Тази година опитваше нещо различно, в добавка към основния си проект да преписва всички надписи и да копира рисунките от вътрешните стени на Голямата пирамида. Намислил бе да използва магнитен резонатор, за да сондира дълбоко под дебелите стени, където човешкото око не бе в състояние да проникне, а да се копае бе строго забранено. Вълните, излъчвани от резонатора, можеха да навлязат безопасно на необходимата дълбочина и да му разкрият заровените там съкровища. Поне така беше на теория. Практическото приложение, както бе демонстрирал стажантът, се разминаваше с предварителните му очаквания.
— Сякаш… — Уелчър, младият стажант, млъкна и се почеса озадачено, — сякаш сме блокирани от друг, по-мощен източник. Не кой знае колко мощен, но все пак го има.
— Какъв източник? — попита Нейбингър, облегнат на хладната стена. Въпреки всичките години, прекарани из подземията, все не съумяваше да се отърси от потискащото усещане за огромната маса от дялани камъни, наредени над него.
Нейбингър беше едър, плещест мъж, с гъста, черна, грижливо поддържана брада и очила с метални рамки. Носеше избелели дрехи в защитен цвят, униформата на пустинните изследователи. На тридесет и шест все още го смятаха за млад в средите на археолозите, а и не можеше да се похвали с важно откритие, върху което да гради репутацията си. Проблемът му, както често обичаше да разисква пред приятелите си в Бруклин, бе, че не си е измислил някоя любима теория, върху която да работи. Вместо това разполагаше с любим метод — търсеше нови надписи и се опитваше да дешифрира томовете неразгадани папируси. Готов бе да приеме всичко, което му разкриеха, но засега надписите оставаха неми за усилията му.
Шлиман може наистина да е бил убеден, че Троя съществува и си заслужава да прекара целия си живот в търсенето й, но Нейбингър нямаше подобни убеждения. На всичко отгоре работеше в сфера, където конкуренцията не само бе многобройна, но и унищожителна. Надеждите му бяха, че ще сполучи да открие с помощта на магнитния резонатор нещо, което останалите са пропуснали, само дето не знаеше какво точно търси. Дали пък няма да се натъкне на някоя нова галерия, с незнайни съкровища и непознати надписи?
Уелчър не откъсваше очи от циферблатите.
— При други обстоятелства бих казал, че долавяме смущения от остатъчна радиация.
— Радиация? — точно от това се боеше и Нейбингър.
Той погледна крадешком групата египетски работници, които бяха наели да пренесат апаратурата до тук. Водачът им, Каджи, не откъсваше очи от тях, ала сбръчканото му лице не издаваше нищо. Последното, от което се нуждаеха сега, бе да настъпи паника и работниците да ги зарежат насред пирамидата.
— Ами да — кимна Уелчър. — Когато се подготвях за тази експедиция, известно време работих на такъв резонатор в една болница. Там също понякога излизаха подобни смущения и един от техниците ми обясни, че се причинявали от рентгеновата апаратура. Дори се наложи да направят график за работата на отделните апарати, а по правилник би трябвало да са разположени на различни етажи и да са солидно екранирани.
Макар да не бе известно на широката публика, Нейбингър бе чувал за някои ранни проучвания във вътрешността на пирамидите с използване на космически лъчения, завършили неуспешно по същата причина — наличие на остатъчна радиация, която смущавала изследването. Причината тази информация да остане достояние на тесен кръг специалисти се криеше в липсата на рационално обяснение — а учените не обичаха да публикуват трудове върху факти, които не могат да обяснят. Нейбингър нерядко се питаше колко ли още необяснени феномени са останали заровени в папките на изследователите, само защото последните са се опасявали да не станат за присмех на учената общност.
Въпреки всичко, беше се надявал, че късметът му ще проработи, най-вече защото магнитният резонатор се основаваше на съвършено различен принцип на работа.
— Провери ли целия спектър на апарата? — попита той.
От четири часа бяха долу. Нейбингър бе предоставил на Уелчър работата по апарата, тъй като той бе специалистът. През това време бе фотографирал рисунките и надписите от близките коридори. Макар детайлно изследвани и документирани, някои от йероглифите тук все още не бяха разчетени.
