Царицата на нощта (Тайните на Древния Рим)

Градината на „Магариците“ се беше превърнала в истински рай, въздухът ухаеше от пикантните аромати, идващи откъм кухнята. Когато осъзна с каква голяма чест е удостоен, Полибий изостави обичайното си поведение на дребен хитрец и обяви, че утре вечерта цял Рим ще научи, че точно „Магариците“ е кръчмата, която техни величества често посещават.

Муран скоро се появи долу. Клавдия го изпрати при Торкват, за да го подстриже и обръсне и да го заведе в най-близките бани.

— И да не си близнал и капчица! — извика Клавдия подир него. — Искам те трезвен!

Муран насмешливо й се поклони и излезе. Клавдия се вмъкна в кухнята, привика при себе си Полибий и Целад, като им каза какво ще се случи и какво трябва да правят. Полибий примирено сви рамене, знаеше, че е безполезно да разпитва непоколебимата си племенничка. Целад се учуди, но с готовност се съгласи да направи всичко, което тя поиска от него.

Вече се здрачаваше, когато императорският кортеж пристигна, съпроводен от подрънкване на оръжия и яркия блясък на факли. Малкото площадче пред кръчмата незабавно бе обкръжено и стана недостъпно заради подреждащите се една след друга редици на императорската гвардия. В центъра му бяха положени августейшите носилки със спуснати завеси. Бур и отрядът му нахлуха в залата за хранене и изпълниха градината, за да патрулират край стените и да завардят портите. Цялото домочадие на Полибий заедно с Клавдия коленичи, посрещайки високите гости. Клавдия въздъхна облекчено, когато видя посетителите: Константин, Елена, Силвестър, Урбана, Касия и Леарт. Облечен в белоснежни одежди с пурпурни кантове по краищата, императорът им махна с ръка и веднага с тежка стъпка се отправи към кухнята, откъдето се появи след малко, дъвчейки с мляскане резен шунка и с любимия бокал на Полибий, вече пълен с вино.

— Майко! — неясно заяви той с пълна уста. — Много е вкусно!

После бързо насочи пресметливия поглед на студените си очи към Клавдия — знак, че императорът, както обикновено, се преструва на палячо.

Елена добронамерено поздрави всички и като прегърна Клавдия, я целуна по двете бузи. Клавдия усети вълнението на императрицата; лишеното й от всякакъв грим лице беше напрегнато, тъмните й очи зорко наблюдаваха всичко наоколо.

— Внимавай, мишлето ми! — прошепна тя. — Но сцената сега е наша!

Августата се отдалечи, като загръщаше рамене със своята пурпурна наметка и опипваше аметиста със златна верижка, висящ на врата й. Огледа се и с престорен гняв попита къде е победителят. Полибий изломоти, че Муран иска да се приготви възможно най-добре, и предложи на техни величества, ако благоволят, да отидат в градината. Константин отвърна, че техни величества желаят точно това. Клавдия размени хладни любезности с другите гости и ги последва. Настанен в центъра на подредените във форма на подкова лежанки, Константин без да се бави започна да говори за победата на Муран на арената.

— Ще има още награди за момчето ми! — извика той и обеща да му даде чашата, от която пиеше, а после се извини, когато Елена високо му пошушна, че тя е не негова, за да я подарява.

Докато поднасяха първите блюда и пълнеха бокалите с вино, Муран впечатляваше гостите, като им разказваше за тактиките, които бе използвал.

— Исках да са колкото е възможно по-самонадеяни — подчерта той, — но най-вече исках да ги разделя един от друг. Предположих, че не всички ще са толкова смели и изкусни. Когато се уверих в това, изгледите ми за победа се увеличиха.

Разбира се, Константин го прекъсваше и го обсипваше с порой въпроси. Виното се лееше, гостите жадно пиеха и като прецени, че моментът е подходящ, Клавдия кимна на Полибий и вдигна ръка в знак, че иска да каже нещо.

— Ваши величества! — тя се надигна от лежанката. — Нека помълчим според фризийския обичай — тя пренебрегна въпросителния поглед на Муран, — докато напълнят чашите, а после да ги вдигнем в чест на нашия победител!

Константин реши, че това е добра идея. Полибий, Попея и Нарцис обиколиха събралите се, за да напълнят чашите им. Целад отиде при Леарт, за да го обслужи.

