Зона 51: Отговорът

Зоната. Искахме да избегнем нова нежелана обществена реакция.

— Не те разбирам — поклати глава Търкот. — Или може би — не ти вярвам.

Костанов се усмихна.

— И сигурно си прав, приятелю. — Той седна, кръстосал крака и Търкот се настани до него. Китайските студенти се бяха скупчили около професорката, а Харкър и десантчиците изграждаха отбранителна линия в голямата зала. Кой знае защо Търкот не вярваше китайците да нахлуят в тунела. Сигурно предпочитаха да ги оставят да измрат от глад. Войниците на Костанов бяха при Харкър.

— Ще споделя с теб малко информация — заговори спокойно Костанов. — Информация, която прехвърля националните граници. Чувал ли си някога за организация с кодовото название СТААР?

Търкот поклати глава.

Костанов прокара пръст по долната си устна, потънал в размишления.

— Откъде да започна? Уф, всичко е толкова объркано, че по-добре първо да ти разкажа какво знам със сигурност, а после да премина към слуховете. Там, на самолетоносача, казах доста верни неща. Наистина съм работил в Четвърти отдел на руското Министерство на вътрешните работи. Излъгах само, като скрих, че още работя в това ведомство. Подобно на вашия „Меджик“, на Четвърти отдел бе определено да се занимава с данните за пребиваването на пришълците на Земята. Също като „Меджик“ и ние знаем, че Земята е била посещавана — още повече, че разполагахме с аирлианския кораб. Подобно на вас и ние търсехме други артефакти. Но имахме и друга задача. Напълно логично, ако се замислиш — от нас се очакваше да разработим план за действие при враждебен контакт с пришълци. Дори се придържахме към предположението, че всеки подобен контакт ще бъде враждебен, тъй като пришълците неминуемо ще имат различни от нашите цели и това ще доведе до възникването на конфликт на интересите. Съвсем оправдани разсъждения, ако се вземе предвид руската история, която е низ от подобни конфликти. — Костанов се засмя. — Спомни си, че както Наполеон, така и Хитлер са чукали на вратите на Москва. Достатъчно е да погледнем в небето, за да си представим, че следващата заплаха може да дойде от там… и тъй, разполагахме с катастрофиралия кораб. Притежавахме и доклад от разузнаването за работата на вашия „Меджик“. Знаехме, че на скакалците летят ваши пилоти. Охраната на Зона 51 не е чак толкова непреодолима, колкото си въобразявате. Бяхме запознати с историята за намирането на атомната бомба в Голямата пирамида. Открихме я в берлинските архиви след края на Втората световна война. Оказа се, че нацистите са били доста напреднали в разчитането на старите руни, добре, че ние ги изпреварихме с края на войната. С други думи, разполагахме с изобилна информация. Знаехме за Сидония и Лицето, за Крепостта и Голямата марсианска пирамида. Предполагахме, че по някакъв начин са свързани с аирлианците. Защо иначе бихме изпращали толкова много сонди до Марс?

Търкот му повярва. Този път обясненията на Костанов звучаха напълно логично.

— Но имаше още нещо — продължи руският офицер. — Предполагахме, че аирлианската база на Марс е автоматичен наблюдателен пост, управляван от компютър, може би дори изоставен, с изчерпани енергийни запаси, но не можехме да рискуваме. Ами ако грешим? Ако стигнете преди нас до Марс и обявите тамошната база за ваше притежание? В края на краищата, вече имахте скакалците — не биваше да ви позволяваме да се сдобиете с нови козове. Ето защо сондите, които изпращахме към Марс, бяха съоръжени с ядрени бойни глави. Било е някъде в средата на шейсетте, когато управляващите взели решение да унищожат Сидонийския регион.

— Но… — понечи да го прекъсне изумено Търкот.

— Да, така е. Не сме успели.

Търкот разтърка уморено слепоочия, докато се опитваше да асимилира чутото.

