Имаше предвид първата експедиция от 1951 г., когато бяха проникнали в тази зала. Всички тогава били ужасно развълнувани от факта, че печатите на каменната гробница са непокътнати. Смятали, че веднага щом вдигнат похлупака, ще разкрият тайните на пирамидата. Представяше си смайването им, след като го сторили и вътре нямало нищо.
В Голямата пирамида има три помещения. Двата входа — официалният, на северната страна, и прокопаният по заповед на халифа векове по-късно, се свързват в тунела, който пресича дебелата каменна стена и продължава навътре в скалата под пирамидата. На свой ред тунелът също се раздвоява, като единият му ръкав отвежда право в Средната зала и Голямата галерия, от която пък се стига в Горната зала. Другият, по-скоро открит, слиза още по-надолу, към Долната зала. Именно в тази зала работеха Нейбингър и хората му.
— Бях тук през 1951 г. — кимна Каджи. — Да, тогава саркофагът беше празен.
—
— Хамънд ме мислеше за глупак, а и тогава бях млад — рече Каджи. — Опитах се да му кажа, но той не искаше да ме чуе. — Каджи потърка пръстите на едната си ръка в дланта на другата.
Нейбингър знаеше какво означава това. Каджи искаше да му се плати за сведенията и едва ли можеше да бъде винен за алчността си. Професорът се замисли. Беше взел резонатора под наем. Таксата зависеше от броя на дните, а от музея му бяха отпуснали средства за осем дни. Ако го изпрати утре по самолет, ще спести пет дни от заплащането. Това бяха доста пари, особено за местните жители. Единственият проблем бе как ще обясни после липсата на фактури и документи за останалите дни. От друга страна, какъв смисъл да упорства с апаратурата на място, където няма да открие нищо. Вече беше преписал йероглифите от стените и това бе достатъчно да сметне експедицията за успех — поне от негова гледна точка. И без това резонаторът бе само изстрел напосоки.
Нейбингър побутна стажанта.
— Иди си почини.
Уелчър напусна залата и двамата мъже останаха сами.
— Десет хиляди лири — рече Нейбингър.
Лицето на Каджи дори не трепна.
— Дванадесет хиляди и това е всичко, което имам. — Нейбингър знаеше, че това е повече от средната годишна заплата в Египет.
Каджи протегна ръка. Нейбингър бръкна в джоба и извади пачката с банкноти — седмичната заплата на всички работници. Сега ще трябва да ходи до банката, за да изтегли останалата сума и да им заплати.
Каджи седна с кръстосани нозе на каменния под, а парите изчезнаха под робата му.
— Бях тук през 1951 с експедицията на Мартин, когато откриха тази зала, но това не бе първото ми идване.
— Невъзможно! — отсече Нейбингър. — Професор Мартин е прокопал три от стените, за да попадне тук през 1951. Всички стени са били напълно запазени. Върху саркофага е имало оригинални печати от династията на…
— Говори си колкото искаш — прекъсна го Каджи със същия спокоен тон. — Но аз ти казвам, че съм влизал тук и преди 51-ва. Плати ми, за да ти разкажа. Ако искаш слушай, ако искаш, можеш да спориш. Твоя работа.
— Ще слушам — кимна Нейбингър, завладян от подозрението, че току-що е профукал за тоя що духа солидна част от субсидията на музея. Вече се питаше откъде ще спести, за да покрие липсата. Умът му автоматично пресмяташе най-благоприятните възможности за обмяна между долар и египетска лира.
Но Каджи изглеждаше удовлетворен.
— Това се случи девет години преди експедицията на Мартин, по време на Втората световна война. През 1942 тук, в Кайро, управляваха англичаните, но това не се нравеше на мнозина. Египетските националисти бяха готови да разменят едни нежелани управници за други, надявайки се немците да се окажат по-добри от англичаните и да ни върнат свободата. Всъщност никой не го беше еня за нашето мнение. Ромел7 и Африканският корпус идваха от запад през пустинята и в града ги очакваха до края на годината.