Бележникът в скута му бе изпъстрен с драскулки.
Вглъбен в изследванията си, Нейбингър все още не можеше да сподави вълнението си от факта, че някои от тукашните йероглифи сякаш имаха лингвистична връзка с писмеността, използвана в наскоро открити свитъци в Мексико. Нейбингър не бе заинтригуван толкова от причината за подобна връзка, интересуваше го по-скоро информацията, която съдържаха. Дори бе съумял да разчете няколко думи… нищо повече от неясно послание. Ала и това бе достатъчно да забрави за магнитния резонатор и доскорошните си надежди.
Преди около година Нейбингър бе направил изумително откритие, което все още пазеше в тайна. Открай време се знаеше, че съществуват пергаменти и свитъци с египетски произход, при изписването на които не са били използвани класически йероглифи, а нещо като по-древна картинно-образна писменост, наричана „стари руни“. Вярно, че източниците на подобна информация все още бяха оскъдни. Твърде оскъдни, за да осигурят необходимия минимум данни и да бъдат преведени. Но затова пък достатъчно, за да предизвикат интерес. Това, което привлече вниманието на Нейбингър, бе поредица от стари руни в един южноамерикански свитък. След около година напрегната работа върху копията, с които разполагаше — сравнявайки ги с тези от Египет — професорът бе почти сигурен, че е успял да разгадае близо няколко десетки думи и символи. Необходими му бяха обаче още образци, за да се почувства по-уверен в точността на малкото, което бе постигнал. Историята познаваше не един случай на тотално заблуждение при разчитане на древни писания.
Каджи просъска няколко думи, работниците му скочиха на крака и напуснаха пъргаво подземието. Нейбингър изруга тихо, пъхна бележника в джоба си и се надигна.
— Слушай, Каджи, платил съм ви да…
— Всичко е наред, професоре — прекъсна го Каджи, вдигнал мазолестата си длан. Говореше почти перфектен английски, дори с леко британски акцент — за изненада на Нейбингър, който бе свикнал египтяните често да се прикриват зад незнанието на езика, когато така им е по-изгодно. — Просто им дадох малка почивка. Ще се върнат след час. — Той погледна към резонатора и се усмихна, а златните му зъби проблеснаха в мрака. — Май нещо не върви, а?
— Не върви — кимна уморено Нейбингър.
— На професор Хамънд също не му потръгна при опитите с машините, през 1976.
— Бил си с Хамънд? — учуди се Нейбингър.
В „Роял мюзиъм“ в Лондон беше чел доклада на Хамънд за експедицията. Един от непубликуваните трудове — също поради липса на откритие. Разбира се, още тогава Нейбингър забеляза, че всъщност Хамънд е открил нещо — а по-точно, наличието на остатъчна радиация във вътрешността на пирамидите, каквато не би трябвало да има.
— Много пъти съм бил тук — продължи Каджи. — И тук, и в другите пирамиди. Слизал съм и в Долината на царете. Прекарах много години на юг, в пустинята, преди водата на язовира да я залее. Оглавявал съм работните групи в не една експедиция и съм виждал какви ли не чудати неща.
— Хамънд откри ли защо апаратурата му не работи?
— Не, за съжаление — въздъхна театрално Каджи и прокара ръка по командното табло на резонатора. — Тази машина трябва да е доста скъпа?
— Да, така е… — понечи да отговори Уелчър, но Нейбингър го спря. Вече разбираше накъде върви разговорът.
Каджи се усмихна.
— Ах, Хамънд също не получи никакви резултати. Хората му се навъртаха около машината. Твърде много радиация, казваха. Хамънд не им вярваше. Но машината няма да лъже, нали?
Този път Уелчър премълча.
— Щом машината не лъже — продължи мисълта му Нейбингър, — значи нещо трябва да предизвиква смущенията.
— Или нещо
— Този саркофаг е бил празен, когато са счупили печатите — подхвърли зад него Нейбингър.
