празнично тесто. Преди да поднесат платото, пристигането му бе възвестено от звуците на тръби, рогове и цимбали. След като разрязаха корема на свинята, от нея излетяха дроздове. Константин тихо изпъшка и разтри корема си. Беше изпил доста подсладено с мед вино, но си припомни какво го заплаши, че ще направи майка му, ако не обръща внимание на предупредителните й погледи, и щедро добави вода към фалернското.
Робите обикаляха наоколо, пристъпвайки по посипаните край лежанките дървени стружки, смесени с бледожълта и пурпурночервена боя. На Константин му се искаше това да е обикновена вечеря. Майка му да се оттегли и да дойдат танцьорките, особено онези иберийки с леки тела и подрънкващи кастанети, с гъвкави крака и черни коси, които се вихрят около гърдите им. Тези гърди, покрити със злато, изпъкнали напред, които сякаш подканяха да бъдат сграбчени. Тогава офицерите му щяха да пият много, да вдигат наздравици в негова чест и пиршеството щеше да продължи до ранните часове на другия ден. Но днес беше по-различно. Първо работата, после удоволствията. В малкия кубикулум22 от другата страна на дворцовата градина щеше да го чака Сабина, куртизанка с червена като пламък коса и бяло като сняг тяло. Константин се вторачи в чашата с вино и потисна тръпка на страх. Още от първите дни, в които бе тръгнал на военни походи, той изпитваше ужас от болестите, които можеше да пипне от лагерните блудници и проститутки. Ако беше постоянен в привързаностите си, което съвсем не бе за чудене с майка като Елена, това се дължеше на факта, че се боеше от жените и винаги бе нащрек при сексуалния акт: толкова пъшкане и понякога унижения! Собствената му съпруга, Фауста? Константин поклати глава: най-добре да не мисли за нея! Съсредоточи се върху Сабина, помисли си той: нежна и бяла, сякаш безценна коприна се увива около тялото ти. Няма нахални искания, нито политиканстване.
Константин отпи от виното, без да обръща внимание на високото, драматично покашляне на майка си. Още с пристигането си в Рим той се ограничи до „Гилдията на Афродита“, изискани куртизанки, ръководени от Домацила. Но тези убийства сега! Той впи поглед в Крис, излегнат срещу него — плешивият евнух с пухкави пръсти, господарят на тайните му. Каква огромна купчина плът! Константин потисна раздразнението си. Три убити куртизанки и слуховете вече бяха тръгнали от уста на уста, а и онези бележки, заковани на Форума и по пазарите! Как стигаха дотам? А изображението на християнския знак, на кръста и надрасканите под него думи
— Твое величество?
Константин вдигна глава. Всички разговори бяха стихнали. Императорът разбра, че е заговорил на глас. Майка му внимателно го наблюдаваше. До нея беше загадъчният ням свещеник Анастасий; Крис с вдигнат към устните бокал; дори Руфин изглеждаше разтревожен. Константин погледна към почетния си гост — белокос мъж с младеещо лице, облечен скромно в тъмна туника и роба: презвитер23, личен пратеник на Милтиад, християнския епископ на Рим, истинската причина за този пир. Бес, императорският домоуправител, бе подгънал крака на лежанката. Константин примигна.
— Защо — ухили се той, — майките винаги се вторачват в своите синове?
Смях прогони напрежението. Преди Елена да отвърне остро, Константин вдигна глинения кратер и пи за нейно здраве. Останалите последваха примера му. Елена му отговори с леко намигване.
— Защо не пиеш от бокал като всички останали — рязко продума тя, — вместо от това глинено гърне, което хората използват, за да пикаят в него?
— Удобно ми е, майко.
— И като момче беше същият! — Елена се надигна от лежанката.
— Да, да! — побърза се съгласи Константин.
Майка му имаше вбесяващия навик да споменава слисващи подробности от детството му пред всеки, който си даваше труда да я изслушва. Но той я обичаше дълбоко, страстно. Даде й титлата Августа и впрегна енергията й, за да се възползва от големите й таланти, като й позволяваше да си пъха носа в неговите работи. Позволи на Елена и на верния й Анастасий да вземат пълния контрол над агентите му. Направи го по една причина: на Елена можеше да се вярва безусловно и без никакви съмнения. Както каза тя веднъж: „Няма ли Константин, няма и Елена.“ Това беше нейният девиз, нейното ръководно начало в живота. Дори в момента той четеше в погледа й точно това. Константин въздъхна и кимна.
— Пихме и ядохме достатъчно! — заяви той. — Бес, заповядай да почистят стаята, да затворят вратите и постави стража. Да не влиза никой.
Бес, висок кокалест мъж с постоянно презрително присвити устни, побърза да се подчини. След като всичко беше готово, Константин взе чашата си и вдигна наздравица за своя почетен гост. Той забеляза, че Силвестър едва се бе докоснал до храната и виното. Просто седеше и се оглеждаше, сякаш преценяваше и оценяваше всеки присъстващ поотделно. Беше дребен човек, безличен, ако изключим очите и устата. Благородна уста, помисли Константин, готова да се засмее. Забеляза белега върху едната му буза и смътно си спомни някакви разкази как по времето на Диоклециан императорските войски преследвали този могъщ християнски жрец. Сега той беше пратеник и говорител на римския епископ. Константин почувства прилив на
