да нанесат удар. По-късно Леарт прибирал парите за откупа и давал на Сезотен неговия дял. Върховният жрец не се страхувал от нищо; той забогатявал, имал осигурено безопасно място в катакомбите и, както навярно се досещал, бил покровителстван от много могъща личност.
— Не е ли заподозрял нещо след като получил нареждане да убие младия Александър? — попита императорът.
— Не — отговори Клавдия. — Защо да подозира? Та това дори би могло да отклони подозренията от Урбана. Убийството на любимия й син? Не! — Клавдия отметна кичур коса от лицето си. — На Сезотен вероятно е било казано, че така си отмъщават на императрицата, задето е изпратила Херея да шпионира в катакомбите. В същото време е било и най-бързият начин да се отърват от наетите от Сезотен разбойници. Много се съмнявам дали са им казали за Муран, описали са го като обикновен телохранител. — Клавдия се усмихна на любимия си. — Скоро обаче нападателите разбрали, че нещата са по-различни. Муран не успял да спаси Александър, но се сражавал толкова добре, че станало извънредно опасно да продължават схватката и те побягнали. Сезотен и другите е него се погрижили за оцелелите. — Клавдия замълча: — Ваши величества — тя посочи обвинените, — представете си две жени, обзети от една идея, две опасни жени, които сами са си проправяли път нагоре. Урбана е преизпълнена е негодувание срещу съпруга си и условията на неговото завещание, от това, че не я подкрепя за нещо, което тя смята за важно. Тя привлича Касия и разбира се, Леарт, евнухът е съвършеното оръжие. Той не обича нито Рим, нито неговите сенатори и военачалници. — Клавдия сви рамене: — А сетне и миналото го застига.
— А Теодор? — попита императрицата.
— О, нашият актьор беше много хитър! Поискал е да се убеди, че онези маски са от храма на Хатор. Приискало му се е да прецени нещата, дори може и да е помислил за изнудване, затова толкова настояваше да иде в храма, преди да го заведем в „Магариците“. Освен това, бил е и изплашен. Ако разпознаел маските, можело и да се окаже замесен — нали е бил с господарката Антония, когато са я отвлекли. Сезотен обаче предава разказаното, където трябва и господарката Урбана, тази грижовна римска матрона, се задейства бързо. Тя посещава сенатора Карин, взема Теодор и отива в двореца. По-късно същия ден Теодор умира, отровен.
— Да — изкрещя Урбана, — но той умря тук!
— Не! — поклати глава Клавдия. — Теодор не е изпил отровата тук. Проверих най-внимателно всичко. Той се чувстваше зле. Оплакваше се от стомашни болки, които започнаха, след като посети Палатинския дворец, единственият случай, когато вие тримата, Урбана, Касия и Леарт, бяхте заедно с него в едно помещение. Аз бях при императрицата, вие трябваше да чакате отвън; императорският иконом ви е поднесъл вино и медени сладкиши. Установих това. Касия отвлича вниманието на Теодор, докато ти, Урбана, вадиш отровата и я изливаш я в чашата му с вино. Била е някаква бавнодействаща отрова, която първоначално предизвиква стомашно неразположение. Писателят Целз изброява такива отрови и тяхното въздействие. Господарке Урбана, ти много добре познаваш отровите, нали така? Леарт твърди, че си познавачка на всякакви билки и треви, но в библиотеката на Аврелиановата вила няма нищо за отровните растения. Подозирам, че такива текстове се пазят тайно в собствената ти стая, наред с праховете ти. Ти си убийца! Кръвта на Александър е по ръцете ти, както и кръвта на съпруга ти. Ако Александър бе умрял, а военачалникът Аврелиан бе останал жив, това нямаше да ти помогне да осъществиш плановете си. Трябвало е и двамата да умрат. Ти имаш студено сърце и умееш да планираш. Знаела си какво ще бъде въздействието от смъртта на Александър върху баща му и си помогнала на съпруга си да се отправи към вечния мрак. Тайна отрова, смъртоносен прах, примесен с виното, и смъртта му ще се приеме просто като последица от ужасния удар. Сигурна съм — добави с усмивка Клавдия, — че императорските издирвачи, които претърсват вилата сега, ще открият повече доказателства за твоите познания за билките.
— Как смееш? — извика Урбана.
— Управителят на двореца, Крис — сладко се обади Елена, — беше пратен във вилата ти. Той ще я претърси от избите до най-крайното кътче на градината. Ако няма от какво да се боиш, това няма да навреди никому. Ако са нанесени някакви вреди, императорската хазна ще ти ги възстанови. В случай, че… — гласът на Елена се промени, — се върнеш у дома.
Клавдия наблюдаваше Леарт, който седеше с приведени рамене, потънал в мислите си.
— Леарте?
