в ски-курорт — от тогава датираше и лифтът — но идеята му бе претърпяла провал. Четиримата не се интересуваха от ръждясалите железа. Вниманието им бе съсредоточено в средата на пистата, която извиваше по един от хълмовете и завършваше на бреговете на езерото.
Водачът на групата нагласи слушалките и прошепна:
— „Найтскейп шест“, говори преден пост „Феникс“. Площадката за кацане е чиста. Районът е обезопасен. Приемам.
— Тук „Шест-две“. Разбрано. „Феникс едно“ пристига след пет минути. Край.
В самолета Търкот забеляза, че Прага разговаря по сателитното радио, но думите му бяха заглушени от рева на двигателите. Ако се съдеше по промяната във въздушното налягане, самолетът бе започнал да се снижава. Зад прозореца се мярна блестяща водна повърхност, после назъбена брегова линия. Колелата на „Херкулеса“ опряха в повърхността и заподскачаха. Спирачният път бе удивително кратък за самолет с подобни размери и съвсем скоро задната рампа се вдигна, разкривайки затревената писта под тях.
— Хайде, скачайте! — извика Прага. — Всичко да се разтовари!
Търкот също се включи в изваждането на малкия хеликоптер, който замаскираха под близките дървета. Все още беше впечатлен от способностите на пилотите. Площадката за приземяване не беше нищо повече от неголяма поляна между два реда високи дървета.
Веднага щом разтовариха и последния сандък, „Херкулесът“ се завъртя и набра скорост, вдигайки рампата в движение. След по-малко от минута се изгуби в нощното небе и на негово място се приземи вторият С-130. Скоро и трите хеликоптера, заедно с целия наличен състав, бяха на земята.
Когато утихна шумът от двигателите на втория самолет, Прага пое командването.
— Искам вертолетите и всичко останало да се покрие с маскировъчни мрежи. Размърдайте си задниците!
3.
— Не разбирам какво не е наред с апаратурата — мърмореше стажантът, докато въртеше трескаво копчетата върху портативното командно табло. Пискливият му глас отекна приглушено в дебелите каменни стени и бавно заглъхна.
— Откъде знаеш, че проблемът е в апаратурата? — попита с далеч по-спокоен тон професор Нейбингър.
— Какво друго би предизвикало отрицателен резултат? — стажантът тупна с ръка монитора на магнитния резонатор, който бяха довлачили с огромни усилия тук, дълбоко във вътрешността на Голямата пирамида.
Усилията бяха в две насоки: чисто физически напъни да домъкнат машината през всичките тесни тунели на пирамидата чак до подземната зала и сложните дипломатически опити да се сдобият с разрешение за вкарването на подобна свръхмодерна апаратура в един от най-великите исторически паметници на Египет.
Нейбингър познаваше достатъчно добре както кулоарите на властта, така и пътищата за постигане на успех в полето на археологията, за да си даде ясна сметка какви възможности разкриваше разрешението да използва подобна екипировка тук. От някогашните седем чудеса на древния свят единствено останали сравнително непокътнати бяха трите пирамиди на западния бряг на Нил, а дори и в онези далечни времена са ги смятали за най-великото сред чудесата. Колосът на остров Родос — в чието съществуване немалка част от археолозите се съмняваха — Висящите градини на Вавилон, Вавилонската кула, Александрийският фар и други известни от различни източници гигантски строежи на ранните цивилизации бяха изчезнали от векове. Всички, освен пирамидите, построени в периода между 2685 и 2180 г. преди Христа. Заровени в пясъка много преди възхода на Римската империя, пирамидите си бяха още тук, макар империята да се бе разпаднала от векове и изглеждаха все тъй непоклатими в зората на следващото хилядолетие на човешката цивилизация.
Войни и бедствия бяха променяли облика на населението и околния пейзаж — от хиксоското нашествие през 16 век преди новата ера, през Наполеон, до сраженията на Осма британска армия във Втората световна война — а пирамидите ги бяха надживели.
В Египет имаше над осемдесет пирамиди и Нейбингър бе посещавал повечето от тях, разучавайки загадките им, но и до ден днешен най-силно го привличаше прословутото трио от долината Гизе. От трите средната — пирамидата на Хефрен — изглеждаше най-висока, но само защото бе построена на по- издигнато място. В действителност най-голяма бе северната пирамида, вдигната по заповед на фараон Хуфу, известен още като Хеопс. С височина над сто метра5 и покриваща площ от осемдесет акра, тя беше най-голямата каменна постройка в света. За сравнение, най- малката от трите пирамиди, тази на Микерин, бе висока около седемдесет метра. Страните и на трите пирамиди бяха ориентирани точно по четирите посоки на света и те бяха подредени по големина от север на юг. Сфинксът лежеше в подножието на средната пирамида — но достатъчно на изток, за да охранява и входа на най-голямата.
Открай време туристи, археолози и учени идваха тук да изразяват почудата си. Туристите се впечатляваха от размерите и възрастта. За учените представляваше интерес технологията на епохата, в която са били издигнати. Археолозите виждаха в тях и въпрос, чийто отговор все не съумяваха да открият със сигурност.
Най-общоприетото обяснение бе, че са били гробници на фараоните. Веднага обаче се появяваше един необясним факт — защо всички саркофази, открити в пирамидите, се бяха оказали празни. Години наред вината за това се хвърляше върху крадци, осквернили гробниците заради скрити вътре съкровища, докато не бяха намерени непокътнати, солидно запечатани саркофази, които също се оказаха празни.
Следващата теория, произхождаща логически от първата, придаваше на пирамидите ролята на кенотафи6 — празни погребални мемориали, символи на властта, докато телата били погребвани тайно другаде, за да се избегне разграбването.
Една по-съвременна теория вземаше съвършено неочаквана посока. Според нея за египтяните е бил важен не крайният резултат, а процесът на построяване и целта на строежа е била да се намери занимание за цялата налична работна ръка през ежегодните три месеца на нилско пълноводие, когато замирала всякаква земеделска работа. Инак в незаетите умове можели да изникнат мисли, които фараоните и техните царедворци едва ли биха одобрили.
Според друга теория, подкрепяна от оптимистично настроените традиционалисти, гробниците на фараоните са някъде из пирамидите, но все още не са открити. Вече няколко години професор Нейбингър, водещ експерт по въпросите на Древния Египет в Бруклинския музей, посвещаваше цялото си свободно време в търсене на доказателства за последното.
Конкретната специалност на Нейбингър бяха йероглифите — писменост, която си служеше с фигури и знаци, за да означи думи и звуци. Нейбингър вярваше, че най-добрият начин да се разбере миналото е като се разчете онова, което тогавашните хора са написали за своето време, вместо възгледите на някой, ровичкал се из руините хиляди години по-късно.
Една странна мисъл не му даваше покой и същевременно непрестанно разпалваше археологическия му ентусиазъм, и тя беше, че ако пирамидите не бяха просъществували до днешни времена, за да ги виждат с очите си, едва ли хората биха повярвали, че някога ги е имало, най-вече заради почти пълното отсъствие на сведения по този въпрос в древните египетски писания. Сякаш летописците от онези времена се бяха наговорили, че след като всички и без това знаят за пирамидите, едва ли е необходимо да ги споменават. Или пък, мислеше си понякога Нейбингър, хората от онази далечна епоха също не са били сигурни каква точно е целта на тези гигантски строежи. А дали не е било забранено да пишат за тях?
