— А как влязохте?
— През един страничен тунел, който води право тук — Костанов посочи далечния край на залата. — А вие от там ли влязохте? — Този път гледаше към входа на тунела зад тях.
— Да.
— Вчера беше затворен.
— Значи и вие не можете да излезете? — Сега вече знаеше защо войниците бяха залостили портата.
— Не можем — призна руснакът. — Когато се върнахме назад, вратата бе затисната с нещо. Имаше още един тунел, но той не води никъде… Всъщност, там изгубих един от хората си.
— А онази зелена светлина?
— Там има нещо като център за управление. — Той се засмя горчиво. — Не сме толкова отчаяни, че да натискаме безразборно копчета. Поне засега… — добави накрая.
— От колко време сте тук? — попита Че.
— Вече трети ден. В началото беше непрогледен мрак. Едва на втория ден центърът показа признаци на събуждане, а галерията светна, когато влязохте вие. Да не е ваша работа?
— Де да беше така — въздъхна Че. — Ако разбирах толкова, отдавна да съм открила изхода.
— А вие откога сте тук? — попита на свой ред Костанов.
— Няма и едно денонощие.
— Виждам, че не носите припаси — отбеляза Костанов. — А нашите почти привършиха.
— Какво представляват тези неща? — попита Че Лу.
— Нямам понятие — призна Костанов. — Така и не успяхме да отворим поне един от контейнерите. В някои от тях изглежда има машини, които работят. — Той сви рамене. — И аз знам колкото вас.
— Бихте ли ме завели в центъра за управление? — попита Че.
20.
В подземната зала на Марс програмата продължаваше безукорното си изпълнение.
Едва доловима въздишка обозначи финалното изравняване на налягането между залата и вътрешността на един от ковчезите. Сребристото платно, покриващо тялото вътре, се беше стопило.
Натежалите клепачи бавно се вдигнаха. Сияещи червени очи се втренчиха в тавана отгоре. Една шестопръста ръка се пресегна и сграбчи металния ръб на ковчега, напрегна се и изтегли горната част на тялото до седнало положение. Съществото огледа залата и спря поглед на останалите ковчези. Тя беше първата. Сега от нея зависеше дали да бъде продължен процесът по събуждането на останалите. Не биваше да губи време.
В Ню Йорк неколцината постоянни наблюдатели от КИСПП въздъхнаха облекчено, когато на екрана се изписа поредното дешифрирано послание от Втория страж. Облекчението им дори прерасна отпърво в ентусиазъм, а сетне в еуфория, след като се запознаха със съдържанието на писмото:
ПОДНАСЯМЕ ИЗВИНЕНИЯ
ЗА ЕНЕРГИЙНИЯ ИЗБЛИК
ПРИЧИНИЛ
ПОВРЕДА
ВЪВ ВАШИЯ ОРБИТАЛЕН СЪД
БЕШЕ СЛУЧАЙНО
ВСИЧКИ СИСТЕМИ ВЕЧЕ
ФУНКЦИОНИРАТ НОРМАЛНО
СКОРО ОТЛИТАМЕ
КЪМ ВАШАТА ПЛАНЕТА
ЩЕ СЕ ПРИЗЕМИМ
ДО ДВЕ ЗЕМНИ ЗАВЪРТАНИЯ
МОЛЯ ПОСОЧЕТЕ МЯСТОТО
НА ВЪЗМОЖНОТО КАЦАНЕ
АСПАСИЯ
Питър Стърлинг се надигна и се обърна тържествено към останалите присъстващи.
— Господа, разполагаме само с четиридесет и осем часа, за да подготвим посрещането.
В командната зала на Куба Кели Рейнолдс преглеждаше данните от разузнаването от различни части на земното кълбо, които Куин й подаваше. Много неща щяха да се случат през следващите два дни.
Вълнението, предизвикано от сензационното съобщение, получено за първи път в КИСПП, сега вече се предаваше и на останалия свят, където водещата новина бе съвсем предстоящото приземяване на пришълците.
Като цяло вълненията и настроенията имаха позитивен характер. Историята за сражението между Аспасия и бунтовниците, която Първия страж бе предал на Питър Нейбингър, бе достигнала и най- отдалеченото място на планетата. В сърцата на обикновените хора внезапно се беше пробудила надеждата за едно по-светло бъдеще, озарено от техническия напредък, който може би щяха да им осигурят пришълците с техните научни познания. Дали пък не идеше краят на всички войни, болести, глад, замърсяване и всички останали проблеми, измъчващи човешката цивилизация?
Изолационистите се готвеха за протестни шествия, но според Кели те се надигаха срещу нещо неизбежно, тъй като нямаше по-голяма сила от общочовешките надежди за щастие.
Имаше и такива, за които тези четиридесет и осем часа бяха като последно предупреждение. Политически сили, които се опасяваха, че Аспасия ще застане открито на страната на Обединените нации, сега търсеха бърз реванш. В Близкия изток се бунтуваха в окупираните територии. Според ЦРУ Ирак се готвеше за ново нападение срещу Кувейт, няколко етнически групи в Русия настояваха с оръжие в ръка да получат автономия, в Централна и Южна Америка партизани завземаха обширни територии и провъзгласяваха нови правителства. Между съобщенията се прокрадна и едно за въоръжени набези на мюсюлмански групировки в Китай, които с помощта на диверсионни групи от Тайван създавали свои оперативни райони на действие във вътрешността на страната. На всичко отгоре два тайвански кръстосвача бяха навлезли в пристанището на Хонконг, създавайки впечатление, че се готвят да атакуват бившата колония.
Китай! Кели спря поглед на това съобщение. Какво всъщност се готвеше там? И какво имаше в онази проклета гробница? Вече нямаше никакъв начин да спре мисията и само можеше да се надява, че с пристигането си Аспасия ще завари един спокоен и побратимен свят, а приятелите й ще се завърнат невредими от там.
Търкот усети, че самолетът се накланя и долови едва забележима промяна в налягането, когато машината започна бързо да се снижава. Той разкопча колана, изправи се и се надвеси над Харкър.
— Време е да слагаме парашутите.
Докато десантчиците се подготвяха, Търкот се зае да помогне на Нейбингър. Постави му парашута, нагласи презрамките и закопча катарамите. След това нагласи и своя парашут, като този път Нейбингър му помагаше. Автоматът, който бе взел от Зандра, преметна през лявото си рамо с насочено към земята дуло, а резервния парашут постави отпред. Накрая провери дали въжетата за отваряне са на удобно място. Едва тогава повика Харкър, за да огледа как е нагласено снаряжението и дали няма пропуски. Междувременно един от десантчиците изтегли водещата лента и я прекара през карабините на останалите в самолета. Сега вече бяха готови за действие.
— Е, как се чувстваш? — обърна се Търкот към Нейбингър.
— Не ми ли личи?
— Да не си размислил? Ако искаш, можеш да останеш на борда.
