се свържем с Търкот и да му съобщим, че се налага да потърси Груев в гробницата. Трябва да работят заедно.
— Е, поне вече знаем защо китайците са обсадили гробницата — произнесе с неприкрит сарказъм Дънкан.
Търкот вдигна ръце и показа шест пръста.
— Шест минути! Приготви се!
Хората се подреждаха край лентата за скачане. Търкот доближи Нейбингър и му посочи с жест да прекара лентата през карабината на отварящото устройство. Харкър произнасяше на равни интервали отривисти команди:
— Провери окачването!
— Провери парашутите! Основен. Резервен.
— Провери екипировката!
Самолетът рязко намали скоростта и всички се люшнаха напред.
— Една минута!
— Дръж се — викна Търкот на Нейбингър. — Почти пристигнахме.
Самолетът се спусна още надолу и сега се носеше на не повече от осемдесет метра над местността — минималната височина за безопасен скок. Шумът рязко се увеличи, когато над горния край на рампата се показа цепнатина, която бързо се разширяваше. Зад нея се виждаше само непрогледен мрак.
Търкот сграбчи хидравличната ръчка и се надвеси навън. Ето там — недалеч и встрани от тях, се виждаше озарената от лунни лъчи гладка езерна повърхност. Зад нея се издигаше мрачният масив на планината Циан Лин. Въпреки напрегнатия миг Търкот беше дълбоко впечатлен — само след четири часа полет се намираха дълбоко в сърцето на Китай и съвсем близо до целта.
Той се дръпна назад, огледа се за Нейбингър и едва тогава потърси сигналната светлина върху рампата. Светеше в червено, но само след десетина секунди светлината стана зелена.
— Скачай! — извика Търкот през рамо, направи крачка напред и мракът го погълна.
При скокове от височина сто и петдесет метра не остава много време за друго, освен за приземяване. Търкот беше само на осемдесет метра над езерото, когато основният му парашут се отвори. Обърна се да потърси Нейбингър, но в същия миг краката му се врязаха във водата. Въздухът събран под водолазния му костюм, го изхвърли като надута топка на повърхността, след съвсем кратък престой долу.
Парашутът се беше разстлал недалеч от него. Търкот бързо разкопча катарамите, преди напоеният с вода плат да го е повлякъл. След това измъкна затъкнатите в пояса плавници, нахлузи ги, чак тогава отвори раницата и започна методично да прибира парашута вътре, като се крепеше на повърхността с равномерни движения на краката. Когато приключи, раницата и парашута бяха подгизнали до такава степен, че бързо потънаха надолу. Едва тогава Търкот се ориентира и заплува в посоката, в която бе изчезнал самолетът и където вероятно се намираше Нейбингър. За всеки случай надзърна през дебелото стъкло на компаса, който носеше на китката и свери посоката с азимута, който самолетът бе следвал в последната част на полета. Малко по-късно до слуха му достигна шумно пляскане, което му подсказа, че е избрал правилната посока.
Когато Нейбингър изплува, той откри, че парашутът е паднал право върху него и го притиска надолу. Двата колана с допълнителни тежести също го теглеха и без плавници на краката ставаше все по-трудно да се задържи на повърхността. Той се помъчи да отмести парашута встрани, но изгуби равновесие, отново потъна, глътна малко вода и почувства, че го завладява паника.
Страхът го накара да размаха уплашено ръце, но това само му помогна да се оплете във въжетата. Все пак успя да изплува отново, макар и под купола, пое си дъх, водата отново го заля, но той продължи да се бори с парашута, който вече бавно потъваше. Спомни си какво му бе казал Търкот — че парашутът може да остане само десетина минути на повърхността, преди да потъне окончателно. Вече бяха изтекли няколко безценни минути, а досега бе съумял да освободи само единия си крак.
Нейбингър бързо губеше сили, водата беше студена, а парашутът ставаше все по-тежък и неподатлив.
Търкот замахна още няколко пъти с крака и изведнъж се озова право върху оплетения във въжета Нейбингър. Веднага се ориентира, сграбчи купола на парашута и го преметна през главата на полузадушения и ядосан професор.
Нейбингър изплю гневно вода и произнесе дрезгаво:
— Повече няма да се хвана на този номер!
— Ще можеш ли да стигнеш до брега?
— И още питаш — сопна се Нейбингър.
— Откачи колана с тежестите и се хвани за мен. Само спокойно — имаме още време.
Търкот му подаде въже, за което да се закачи, и заплува към брега, където се виждаше синкавата светлина на ориентировъчната лампа. Зад нея, в черното небе стърчеше само върхът на Циан Лин. Когато излязоха на брега, там вече се бяха събрали всички десантчици от групата на Харкър. След проверката продължиха покрай езерото, в посока към планината, но скоро се озоваха в тресавище и трябваше да забавят ход. Чак след около половин час излязоха на твърда земя, тук спряха и заеха кръгова позиция. Докато постовете се озъртаха в тъмнината, останалите се заеха да смъкват неудобните водолазни костюми. Търкот помогна на Нейбингър, давайки си сметка, че оттук нататък минутите им са преброени.
— Тръгваме. — Харкър направи знак с ръка и хората му се разпръснаха, оглеждайки местността през приборите за нощно виждане. През визьора гората имаше яркозеленикав оттенък.
— Не се отделяй от мен — прошепна Търкот на Нейбингър и го поведе.
22.
Че Лу премигна в тъмнината. В тунела цареше непрогледен мрак, дори през тесния отвор в тавана не проникваше никаква светлина. Чуваше се похъркването на заспалите и нервното шумолене от онези, които бяха твърде изплашени, за да потънат в сън. Бяха се излегнали право на каменния под, но това не й правеше впечатление. Беше спала и в по-тежки условия, макар тогава да бе далеч по млада.
Когато доведе руснаците при отвора, те побързаха да насочат преносимата сателитна чиния към него и веднага изпратиха кратко съобщение. Костанов й обясни, че не могат да получат отговор заради тесния отвор и че дори не е сигурен дали някой все още се надява на вест от тях.
Че Лу не бе уверена дали постъпва правилно. Съмняваше се руснаците да рискуват с изпращането на подкрепления, които да измъкнат Костанов и хората му, след като отвън бяха заели позиция китайски части.
Интересно, какво ли ставаше, във външния свят? Дали аирлианците бяха обявили за идването си? Ако е така, гробницата определено щеше да играе някаква роля в плановете им. Съдейки по телевизионните репортажи, които бе гледала в Пекин, подземният комплекс на Великденския остров бе дребна играчка в сравнение с машинариите, струпани в голямата кухина под тях.
Не биваше да забравя и за възможността да съществува друга, още по-дълбока кухина, зад стената на залата за управление, която така и не бяха успели да отворят. А също и онова, което се криеше отвъд коридора, охраняван от убийствения лъч. Дали в тази посока също не са били прокопани кухини? И докъде стигаше светлинният отвор?
Твърде много въпроси без отговор. Че Лу въздъхна. Може би утрото щеше да помогне в решаването на някои от тях.
Кели Рейнолдс следеше сутрешното заседание, предавано на живо от седалището на ООН в Ню Йорк, на което се обсъждаше мястото за предстоящото кацане на аирлианците. Всъщност, вече го бяха избрали — Ню Йорк, Сентрал парк — при това без почти никакви пререкания, дори от страна на руснаците и китайците.
Рейнолдс бе развълнувана от факта, че тъкмо на територията на нейната страна ще се извърши първият
