че стисна устни и се заслуша в шума на двигателите, докато се носеха право на север, към новото местоназначение.
Симънс поровичка из раницата, извади черна пластмасова кутия и я отвори.
— Какво е това? — попита Франклин.
— Прибори за нощно виждане.
— Ами? Виждал съм ги на кино. Рейнджърите също ги носят като се стъмни. Направо ти изкарват акъла, като изскочат с тия неща от мрака.
Симънс включи захранването и вътрешността на очилата се озари от зеленикава светлина. Зае се да разглежда околността, като избягваше ярко осветения район на летището, тъй като светлините от прожекторите можеха да претоварят вградения компютризиран усилвател. Първо огледа далечния край на площадката. Дължината на пистата надхвърляше четири километра, което я правеше най-голямата в целия свят, макар официално правителството във Вашингтон да отричаше съществуването на летището. После насочи прибора към езерото, надявайки се да открие нещо интересно.
Долови някакъв проблясък с периферното си зрение и обърна глава. На около осем километра от тях два четириколесни всъдехода тъкмо изкатерваха билото на невисок хълм. Блещукането идеше от отражението на лунната светлина върху затъмнените фарове на всъдеходите. Двамата водачи носеха прибори за нощно виждане върху металните си шлемове.
Симънс тупна Франклин по рамото и му подаде очилата.
— Погледни там. Виждаш ли ги? Двата всъдехода.
Франклин си сложи очилата и кимна.
— Да, бе, видях ги.
— Това да не са твоите рейнджъри?
— Май че са те, но машинките ги виждам за първи път. Да ти призная, досега не бяха прескачали от тази страна на планината. Винаги идваха отзад. — Той подаде обратно очилата. — Спокойно, с тия неща няма да стигнат дотук. Ще се придвижат най-много на два километра от нас и ще закъсат.
— Я ми кажи, друг път махал ли си антените на детекторите? — понита внезапно Симънс.
Франклин не отговори и журналистът отново погледна към двата всъдехода. Движеха се право към тях.
— Не си го правил, нали? — повтори той.
Франклин кимна с неохота.
— Да, обикновено спирахме долу, където се навъртат рейнджърите. После викаха шерифа и той ни конфискуваше негативите. А след това ни позволяваше да се катерим насам.
— Обикновено?…
— Ами, да. Веднъж-два пъти да ни е гонил да се връщаме.
— Нали каза, че земята тук била обществена собственост?
— Така е.
— И защо тогава си тръгвахте?
Франклин изглеждаше ужасно смутен.
— Шерифът ни казваше, че не отговарял за безопасността ни, ако продължим навътре. Беше нещо като уговорка между него и мен, бе човек. В подобни случаи гледах да се върна при „пощенската кутия“ и да си стоя на сигурно.
— И какво се случваше в такива нощи?
Франклин не отговори.
— Бас държа, че това са нощите, когато сте наблюдавали странни, летящи над планината светлини. Над тази планина — добави Симънс малко ядосано.
— Аха.
— И тази нощ за пръв път си тук без да го знаят, нали? Една от нощите, в която би трябвало да си стоиш при „кутията“.
— Има нещо такова.
Ето защо Франклин бе настоял само той да носи апарат. Използваше го като прикритие в случай че бъдат заловени, може би се надяваше дори на журналистическите му връзки, ако двамата загазят. Симънс въздъхна, зает да обмисля положението. Въпреки опасността, тук миришеше на голям удар.
— Щом е тъй, да почакаме и да видим какво ще стане.
И двамата се завъртяха рязко, привлечени от рева на реактивни двигатели.
— Това е „Джанет“ — поясни Франклин, загледан в снижаващия се към пистата боинг. Гласът му звучеше разтревожено. — Подранил е. Обикновено идва в 5.45 сутринта.
Симънс погледна през очилата. Двата всъдехода бяха обърнали и бавно се отдалечаваха. Това му се стори по-странно и от подранилия самолет.
Боингът спря на около половин километър от двата „Херкулеса“. Търкот се спусна след Прага и двамата поеха към невисока сграда в близост до хангарите. От другата страна на базата бяха скупчени разнокалибрени постройки, няколко хангара и казармени помещения, заедно с контролната кула и резервната писта.
— Остави си сака тук, мръвко — нареди Прага.
Другите мъже отключваха шкафчета и вадеха отвътре черни парашутистки комбинезони. Прага го отведе в съседната стая, всъщност склад с екипировка, и започна да му подхвърля разни вещи — черен комбинезон, платнена жилетка, черна плетена шапка, чифт авиаторски ръкавици и комплект за нощно наблюдение АН-ПВС-9, последна дума на техниката.
После отключи оръжейния шкаф. Търкот надникна през рамото му и кимна със задоволство. Тук наистина играеха големи пари. Прага избра за него 9-милиметров „Калико“, със сгъваем приклад, вграден заглушител, цилиндричен пълнител за сто патрона и лазерен мерник.
— Мерникът е нагласен на сто метра, равнинна траектория — информира го Прага. — След това ще коригираш с по два и половина сантиметра за всеки петдесет метра. — Той втренчи поглед в него. — Предполагам, че имаш лично оръжие?
Търкот кимна.
— Броунинг.
— Хубаво, носи си го, но ще го използваш само в краен случай. — Подаде му и слушалки с малък микрофон. — Задейства се гласово, нагласен е на моята командна честота. Да е включен постоянно. Изгубя ли връзка с теб, по-добре да си мъртъв, инак едва ли ще искаш да ме срещнеш отново.
Търкот кимна, намести слушалките и пъхна жиците с батерията зад яката си.
Прага го тупна по рамото, малко по-силно от необходимото.
— Преобличай се и да се понасяме.
Търкот навлече комбинезона, сложи си жилетката и напълни джобовете с резервни пълнители за автомата. Прибави няколко заслепяващи, две нападателни и две отбранителни гранати, после извади броунинга от сака и го нагласи в лъскавия кобур под жилетката. За всеки случай добави още някои неща от личната си екипировка: кожен калъф с три идеално балансирани и наточени ножа за хвърляне — ръчно изработени по негова поръчка от прочут майстор в Мейн, тънка стоманена гарота3 и лъщяща, двуостра, назъбена в основата кама, също в калъф, която пъхна в дясната си обувка.
Вече напълно готов за всякакви изпитания, Търкот се присъедини към останалите мъже в хангара. Бяха към двадесетина и очевидно Прага им беше командирът. Той забеляза Търкот.
— Тази вечер ще се навърташ край мен, мръвко. Ще слушаш какво ти казвам. Няма да предприемаш
