На хиляда и двеста метра над Великденските острови, генерал Гулик бе принуден да проследи безпомощно изчезващия във водите на езерото скакалец.
— Можеш ли да приземиш самолета на острова? — обърна се той към пилота.
— Сър, това е гражданско летище. Кацнем ли, ще разсекретим съществуването на самолета.
В смеха на Гулик се долови маниакална нотка.
— Майоре, има цял куп неща, които ще станат достояние на обществеността, ако не задържа нещата в свои ръце, а оттук нататък едва ли ще съм в състояние да го направя. Кацай.
— Слушам, сър.
— Да видим какво ни чака — произнесе Търкот, докато се катереше по стълбичката към люка. Той отвъртя дръжката, вдигна металния капак, изкачи се на горната палуба на диска и се огледа, докато другите се скупчваха около него.
— Предлагам да тръгнем натам — Търкот посочи с ръка входа на един тунел.
— След теб — отвърна Кели и махна с ръка.
Търкот пое пръв, следван от Нейбингър, а Кели остана на опашката. Тунелът беше осветен от два реда светлини, които изглежда бяха вградени в тавана. Отпърво подът леко се издигаше и те си помислиха обнадеждено, че ще се озоват на повърхността, но малко след това се изравни и изви надясно.
Неусетно се озоваха в подземна кухина, малко по-голяма от Куба. Три от стените бяха издълбани в скалата, четвъртата беше от метал. Върху нея бяха разположени множество контролни прибори с безброй ръчки и бутони. Това, което привлече вниманието им веднага, беше голямата златна пирамида, висока около пет-шест метра, разположена в самия център на кухината. Търкот замръзна. Пирамидата беше досущ като онази в Дълси, само че по-голяма. Над върха й се очертаваше златисто зарево, но поне този път това не беше придружено с каквито и да било неприятни усещания.
Не без известна неохота Търкот ги поведе към пирамидата, чиято невероятно гладка повърхност будеше възхищението им. Върху метала бяха гравирани различни рунически надписи.
— Какво ще кажете? — подметна Търкот. — Обзалагам се, че тъкмо това нещо пое управлението на скакалеца и ни докара тук. Друг е въпросът дали въобще ще ни пусне.
— Защо толкоз бързаш да си ходиш? — попита го Кели. — Нали заради това дойдохме.
— Учили са ме винаги да знам къде е изходът — промърмори недоволно Търкот, оглеждайки с нескрито подозрение пирамидата.
— В такъв случай, прибери бодлите — отвърна свадливо Кели.
— Не съм ги и вадил — не й остана длъжен Търкот. — Но имам усещането, че измъкнем ли се веднъж от пещерата, отвън ще ни чакат доста големи оръдия.
— Сигурно това е стражът — каза Кели.
Спряха, а Нейбингър се наведе и прокара длан по златистата повърхност.
— Удивително. Това е най-великото откритие в историята на археологията!
— Професоре, това не е история — рече Търкот и заобиколи към вътрешността на кухината. — Това е действителност и тъкмо на нас се падна честта да разберем смисъла й.
— Ще можеш ли да ги разчетеш? — Кели посочи руните.
— Някои от тях са ми познати.
— В такъв случай, захващай се за работа — рече Търкот.
Пет минути след като Нейбингър потъна в своите записки, всички подскочиха стреснато, тъй като сиянието над пирамидата внезапно се усили. Търкот въздъхна с облекчение и този път не долови неприятни смущения. Но никой не можа да реагира, когато сиянието неочаквано се издължи и зае форма на полупрозрачен псевдопод23, който се пресегна и обгърна Нейбингър през кръста.
— Спокойно — извика Кели на Търкот, понечил да се хвърли на помощ. — Каквото и да е това нещо, сега то ни държи във властта си. Остави на Нейбингър да разбере какво иска.
Първият хеликоптер от „Ейбрахъм Линкълн“ пристигна час и двадесет минути след приземяването на Гулик на международното летище. Тъй като имаше полети само четири пъти в седмицата и тъкмо днес бе почивният ден, не беше особено трудно да превземат летището.
