Тя въздъхна, стана и тръгна към моравата. Загънат в плащ, за да се предпази от нощния вятър, Муран стоеше пред кръчмата с фенер в ръката. Той се опита да я прегърне през рамо, но тя го отблъсна.
— Как можа да го направиш, Муране? — прошепна тя.
— Ами ей така! — Муран беше много пиян и се олюляваше. — Августата ми се довери, както и презвитер Силвестър, останалото беше лесно. Тези хора са виновни, Клавдия!
— Не са единствените виновни!
— Какво иска да кажеш?
— Муране, около тези похищения все още остават много въпроси, да не говорим за убийствата на ветераните, но да не сменяме темата.
— Не я сменям!
— Защо се съгласи?
— Трябваше. Доказателствата срещу Сезотен бяха неубедителни — Муран с пъшкане клекна на тревата и остави фенера до себе си. — Клавдия, аз се досетих за клопката на Елена, но съм боец. Един млад човек бе поверен на грижите ми. Той беше убит заедно с още четирима добри мъже, които не са по-различни от чичо ти Полибий, Океан и другите. Техните сенки зоват за отмъщение. — Той се наведе напред. — Мълвата вече плъзна. Залаганията започнаха. Императрицата ми даде кесия със злато, както и Урбана, сега тя е много богата жена.
— Нямаме нужда от техните пари!
— Не, Клавдия, имаме!
— Муране! — Клавдия коленичи пред него и обхвана лицето му с двете си ръце. — Ти си войник и още веднъж трябва да излезеш на арената. Ще се изправиш срещу петима мъже, бивши войници, безжалостни убийци, обучени да си служат с оръжия. Елена не помисли ли, Силвестър не се ли сети, Урбана не предположи ли, че може да загубиш?
Муран нежно отстрани ръцете й.
— Клавдия! — Гласът му бе пълен със страст. — Може и да не победя — никой не знае как ще се завърти зарът, но кълна ти се, Сезотен и сподвижниците му със сигурност ще изгубят.
Клавдия отправи поглед някъде над главата на Муран. Елена бе убедила Муран да се сражава, но Сезотен? Какво беше сторила, за да убеди коварния жрец да приеме предизвикателството? Клавдия знаеше, че императрицата обича залаганията, а и не беше особено почтена в играта. Как ли беше хвърлила зара?
На другата сутрин вестта за предстоящото сражение вече се носеше из цял Рим, а вестителят Меркурий го разпространяваше с най-големи подробности из квартала с копторите край Флавиевата порта. На разгневената Клавдия тепърва й предстоеше да се сблъсква с лукавството на Елена. Хората вече бяха забравили похищенията, както и убийството на Александър. Заподозрените бяха заловени; императорското правосъдие бе въздадено. Какво я интересуваше тълпата, че Сезотен и другите жреци може и да са невинни? Или че можеше да са виновни и да избегнат присъдата? Тълпата искаше да се забавлява и при това да се забавлява безплатно. Целият процес бе получил още по-изгарящ любопитството привкус, тъй като Муран бе възложил тържеството на справедливостта на Господа Христа. Гладиаторът бе известен със симпатиите си към новата религия, но малцина виждаха в думите му пръста на Елена. Според вестителя Меркурий хората по пазарите, училищата и кръчмите правеха най-различни предположения защо християните, които открито проповядваха ненасилието, бяха позволили да бъдат въвлечени в кървава битка до смърт на арената. Дали това не беше знак за други промени, за приспособяването на християнството към държавата? Меркурий разказа на Клавдия как в града се бяха появили надписи, които защитаваха едната или другата страна, как комарджиите се обзалагаха, а общественото мнение бе настройвано срещу Муран. В края на краищата, не остаряваше ли той? Не беше ли жестоко ранен при последното нападение? А и петимата му противници, не бяха ли те бивши войници, чиято подготовка бе също толкова строга и сурова, както и обучението в гладиаторските школи?
Поболяла се от тревога, Клавдия реши да не слуша всичко това и се опита да не мисли. Муран усети настроението й и я отбягваше, като гледаше да стои колкото е възможно по-далеч от „Магариците“ и поднасяните от Целад деликатеси. Той постеше, хранеше се съвсем оскъдно и напълно спазваше желязната дисциплина на тренировките. За разлика от последния път обаче, когато се готвеше за схватката си с Мелеагър, Чудото на милион градове, сега той се упражняваше публично и съобщенията за постиженията му не бяха много добри. Бил бавен, вял, някои говореха дори, че отстъпвал на другарите си, с които се упражнявал. Клавдия действително се чувстваше като мишка, хваната в капана на грозните слухове и подшушнатите приказки; дори Полибий, който се наслаждаваше на новопридобитото си богатство, изглеждаше разтревожен. Понякога чичо й се измъкваше, за да се срещне насаме с Муран. Когато се връщаше, изглеждаше мрачен.