— Което ме връща към въпроса, с който започнах — продължи Костанов. — В хода на нашите разследвания на няколко пъти се натъквахме на названието СТААР. В началото сметнахме, че става въпрос за американска организация. Може би за клон на „Меджик“. Но скоро започнахме да подозираме нещо далеч по-голямо и заплашително: СТААР се очертаваше като многонационална организация, концентрирала в ръцете си висшата власт в много страни, включително и в Русия, където нашият отдел непрестанно се натъкваше на пречки и яростна съпротива всеки път, когато се заемаше с този въпрос.

— И? Открихте ли нещо? — попита Търкот, когато другият потъна в мълчание.

— Не — отвърна свъсено Костанов. — Не много. Изгубихме доста добри агенти, мои близки приятели, в началото на деветдесетте дори заловихме човек, когото подозирахме, че работи за СТААР.

— И какво направихте с него? — попита Търкот, който познаваше добре методите за разпити в КГБ.

— Нищо, за съжаление. Умря, преди да получим нужната информация.

— Попрекалили сте с мъченията?

— Не, просто умря. Все едно, че някой му спря тока. Изведнъж угасна. Така и не можахме да го съживим. Все пак направихме аутопсия и установихме нещо много странно. — Костанов направи кратка театрална пауза. — Агентът се оказа клонинг. Използвахме специалисти, работили върху генното инженерство и клонирането, и заключението им беше недвусмислено. Човекът беше клониран.

— Но кой може да го е направил?

— Имам известни подозрения. От доста време ги тая в себе си, без да ги споделям с когото и да било. Понякога съм ги смятал за глупост, но вече не мисля така, след като узнах всичко, което той — тук Костанов посочи Нейбингър — е получил от стража-компютър на Великденския остров.

— И по-точно?

— Според мен СТААР е организация на аирлианските бунтовници, опериращи от строго секретна база и използващи човешки клонинги като свои агенти сред нас.

— Чакай, чакай… — надигна се стреснато Търкот, но в този миг вниманието му бе привлечено от Нейбингър, който направи крачка назад от пирамидата и се строполи на пода. Търкот скочи и изтича при него.

— Свести се, бе човек — извика той, докато го разтърсваше. — Ела на себе си.

Нейбингър бавно отвори очи, но погледът му беше размътен.

— О, Божичко — възкликна той. — Трябва да го спрем.

— Кого? — попита Търкот, докато го нагласяваше в седнало положение.

— Аспасия.

— Мислех, че е от добрите.

— Не. — Нейбингър поклати отчаяно глава. — Той идва, за да ни унищожи и да вземе кораба- майка.

27.

— Всичко излезе наопаки — говореше задъхано Нейбингър пред смълчаната аудитория. — Оказа се, че Аспасия е бунтовникът, който искал да пороби човешката раса и да експлоатира природните ресурси на планетата за свои цели. Кортадите… — той огледа странната смесица от лица, китайски, руски и американски, следящи всяка негова дума — кортадите не са друга раса. Кортад е аирлианска дума за… за нещо като полиция. Тъкмо те попречили на Аспасия да осъществи плановете си, но били принудени от обстоятелствата да останат на Земята.

Последва кратка пауза, докато останалите осмисляха чутото, преди Нейбингър да продължи.

— Водачът на кортадите бил аирлианец на име Артад или може би това му е званието. След като разрушил базата на Аспасия в Атлантида, той наредил на хората си да се разпръснат. Самият Аспасия избягал с бойните кораби на Марс и така се възцарило нещо като примирие. Артад държал контрола върху кораба-майка, докато в ръцете на Аспасия останало устройството за междузвездна връзка. По тази причина последователите на Артад построили участъка от Великата китайска стена във формата на сигнал към космоса. Заложили под него и атомна бомба, в случай че сигналът привлече вниманието на вражеска група. Тяхно дело, естествено, е и гробницата, където било събрано снаряжението. Също те изкопали голямата подземна кухина в Етиопия и окачили рубинената сфера над Голямата цепнатина, заплашвайки, че ще я задействат и ще унищожат цялата планета, ако Аспасия посмее да се върне. Те скрили скакалците в Антарктида и кораба-майка в Зона 51. Оставили и няколко стражеви компютъра на различни места из планетата, за да следят развитието на събитията: един тук, втори в Джамилтепек, който сетне попадна в ръцете на „Меджик“, имало и други.