— Larg na maith! — попита високо Целад.

— Larg na maith malan! — отговори, без да се замисли, Леарт и замръзна.

— Какво става? — попита Константин. — Ти каза, струва ми се, че трябва да мълчим!

Леарт гледаше втренчено Клавдия с окръглени като на бухал очи.

— Целад е пикт! — обясни Клавдия. — Току-що той попита Леарт на собствения си език дали да напълни бокала му с червено или с бяло вино. Всички мислехме, че Леарт е парт, а излиза, че разбира пиктски, което е удивително постижение. Той какво ти отговори, Целаде?

— „Искам червено, ако обичаш!“ — заяви Целад, застанал зад Леарт.

— Целаде — продължи непринудено Клавдия, — ти ми разказа по-рано, че синът на всеки пиктски главен вожд има червен кръг, татуировка на дясното бедро, която се прави веднага, когато момчето навърши дванайсет години.

— Да, господарке!

— Леарте, покажи ни свещения знак.

— Какво е това? — изпищя Урбана.

Касия протегна ръка, за да стисне рамото на Урбана. „Права бях, помисли Клавдия — и двете сте ужасени, защото скоро вината ви ще стане известна.“

— Бур! — извика към тъмното Елена. Германецът приближи.

— Няма нужда! — Леарт се изправи на крака. Той сви рамене, свали колана си и разтвори туниката.

— Сред нашите племена — обади се Целад, — кръгът трябва да е оцветен със свещено багрило.

Бур взе една факла и я доближи, колкото беше възможно повече. Клавдия разгледа татуировката на бедрото на Леарт.

— Малко е избледняла, кожата се е сбръчкала, но още може ясно да се види.

Тя му направи знак да се загърне. Леарт се препаса и седна на ръба на лежанката, загледан студено в нея.

— Ти не си парт! — обвини го Клавдия. — Направи грешка по време на последните игри; поддал се на възбудата си, ти извика narifa, думата за победа на пиктски — повтори я два пъти. Да, Леарте, ти си пикт, воин, синът на главния вожд. Преди осемнайсет години баща ти те присъединил към своя боен отряд. Няма да повтарям подробностите, всички ги знаят. Отрядът бил избит от крило на римската конница, водено от Статил. Той пленил баща ти и жестоко го измъчвал, преди да умре. Статил и другарите му мислели, че само баща ти е жив, но ти също си бил жив. Сложил си отличителните знаци на друг труп и си се скрил в пустошта. Баща ти живял само няколко часа още; единственото му утешение било, че знаел какво си направил. Разбрал, че трупът, който са донесли, не е твоят. Ти си искал да отмъстиш за баща си. На дневна светлина си видял какво е станало с него. И, което е още по-важно, имал си време да огледаш лицата на мъчителите му — римски конници, които след битката свалили шлемовете си. По-късно ти си проследил конния отряд на юг до Колчестър. Приклещил си едного, вероятно пиян, убил си го и си поругал трупа.

— Не знам в действителност какво е станало после, но подозирам, че си бил пленен, продаден за роб и кастриран. Легионите били изтеглени в Рим и ти си бил отведен с тях. Когато си заживял в града, си станал слуга на Касия. Целад ми каза, че пиктите добре владеят езика на знаците; ти си станал вещ в него и си я придружавал, дори когато от куртизанка станала християнка. Подозирам, че си живял спокойно до момента, в който военачалникът Аврелиан решил да уреди едно от пиршествата за своите бивши войници. Видял си Петилий; нещо още по-важно — и Петилий те видял. Вероятно познал чертите на баща ти в теб. Ти никога не си забравил онази ужасна смърт край самотната стена в Северна Британия.

— Леарте, ти имаш някои черти, по които приличаш на жена; освен това имаш достъп до гардероба и парфюмите на господарката си — Клавдия погледна нагоре към осеяното със звезди небе. — Питах се за онези ужасяващи смърти по вонящите странични улички на Рим. Никоя жена няма да иде там сама, но ти, разбира се, все още си воин, Леарте, каквото и да ти се е случило. Не си се страхувал особено — нали си искал да отмъстиш! Сега нека си представим какво е ставало. Промъквал си се по страничните улички с кожена торба, в която си носел воал, женски плащ, парфюми и грим, примамвал си жертвата така, както баща ти примамвал римляните в пирена преди толкова много години. В подходящия момент си нападал.