траекторията на полета им в обратна посока и в края на краищата да открият Земята. А това, според него, било равносилно на унищожение на планетата. Именно този фактор натежал при вземането на окончателно решение. Правилата, към които се придържали в колонията, също не позволявали по никакъв начин планетата и нейните обитатели да бъдат излагани на опасност. Но имало други сред аирлианците, които не били толкова благородни, нито държали на правилата. Те настоявали да се върнат в родината и по никакъв начин не желаели да останат на тази примитивна планета. Възникнала разпра, привържениците на Аспасия удържали победа, но командващият си давал сметка, че докато съществува възможност за завръщане, ще я има и заплахата от повторни размирици. Освен това осъзнавал, че с течение на времето съществуването на базата им на Атлантида също може да се окаже в противоречие с инструкциите за ненамеса. Ето защо той преместил кораба-майка и го скрил. Наредил на хората си да се разпръснат. Някои от тях — най-вече бунтовниците — и без това вече живеели на отделни групички. Аспасия скрил седемте скакалци в Антарктида и — Нейбингър посочи с палец през рамо — преместил централния компютър или стража, както го наричаме, тук, на най-големия от Великденските острови. Тогава островът бил безлюден. Последните два скакалеца били разположени вътре в кораба. Оставил ги там, след като свършил най-трудната задача — Нейбингър си пое дъх. — Той унищожил техния пост на Атлантида, тъй че дори ако противникът им някой ден се добере до Слънчевата система, да не разбере, че огненокосите са посещавали Земята.
Нейбингър погледна към екрана.
— Аспасия оставил стража активиран, а „изтребителите фу“ трябвало да действат като разузнавачи, в случай че някой ден войната промени своя ход и неговите сънародници се завърнат в тази част на космоса. Очевидно, досега това не е станало. Но изглежда бунтовниците също са знаели, че стражът е активиран и се опитали да оставят послание до своите сънародници. Тук вече идваме и до някои важни обяснения за загадките на пирамидите. Всъщност, те са космически маяци, издигнати от бунтовниците с примитивните средства, с които са разполагали, и с помощта на къртовския труд на местните жители. Целта им била да дадат знак отдалеч за присъствието на бунтовниците на Земята. Бомбата също е тяхно дело. Аспасия знаел, че е в ръцете им, но не можел да им я отнеме, без хората да узнаят за свръхестествените му способности, а това щяло да промени историята. Пък и съществувала опасност бунтовниците да я взривят. Всъщност, несъгласните не били чак толкова много. Общият брой на аирлианската колония на Земята никога не надхвърлял няколко хиляди души, а след унищожаването на базата повечето от тях се разпръснали и заживели сред хората. Тъй че теорията на Йоргенсон за преселението е съвсем вярна. Съществуват множество връзки между всички древни цивилизации и има съвсем конкретни причини те да бъдат създадени приблизително по едно и също време, но не защото хората са се научили да прекосяват океана. Причината е в разрушаването на Атлантида и разпръсването на аирлианците по Земята.
— Видях една пирамида, подобна на стража, но по-малка, в подземията на Дълси — призна Търкот.
— Да, това е компютърът, който бунтовниците са скрили — кимна Нейбингър. — Не може да се сравни по мощност със стража, но все пак е далеч по-усъвършенстван от най-доброто, с което можем да се похвалим. Гулик и хората му вероятно са го измъкнали при разкопките в Джамилтепек.
— А после Гулик е наредил да го задействат — добави Търкот още едно парче в мозайката.
— Така е — съгласи се Нейбингър. — Но след това събитията съвсем не потръгнали така, както Гулик е очаквал. Вече не той, а компютърът на бунтовниците държал всичко под контрол. Включително и него. Компютърът искал да се добере до кораба-майка. Така бил програмиран, защото някога корабът представлявал единственият начин за връщане на родната планета.
Фон Сеект се обърна към Дънкан.
— Нали ви казах, че не бива да позволяваме да включват кораба? Генерал Гулик и хората му можеха да предизвикат гнева на жестоките противници на пришълците върху Земята!
— Не мисля, че Гулик е съзнавал какво върши — намеси се Търкот, докато търкаше слепоочията си.
— От заплахата, която е тегнела над аирлианците, са изминали няколко хиляди години — отбеляза Дънкан. — Възможно е…
— Нищо не е възможно! — прекъсна я гневно фон Сеект и посочи екрана зад нея. — Това нещо все още работи. Също и „фу“-тата, които то управлява. Пострадали ли са от времето скакалците? Какво ви кара да мислите тогава, че и противниците не дебнат някъде сред звездите, за да унищожат Земята при първия сигнал? Аирлианците са изключили двигателите на кораба-майка, защото са знаели, че губят войната!
Лиза Дънкан кимна.
— Такова решение не е от нашата компетенция. Ще трябва да доведем тук президента.
Златистото сияние внезапно побледня, после вътре се оформи триизмерно изображение. Виждаше се небе след изгрев слънце и редица от черни точки, плъзгащи се по него.
— Това пък какво е? — попита Дънкан.
— Може и да не успеете да извикате президента — засмя се Търкот. — Това са изтребители, които, изглежда, идват към нас.
34.
Гулик седеше в задната част на просторния флотски хеликоптер, приземил се в единия край на пистата, и слушаше на командната честота как върви подготовката за нападението. Разполагаха с достатъчен бомбен товар, за да превърнат вулкана в безформена купчина от камъни. След това — Гулик разтърси глава, напоследък му се струваше, че все по-трудно владее мислите си… след това ще се върне и ще се заеме с изравянето на кораба-майка. А после… после…
— Сър, да не ви е лошо? — попита разтревожено флотският лейтенант. Не знаеше какво става, но в едно бе сигурен — че всички здравата са се забъркали в голяма каша.
— Нищо ми няма — сопна се Гулик.
— Сър, „фантоми“! — обяви операторът от радарния монитор. — Излизат от гърлото на вулкана.
Командирът на ескадрилата пръв забеляза „изтребителите фу“, които се вдигаха, за да пресрещнат самолетите му. Вече имаше представа от инцидента в океана какво ще последва и побърза да включи връзката:
— Говори „Орел шест“. Говори „Орел шест“. Отбой! Отбой!
Самолетите послушно направиха остър завой с допълнителна тяга, за да напуснат мястото на полесражението. „Фу“-тата се хвърлиха да ги преследват.
В подземната кухина всички въздъхнаха с облекчение, когато забелязаха, че самолетите се връщат обратно, преследвани от „фу“-тата.
— Виждам, че стражът все още може да се грижи за себе си — промърмори Търкот.
— Има ли някакъв начин да се свържем с Вашингтон? — попита Дънкан. — Ще настоявам да отстранят Гулик от длъжност.
— Защо не поискаш от стража да ни пусне до радиопредавателя на скакалеца? — обърна се Търкот към Нейбингър.
— Ще опитам — обеща Нейбингър.
Гулик все още имаше една последна карта, скрита в ръкава. Той знаеше, че във флотилията на „Ейбрахъм Линкълн“ е включен и един ракетен крайцер. Сграбчи микрофона и нареди да го свържат с адмирала.
Обемното изображение над пирамидата внезапно промени гледната точка и показа четири огнени дири, изригващи от един от корабите.
— Какви, по дяволите, са тези? — попита Кели и задърпа Търкот да погледне.
— Ракети „Томахоук“ — произнесе сподавено Търкот.
— С ядрени глави? — попита уплашено Дънкан.
— Едва ли, но са достатъчни, за да ни сринат в океана.
