12“ — и да наблюдава всичко, което става. Получи и телефонен номер, на който да докладва за видяното.
Дънкан отговаряше уклончиво на всички негови въпроси. Не можела да му каже и за какво точно трябва да си отваря очите. Последното събуди подозренията му, още повече, че докторката също бе член на съвета на „Меджик-12“. Не му каза дори защо са спрели избора си на него. Питаше се дали няма нещо общо с онова, което се бе случило в Германия. Мнителността, неразделна част от живота на всеки агент, го караше да се съмнява дори в нейната идентичност. Дали това не е някакъв тест, за да проверят лоялността му?
Дънкан изрично му забрани да споменава пред когото и да било за срещата им, което пък на свой ред означаваше, че влиза в конфликт с предстоящите си работодатели и цялата му бъдеща кариера може да бъде изложена на риск. По време на полета от Вашингтон за Лас Вегас реши да се придържа към съветите на Дънкан, сиреч да гледа и да слуша, да дрънка колкото се може по-малко и да изпълнява каквото му наредят, докато се ориентира в обстановката.
Очакваше, че още с пристигането ще го прехвърлят в авиобазата Нелис. Това поне бе крайната точка в заповедта, която му бяха връчили. За негова изненада Прага го качи на такси и нареди да ги откарат в един хотел в центъра на града. Дори не го регистрираха, минаха транзит покрай рецепцията и спряха пред врата със сложна, кодирана ключалка. Прага набра кода на циферблата.
— Няма за къде да бързаш — отвърна той на въпроса на Търкот за местоназначението му, докато влизаха в мебелираната стая. — Утре ще те вземем. Освен това, не отиваш в Нелис. Скоро ще разбереш всичко, мръвко.
— Каква е тази стая? — попита Търкот, решил по-късно да се ориентира защо го наричат „мръвка“. Във военните среди използваха тази дума за обозначаване на подкрепления, включени в части, понесли тежки загуби. Дано не ставаше въпрос за нещо подобно. А може би просто бе обидно държане. Или начин да проверят доколко са здрави нервите му, което бе честа практика из елитните отреди. Само че подобна проверка обикновено включваше тестове за лабилност на психиката, а не устни обиди. Малко по-късно се сети и за още една възможност: дали Прага не знаеше за срещата във Вашингтон и за задачата му да слухти? В края на краищата всички тези предположения и съмнения му докараха неистово главоболие.
Прага се метна по гръб на дивана.
— Постоянно държим няколко стаи в хотела. Грижим се за хората си и очакваме от тях същото. Но едно да знаеш — алкохолът е строго забранен. Искам те в постоянна готовност.
— Готовност за какво? — попита Търкот, след като остави сака си на пода и се подпря на прозореца, откъдето се виждаше неонова реклама на Лас Вегас.
— За каквото потрябва, мръвко — отвърна безгрижно Прага. — Утре сутринта отлитаме с „Джанет“ от „Макарън“.
— Джанет? — повтори Търкот.
— Боинг 737. Лети всяка сутрин до Зоната с дневната смяна.
— Всъщност в какво ще се състои работата… — подхвърли Търкот и млъкна, прекъснат от остро изписукване. Прага извади от джоба си пейджър и погледна миниатюрния екран.
— Май скоро ще разбереш — рече той. — Взимай си партакешите. Тръгваме за летището. Викат ни.
— Питам се, колко ли плащат за ток? — мърмореше Симънс, загледан през тъмната повърхност на езерото към ярко осветения комплекс, който се гушеше в подножието на Планината на конярите. Той вдигна бинокъла до очите си и плъзна поглед по хангарите, кулите и щръкналите антени, подредени край доста дългата площадка за кацане.
— Май избрахме подходяща нощ — отвърна Франклин, опрял гръб в скалата. Преди десетина минути бяха изкачили върха и се бяха разположили удобно, готови за продължително наблюдение.
— Светлината може да е заради товарните самолети.
Двата „Херкулеса“ бяха паркирани близо до един от най-големите хангари и около тях все още имаше доста движение. Симънс нагласи фокуса.
— Нищо не разтоварват. По-скоро изглежда товарят нещо на самолетите. Прилича на хеликоптери.
— Хеликоптери? — повтори Франклин. — Я да погледна. — Той взе бинокъла и няколко минути изучава съсредоточено базата. — И преди съм виждал такива. Боядисани са в черно. Големите са УХ-60 „Блекхоук“. Виж, двата малки не ги зная. На „Блекхоук“ лети тукашната охрана. Веднъж един дори се хвърли срещу джипа ми долу, при „кутията“.
— Къде, според теб, ги карат?
— Нямам понятие.
— Май наистина нещо става — кимна Симънс.
Боингът нямаше никакви обозначения освен широка, червена лента, опасваща търбуха му. Беше паркиран зад високата метална ограда, окичена с бодлива тел, за да прогонва нежеланите зяпачи. Докато се катереха по стълбичката — Търкот нарамил сака с екипировката — Прага се пошегува, че могат да мъкнат каквото си пожелаят на борда, тъй като за този полет нямало проверка на летището.
Затова пък зад вратата ги очакваше стюард с навъсено лице и луксозен костюм, който се вглеждаше в лицето на всеки от влизащите.
— Кой е този? — попита той още щом зърна Търкот.
— Прясна мръвка — поясни Прага. — Тази вечер пристигна.
— Да видим документите.
Търкот извади военно-регистрационната си карта и стюардът я взе.
— Чакайте тук — нареди той, отдалечи се на няколко крачки и измъкна преносим телефон. След като размени няколко думи, той се върна и кимна удовлетворено. — Всичко е наред. Чист е.
Макар лицето му да не издаваше нищо, Търкот неусетно въздъхна и почеса белега върху дланта на лявата си ръка.
Стюардът вдигна пред лицето му миниатюрен прибор.
— Духайте.
Търкот погледна към Прага, който се пресегна, дръпна прибора, захапа мундщука и рязко издиша вътре. Мъжът провери циферблата, смени чевръсто мундщука и го подаде на Търкот, който последва примера на командира си. Едва след като отново провери данните, мъжът им махна с ръка да влизат навътре.
Прага тупна Търкот по рамото и го побутна към прохода между седалките. Докато вървяха, Търкот плъзгаше поглед по лицата на другите пасажери. Обединяваше ги общият израз на лицето — напрегнат, съсредоточен, професионален. Все хора от неговия бранш.
Докато се настаняваха на седалките, Търкот реши да опита още веднъж да разбере какво става.
— Къде отиваме? — поде той.
— В Зона 51 — отвърна Прага. — Това е авиобаза. На хартия всичко принадлежи на Военновъздушните сили, но в действителност там се разпорежда една организация на име Национална разузнавателна служба или НРС, която отговаря за наблюдението от въздуха.
Търкот знаеше, че в НРС се занимават с въздушен и сателитен шпионаж и че бюджетът на службата надхвърля милиарди. При няколко операции в специалните части бяха получавали поддръжка от НРС.
— А ние какво правим?
— Охраняваме — отвърна Прага. — Военната полиция се грижи за външния периметър на Зоната, нашата задача е да пазим вътрешния. Всъщност — продължи Прага с по-омекнал глас, — „Операции Делта“ се състои от две подразделения — „Ландшафт“ и „Найтскейп“. На „Ландшафт“ е поверена наземната охрана на обекта и кадровото наблюдение. „Найтскейп“, към която си зачислен в момента… — Прага направи пауза. — Е, скоро и сам ще разбереш каквото е необходимо, мръвко.
Търкот бе участвал в достатъчно секретни операции, за да усети кога трябва да спре с въпросите, тъй