Гулик не се спря и пред дребния факт, че островът представлява суверенна чилийска територия. На разгорещените възражения на адмирала и неколцината негови поддръжници от Вашингтон отвърна със загадъчния аргумент, че ставало нещо необичайно.
— Искам да се подготвите за въздушно нападение — разпореди се Гулик. — Основна цел ще бъде вулканът Рано Као. Вкарайте в действие всичко, с каквото разполагате. Целта е разположена под вулканичното езеро.
Адмиралът щеше да пренебрегне заповедта на Гулик, ако не беше едно малко, но съществено обстоятелство — Гулик притежаваше кода, който му позволяваше да взема командването в свои ръце при извънредни обстоятелства. Не оставаше друго, освен да изкарат бомбите на палубите и да започнат товаренето им по самолетите.
Два часа след началото псевдоподът остави леко замаяния Нейбингър на земята и се прибра в сияещия глобус.
— Какво научи? — първа подскочи към него Кели.
Нейбингър разтърси глава и очите му бавно се фокусираха върху обкръжаващата го обстановка.
— Невероятно! Направо невероятно! То ми говореше по начин, който едва ли бих могъл да ви предам. Толкова много информация. Толкова много неща, които никога няма да разбера. Но и толкова много обяснени загадки. Всички руини и открития, руническите записи, митовете… Просто не зная откъде да започна.
— От началото — предложи му фон Сеект. — Как се е озовало това нещо тук? Откъде е дошъл корабът-майка?
Нейбингър затвори очи, въздъхна и започна да разказва:
— Някога на Земята е имало малка извънземна колония — по-скоро нещо като граничен пост. Извънземните наричали себе си аирлианци. Доколкото можах да определя, аирлианците пристигнали тук преди около десет хиляди години. Настанили се на един остров. — Професорът спря с ръка Търкот, който понечи да го прекъсне. — Не на този. На остров в друг океан — Атлантическия. Същият, който в легендата на древните гърци бил наречен Атлантида. Използвайки го като база, те се заели да изучават планетата. Били изненадани, че един от местните биологични видове много приличал на тях. — Нейбингър се засмя. — Ние. Стараели се да избегнат всякакъв контакт с хората. Не разбрах точно с каква цел са пристигнали. Останах с впечатлението, че се отнася за чисто научна експедиция, но на моменти ми се струваше, че тя е имала и военна страна.
— Искали са да превземат Земята? — предположи Търкот.
— Не. Преди десет хиляди години едва ли сме представлявали някаква междузвездна заплаха. Аирлианците били във война с някакви други същества или може би воювали помежду си. Тази част не можах точно да я разбера, но изглежда е първото. Думата, с която наричаха враговете, беше различна… — Нейбингър спря да си поеме дъх. — В продължение на няколко хиляди години аирлианците поддържали своя пост на Земята, като периодично сменяли персонала в базата. После нещо се случило, не тук, а в тяхната война сред звездите — Нейбингър разроши с пръсти брадата си. — Нещата там се влошили и тукашният персонал се оказал отрязан от цивилизацията си. Изглежда, че противникът можел да открива аирлианците чрез засичане на техните междузвездни двигатели. — Той погледна към фон Сеект. — Сега вече знаем тайната на кораба-майка. Командващият колонията бил изправен пред трудно решение — дали да потеглят обратно към родния свят, или да останат. Естествено, преобладаващата част от персонала гласувала за завръщане. Дори и да останели тук, нищо не пречело с течение на времето противникът да ги открие. От друга страна, ако решат да отлетят, неминуемо ще бъдат открити и преследвани. Съществувал един допълнителен фактор, който командващият очевидно е смятал за особено важен. Всъщност тъкмо той собственоръчно е програмирал стража, тъй че онова, което узнах, пресъздава неговата гледна точка. Името му е Аспасия. Та Аспасия знаел, че дори и да се измъкнат от преследвачите, онези биха могли да проследят