През тези първи няколко дни Клавдия изпитваше все по-увеличаващ се страх, тя непрекъснато мърмореше и кълнеше Елена. Питаше се дали да не падне в краката й и да я помоли да накара Муран да оттегли предизвикателството си, но знаеше, че ще бъде безполезно. След известно време собствената й строга дисциплина надделя. Трябваше да забрави, да се съсредоточи върху изправения пред нея проблем; имаше задача, която трябваше да довърши. Извини се, че не върши нищо в „Магариците“ и при първа възможност се връщаше на мястото си в градината до стената на оградата, където си бе донесла стол, маса и писмените си принадлежности. Сядаше в пъстрата сянка и размишляваше за всичко, което се бе случило.
Мислите й се върнаха към един човъркащ мислите й проблем: смъртта на Теодор. Той определено бе отровен, но, според Полибий и Апулей, не беше ял или пил нищо в кръчмата. Клавдия написа всичко, което знаеше за Теодор, от първия път, когато го видя, до неочакваната му смърт в „Магариците“. Съсредоточи се върху това. Единственият път, когато Клавдия се смеси с останалите посетители, бе, за да удовлетвори собствения си глад, както и да установи какво е правил в тази съдбовна вечер убитият актьор. Тя бързо стигна до едно заключение. Теодор бе изпил бокал вино точно, преди да се качи в стаята си, но не беше ял или пил нищо повече, оплаквайки се от неразположение. Разлятото в стаята му вино означаваше, че чашата е била пълна, когато смъртта го е настигнала. Прегледа още веднъж написаното и в паметта й изникнаха няколко неоформени още подозрения. Прекара целия ден в мисли върху всичко, което бе видяла и чула и въпреки това по пътя, който искаше да следва, се появяваха непреодолими препятствия. Изпрати да повикат Издирвача Салуст. Той я посрещна с извинения, че не беше напреднал в опитите си да открие чие е тялото на младата жена, заровено в същата тази градина, където се срещаха, и с тъжни очи и задавен глас я хвана за ръката.
— Клавдия, Клавдия, битката ще се състои след три дни. Чух новината. Луд ли е Муран? От гладиаторската школа се носят всякакви приказки; приятелите му се тревожат за него, говори се, че е по- бавен заради раните си. Казват, че залозите срещу него стават все по-високи. Египтянинът и хората му се готвят на Марсово поле.
Клавдия сложи пръсти върху устните на Салуст.
— Достатъчно! — прошепна тя. Тя свали ръка и го потупа по бузата: — Искам да слухтиш наоколо — тя насила се усмихна, — и да изкопчваш всякакви слухове и хорски приказки. — Подаде му два малки свитъка: — Този е за Августата, а другият за Муран. Ще очаквам отговорите им и всичко, което научиш.
В края на краищата Елена отговори веднага, или по-скоро го направи управителят Крис от нейно име, като потвърждаваше всичко, за което питаше Клавдия. Муран продиктува отговора си на един градски писар, а сетне добави собственоръчно с необработения си почерк: „Липсваш ми, обичам те, нито за миг не преставам да мисля за теб.“
Клавдия тихичко си поплака и докосна с ръка свитъка, преди да изсипе безмълвно нов порой ругатни срещу Елена, императора и тълпата. Посетителите на „Магариците“ долавяха настроението й и гледаха да стоят по-далеч от нея. Тя отказа да иде при тях, дори когато Сводника Петроний устрои специална вечер и изнесе пародийно слово за Приап и популярното поклонение на култа към мъжкия член. На лекцията присъстваха доста хора и гръмогласен смях отекваше в градината, докато Клавдия седеше, загледана в своето парче пергамент. Целад се опита да я изкуши с телешко филе, приготвено със силно подправен с пипер сос. Сега пиктът беше напълно преобразен човек, изпълнен със замисли за бъдещето. Той, Полибий и Спретнатия Нарцис мечтаеха за общо начинание: Полибий и Целад щяха да се грижат за тялото и всичките