Той вдигна глава. Сърцето на Клавдия се разтуптя. Ако той признаеше…
— Ти си воин, Леарте — заяви Клавдия, — и син на воин. Ти носиш символа на вожда. Обърна се към кръвната вражда. Някой може и да каже, че си въздал праведно възмездие на хората, убили своя другар, измъчвали баща ти и пряко отговорни за смъртта на всичките ти другари, да не говорим за смъртта на втората жена на баща ти. Би трябвало да се обърнеш към императора за правосъдие. Военачалникът Аврелиан би могъл да те изслуша, но ти си предпочел да поемеш по пътя на воините. Ти продължаваш да бъдеш пикт и воин, Леарте. Тук имаш възможност да умреш като воин. Без никакво съмнение, ти си виновен за престъпленията, които изброих. Пред теб има два пътя. Бавни, мъчителни изтезания в ръцете на императорските следователи, последвани от разпъване на кръст извън градските порти или смъртта на воин, тази нощ, от ръката на друг воин — Бур. Изборът е твой — дали ще си признаеш или не.
Леарт подритна сандалите си, изправи се на крака, свали верижката от врата си, гривните и пръстените от ръцете си и ги захвърли на земята. Разкопча колана, отхвърли туниката и остана гол, само с препаската на бедрата. Отметна глава назад и започна монотонно да пее на някакъв странен език, загледан в небето, протегнал ръце. Касия се опита да го сграбчи за рамото, но той я отблъсна. Урбана изкрещя, очевиден знак за собствената й вина, но Леарт продължи да пее, гласът му ставаше все по-силен. После замлъкна, приклекна с ръце на бедрата си, впил очи в Клавдия.
— Имаш късмет, господарке! — започна той. — Мъжът ти е воин. Наблюдавах го да се бие на арената и му отдадох сърцето си. Онова, което казваш, е вярно. Аз съм син на пиктски вожд, бивш роб, скопен от пленилите го, продаден в Рим, приет от господарката Касия. Никога не забравих, как бих могъл да забравя онази нощ! Разделиха ме от баща ми. Скрих се под един труп в пирена. Свалих торквата и гривните си, и ги сложих на нечие друго тяло. Нощта отмина. Настъпи утрото. Римляните бяха пияни. Мислеха, че всички са мъртви. Наблюдавах ги как свалят доспехите си, за да се наслаждават на изтезанията на баща ми. — Той притисна с ръка главата си. — Молех се времето на кръвта да дойде! — прошепна Леарт. — Угощенията на военачалника Аврелиан! Едно подир друго, година подир година, после дойде редът на „Гризачите“. Видях ги! Времето на кръвта бе дошло! Призраците на миналото завладяха душата ми. Петилий ме позна. А аз със сигурност познах него и другите. Реших да започна кървавото отмъщение — смърт за смърт. Сянката на баща ми и тези на другарите му викаха за отплата. Все още бях воин. Убивах ги с наслада. Не съжалявам за това!
— Колкото до останалото — въздъхна той, — имаш право. — Той посочи с ръка градината: — Рим! Харесваш ли го, Клавдия? — После се обърна към Урбана и Касия: — Те не го харесват. Те са дъщери на британски племена.
Харесват християнството, защото все още е нещо по-различно, не е истински римско. Някога се покланяха на египетските богини, които замениха с Магдалина. Мислех, че това е удивително. Аврелиан не правеше онова, което искаше Урбана. Той подцени тъмната ярост, гордостта, криеща се в нея. Тя ненавиждаше Аврелиан и всичко, което му беше скъпо. Беше толкова лесно! Аз се свързах със Сезотен, срещах се с него предрешен, по тъмно, давах му нареждания, предавах му неговия дял от печалбата. Както сама каза, никой не пострада, никому не беше нанесена истинска вреда. Защо трябваше да се противопоставям, ако неколцина тлъсти, богати римляни загубят децата си за няколко дни срещу малка част от имането си? Особено ако го сравниш с онова, което бях изгубил аз! Никога не надмогнах омразата си към римляните и техния град. — Той извърна глава: — Не възразявах срещу игрите им или тяхното глупаво домогване към прашни знания. Когато убиха Александър, започнах да си задавам въпроси. Сетне военачалникът Аврелиан умря и аз започнах да подозирам някои неща. Боговете знаят, че нямам пръст в смъртта му. Наблюдавах твоя мъж на арената, знаех какво е да си воин, да се сражаваш под слънчевата светлина, да бъдеш истински. Ако ти не беше се сблъскала с мен, навярно щях да напусна Рим и да отнеса тайните си в гроба, но защо трябва да умра на кръста? За какво? Не, ще тръгна по пътя на воините.
— И всичко онова, в което Клавдия обвини Урбана и Касия, е вярно? — остро попита Елена.
— Това е истината. — Леарт се изправи. — Искам да умра.
— Бур! — извика към мрака Елена. Германецът пристъпи напред с вече изваден меч. — Не тук! —