Всичко започна през януари 1942, с началото на офанзивата на Ромел. През юни Тобрук8 вече беше в ръцете на немците и англичаните отстъпваха по целия фронт. Дори в Кайро, в щаба на Осма армия, офицерите горяха важни документи, подготвяйки изтеглянето. Всички се бояха. А Ромел продължаваше да наближава. Британската армия бе отблъсната чак до Ел Аламейн.
— Аз работех в Кайро — продължи Каджи, размахвайки ръка над главата си. — Дори в разгара на войната имаше такива, които искаха да посетят древните места. Пирамидите са посрещали не една война. Пък и за мнозина войната е средство да попътуват и да припечелят пари. Тъй че аз организирах обиколки. Понякога, когато клиентът ми плащаше за риска, подкупвах пазачите и го вкарвах вътре. Желаещите да видят Голямата галерия не бяха един и двама — той бодна с палец тавана, но галерията всъщност бе на тридесет метра по-нагоре и водеше до вътрешността на пирамидата и до най-горната зала.
Каджи разпери ръце.
— Не ме интересуваше кой управлява в Кайро. Пирамидите помнеха много управници и щяха да познаят още много в бъдеще. Моят живот е тук, сред тях. Германците бяха само на триста километра от Кайро и изглежда вече никой не можеше да ги спре. В началото на юли генерал Оучинлек беше освободен от поста си и на негово място пристигна Монтгомъри9. Тук това не направи впечатление на никого. Очакваше се англичаните да отстъпят в Палестина и да блокират Суецкия канал с потопени кораби. Някъде по това време ме потърси група хора, желаещи да влязат в пирамидата. Говореха със странен акцент, но плащаха добре и това бе по-важно. Същата нощ подкупих пазачите и ги вкарах, използвайки входа на халифа — така поискаха те. Спуснахме се по коридора, докато стигнахме разклонението към Главната галерия. Но те не пожелаха да продължат нагоре, не проявиха интерес и към Средната зала, която тогава бе все още най-ниско разположеното от познатите помещения. Носеха със себе си някакъв чертеж. — Каджи посочи стената. — Нямах възможност да го разгледам подробно, но беше с такива надписи. Знаците, които никой не може да разчете. — Той извърна очи към бележника в скута на Нейбингър. — Може би ти ще си първият.
— Кои бяха тези хора? — попита Нейбингър и затвори бележника.
— Те бяха германци.
— Германци? Но как са се добрали до Кайро? Нали градът все още е бил в ръцете на англичаните?
— Нищо по-лесно. По време на войната Кайро бе един от големите центрове на шпионажа. Какви ли не странни птици влизаха свободно в града. — Завладян от спомени, Каджи продължи с развълнуван глас: — Истинско преживяване бе да си в Кайро през ония години. Дори курвите работеха за едната или за другата страна — най-често и за двете. Баровете бяха натъпкани с шпиони. Англичаните шпионираха германците, които пък шпионираха американците, а те на свой ред шпионираха италианците и тъй нататък. — Каджи се изкиска. — На черния пазар можеше да се спечели цяло състояние. Та не беше хич трудно да се пратят тези хора в Кайро. Особено през юли, когато всички бяха заети с подготовка за евакуация или за посрещане на новите господари.
— Откъде се бяха сдобили германците с този чертеж? — прекъсна го Нейбингър.
— Нямам представа. Използваха ме само, за да ги вкарам. Оттук насетне те поеха управлението.
Нейбингър зададе въпроса, който не му даваше мира.
— А знаеха ли да четат йероглифите?
— Не съм сигурен… но с тях имаше един, който ги разбираше по свой начин. Бяха дванадесет. Спуснахме се в ниското, където тунелът извива и поема нагоре към Голямата галерия, и там спряхме. След като се ориентираха, те започнаха да копаят. Ей тогава се изплаших. Щяха да ме обвинят, защото пазачите знаеха, че аз съм ги довел. Със своите лопати и кирки буквално унищожаваха прехраната ми… Този, който ги ръководеше… — Каджи млъкна, завладян от спомени, — беше зъл човек. Личеше си по всичко и най-вече
