Зона 51: Отговорът

— Но защо Аспасия се връща? — попита Търкот, който все още бе под впечатлението от разказа на Костанов за СТААР.

— Защото смята, че разполага с по-добри позиции спрямо Кортад и вероятно защото войната е свършила.

— Коя война? — попита Че Лу.

— Отвъд пределите на Слънчевата система е имало война, между аирлианците и друга раса, и тя също е играла важна роля. Заради нея Артад не смеел да задейства двигателите на кораба-майка. Не можел и да се свърже с родната система, тъй като устройството за междузвездна връзка било у Аспасия. Но… — Нейбингър спря, объркан от променящите се в главата му изображения.

— Всичко това е много интересно — прекъсна го Костанов. — Само че сега по-важното е да се измъкнем от тук и да се доберем до района за изтегляне.

— Но тази информация е от изключителна важност! — възкликна Нейбингър.

— Постойте малко! — гласът на Търкот накара другите да замълчат. Сочеше с пръст компютъра, но очите му следяха лицето на Нейбингър. — Какво те кара да вярваш на този страж? Преди повярва на другия, от Великденския остров, макар да пееше различна песен. Сега излиза, че Аспасия е врагът, а Артад е доброто момче. А беше обратното. Всичко това са глупости. Има само един факт, с който трябва да се съобразяваме.

— И кой е той, приятелю? — попита Костанов.

— Че ние сме хора, а те не са. И трябва да защитаваме нашите интереси, независимо какво твърдят проклетите компютри. — Търкот постави ръка на рамото на Нейбингър. — Знаеш ли какво иска Аспасия? Защо идва тук?

— За кораба-майка.

— И защо не го е направил по което и да е време през последните пет хиляди години? Идва, взема го и си заминава, без никой да му попречи.

— Защото досега двете групи са поддържали равновесие на силите. Всеки от компютрите е следял развитието на нещата, изчаквал е.

— И в какво се изразява това равновесие? — попита Търкот.

— Артад държал под контрол рубинената сфера. Чакай, сега вече знам какво представлява тя! Трябва да отидем при нея. С нейна помощ Аспасия ще може да излети с кораба-майка. Тя е енергийният източник на междузвездния двигател. Корабът-майка може да се вдигне и без нея, но не би могъл да прекоси космическото пространство. Зная кода за освобождаване на сферата.

— И все пак — защо Аспасия идва чак сега? — повтори въпроса си Търкот.

— Защото… защото генерал Гулик и „Меджик-12“ са преместили един от стражите на Артад, който бил свързан с рубинената сфера в Голямата цепнатина. Същият страж, който по-късно унищожиха „фу“-тата. Сега Аспасия вероятно мисли, че ще може да се добере безпрепятствено до сферата и кораба-майка.

— Ами този страж тук? — Търкот посочи златистата пирамида.

Нейбингър обхвана главата си с ръце.

— Всичко е толкова объркано. Доколкото успях да разбера, Артад разпръснал не само хората, но и снаряжението си. Та този страж отговаря за контрола над друга част от екипировката.

— Чакай, нещо не се връзва — вдигна ръка Търкот. — Защо стражът, който намериха „Меджик“, се опитваше да ги накара да включат двигателите на кораба-майка? Дали пък той не е нарушил примирието, принуждавайки другия от Великденския остров — да реагира.

— Може би… по дяволите… не зная — мърмореше Нейбингър. — Например, ако стражът на „Меджик“ ги е помислил за кортади. Не ми е съвсем ясно. Едно е сигурно — не бива да позволяваме на Аспасия да сложи ръка на рубинената сфера.

— В такъв случай най-добре да изчезваме от тук — заяви Костанов и чукна с пръст по циферблата на часовника си. — Да се съсредоточим върху непосредствените проблеми.

Търкот трябваше да се съгласи, че руснакът има право.

— От компютъра не узна ли за някоя друга възможност за излизане от гробницата? — попита той.

Нейбингър затвори очи.

— Информацията, която получих, е предимно в картини. — Той млъкна, огледа стаята и приближи контролното табло. — Има една шахта, която върви диагонално от главната зала право нагоре към повърхността. — Той млъкна, докато сортира образите в главата си. — Мога да отворя долния й край дистанционно, но горния се отваря само със специален код. Не разполагам с този код.

— Каква е дебелината на горния люк?

— Трудно е да се прецени — сви рамене Нейбингър. — Няколко десетки сантиметра, може би.

— И е изработен от черния аирлиански метал?

— Не. От тукашни материали.

— Тогава отваряй долната врата — нареди Търкот.

Нейбингър прокара език по изпръхналите си устни и постави длан върху таблото. В отговор върху пулта изгря зелена светлина, а отвън се разнесе метален грохот. Търкот изтича в голямата зала, тъкмо когато войниците бяха забелязали оформилия се в една от стените отвор.

— Да тръгваме! — викна той на другите. Нямаше време за губене, ако искаха да стигнат в уречения час в района за изтегляне. На всичко отгоре, ако Нейбингър не грешеше и Аспасия наистина носеше със себе си заплаха за човечеството, разполагаха само с тридесет и шест часа, за да му попречат.

Ако се съдеше по диаметъра на шахтата, тя очевидно е била предназначена за свободно движение на скакалците, които да проникват и излизат от голямата зала. Вероятно през нея са били спуснати и черните контейнери.

За изкачването се наложи да използват въжета — шахтата се оказа прекалено стръмна, на места почти вертикална.

Търкот водеше и само след пет минути зърна горния край. Лъчът от фенерчето му се отразяваше в металната повърхност на плътно затворения люк.

Търкот се извъртя през рамо и извика:

— Хоуис! Всички останали да намерят укритие!

Сапьорът се изкатери до него и подпря солидно натъпканата си раница в една ниша. След това се зае да оглежда люка.

— Някаква приблизителна представа за дебелината?

— Професорът каза няколко десетки сантиметра.

Хоуис кимна, но умът му вече работеше над проблема. Отвори един от страничните джобове на раницата и извади вързоп с тънко алпинистко въже и няколко скални клина. Подаде два от клиновете и малко чукче на Търкот и му посочи десния край, докато той се приближи към левия. След като забиха клиновете и прокараха въжето през ушите им, Хоуис закачи на единия му край лъскав метален цилиндър, който също извади от раницата. Беше почти деветдесет сантиметра дълъг и тридесет широк. Използвайки раницата си за противотежест, Хоуис изтегли заряда и го опря в долния край на люка.

— Дано да стане — промърмори, когато двамата се спуснаха обратно. — Внимавай, ще гърмим! — извика на останалите и включи детонатора.

Разнесе се оглушителен трясък, миг по-късно ги удари вълна от горещ въздух, която продължи надолу.

Търкот пръв се закатери нагоре. Сега бе решаващият момент — ако взривът не бе отворил люка, щяха да останат вътре завинаги. След няколко метра в лицето го лъхна струя свеж въздух. Откъснат от пантите, люкът бе изхвърчал навън.

— Да се махаме от тук! — извика той на останалите.

Когато отново вдигна глава, откри, че между нащърбените краища на отвора мъждукат звезди; Търкот се показа отгоре и огледа околността. Намираха се на около двеста метра от върха на гробницата. На няколко километра вдясно блестяха светлините на града. Той се ориентира по компаса и установи, че са излезли на източния склон на планината. Районът за изтегляне беше на четири километра в северна посока.

Изведнъж Търкот застина, забелязал дълга верига от движещи се светлинки, само на около осемстотин