Дънкан даде знак на една жена в светлозелена униформа, седнала до стената. Жената се надигна и кимна на аудиторията.
— Кодовото ми име е Зандра — представи се тя. — Аз съм от ЦРУ. — Тя включи дистанционното и на екрана се появи сателитна снимка. — Североизточна Африка — ориентира ги Зандра и увеличи мащаба. — Югозападна Етиопия, близо до границата с Кения и Судан. Крайно негостоприемен район. Слабо заселен, почти неизследван.
Търкот кимна. Типично за аирлианците, помисли си той, които предпочитаха подобни места, за да крият снаряжението си — Антарктида, пустинята в Невада, Великденските острови. Все труднодостъпни райони, където хората трябваше да се борят със суровата природа, за да оцеляват.
— Най-забележителната географска особеност на терена в тази част на света е Голямата цепнатина, която започва в Южна Турция, пресича Сирия и минава между Израел и Йордания, по дъното на Мъртво море — крайбрежието му е най-ниската точка върху земната суша. По-нататък оформя коритото на Червено море и се раздвоява в Аденския залив. Единият ръкав продължава към Индийския океан, а вторият навлиза навътре в африканския континент, към Афарския триъгълник. Най-ниската точка на Африка, Данакилската падина, където е и нашата крайна цел, е точно по протежение на цепнатината. От тук Голямата цепнатина продължава право на юг, разширява се при езерото Виктория — второто по големина сладководно езеро в целия свят — преди да завърши във вътрешността на Мозамбик.
Ново щракване и на екрана се появи малко светещо квадратче в центъра на дълбока долина, през която преминаваше река, а наоколо се издигаха високи планини. На следващото изображение вече се виждаше ясно, че квадратчето е ограден участък на брега на реката. Растителността бе съвсем оскъдна.
— Това е вашата цел. Според официалните документи, парцелът принадлежи на корпорацията „Тера- Лел“, с щаб-квартира Кейптаун, Южна Африка, и е обявен като рудодобивен участък. Построен е преди шестнадесет години. Прегледахме сателитните снимки, но така и не открихме превозни средства със суровини да напускат мястото. Достъпът до там е предимно по въздуха — със самолет или хеликоптер, тъй като тридневното пътуване през пресечената местност е доста рисковано. Още един, не по-малко интересен факт: проверихме с какво точно се занимава компанията „Тера-Лел“. Единственият вид минни разработки, ако можем така да ги наречем, са били свързани с изпращането на наемници в Ангола, за да нападат поселищата край диамантените мини. Основният бизнес на „Тера-Лел“ е търговията с оръжие, говори се, че от идването на Мандела на власт този бизнес процъфтявал добре.
Зандра включи лазерния показалец.
— Това тук е летищната площадка на лагера. Тази сграда — тя освети една триетажна постройка — вероятно е хангар, в който държат аирлианския съд. Това са казармите за наемниците. На това, това, това и това място са разположени установки за изстрелване на противосамолетни ракети. Разполагат също и с бронирани машини. — Зандра се усмихна мрачно на аудиторията. — Всичко това е доста повече от мерките за сигурност при охраната на обикновен миньорски лагер.
— Добре де, какво им е пречело досега да прехвърлят това, което са намерили, в Южна Африка? — попита Дънкан.
— Не знаем — призна Зандра. — Може би не са в състояние да го преместят. Или се боят от нестабилната политическа обстановка в ЮАР. Все пак, от Комитета направиха дипломатичен опит да получат официално разрешение от южноафриканското правителство за достъп до лагера.
— И съдейки по силите, с които разполагаме на самолетоносача, отговорът е бил отрицателен — кимна Дънкан.
— С други думи — те знаят, че идваме — заключи Търкот.
— Най-вероятно — потвърди Зандра.
— Дявол да го вземе — избухна майорът от британските части. — А какво мисли етиопското правителство?
— Какво да мисли? — отвърна с въпрос Зандра и отговорът бе повече от ясен.
Дънкан погледна към англичанина.
— И тъй, полковник Спиърсън, какъв е планът?
Спиърсън се надигна и отиде при стената с картите.
— Първо, нека майор О’Калахан ни каже кога можем да вдигнем машините.
О’Калахан стана и посочи с ръка картата.
— Движим се с максимална скорост, което означава, че след около четиридесет километра ще можем да изпратим самолети с достатъчно гориво, за да кръжат петнадесет минути над района и сетне да се върнат обратно. Да речем, по-малко от час.
Спиърсън кимна мрачно и Търкот вече се досещаше за причината за недоволството му. Скоро щеше да се зазори, а хората от специалните части винаги предпочитаха да използват прикритието на мрака за своите операции.
Спиърсън се покашля, за да привлече вниманието им.
— Вече сме вдигнали един АУАКС1, за да следи крайбрежието. Той ще ни изпраща информация за всички полети в района и ще координира движението на нашите хеликоптери и самолетното прикритие. Аз поемам командването на наземните сили. Ще бъда на борда на вертолет МХ-60 до началото на щурма. Веднага след това ще пристигна в района на нападението. Атаката, според плана, се състои от четири фази. Първа фаза включва парашутен десант върху сградата, където, според данните от разузнаването, е разположен извънземният съд. От тази група се очаква да ни осигури плацдарм. Фаза две е обстрел с антирадарни ракети от флотски изтребители по ракетните установки в лагера. Във фаза три пристига останалата част от специалното подразделение, поддържано от вертолетните картечници. И фаза четири е завладяване на лагера и унищожаване на съпротивата с всички средства. — Спиърсън огледа наперено залата. — Въпроси?
— Как ще се извърши десантът? — попита Търкот. — От голяма височина?
— Да — кимна англичанинът, познал в събеседника си специалист. При височинните скокове парашутистите отваряха незабавно миниатюрните куполи на парашутите си, които оставаха невидими за радарите на противника, а самолетите се отдалечаваха незабелязано, без да навлизат в опасния обсег.
— В такъв случай, бих искал да ме включите в групата.
— Чудесно — кимна Спиърсън.
— Е, добре… — надигна се Дънкан, но полковникът я прекъсна.
—
— Нали затова отиваме там? — отвърна Дънкан.
— За друго питам. Дали няма да ги употребят срещу нас? — Спиърсън изглеждаше загрижен.
— Съмняваме се, че са имали някакъв конкретен напредък в тази насока — притече се на помощ Зандра. — От известно време ги държим под наблюдение. Хора като тях едва ли щяха да пропуснат случая да излязат с толкова ценна стока на международния оръжеен пазар.
— Какви са инструкциите за действие? — обърна се Спиърсън към Дънкан.
— Ако срещнете съпротива, използвайте цялата налична сила за нейното потушаване — отвърна безстрастно тя. — Дадохме им възможност да си сътрудничат с нас, но те отказаха. Съветът за безопасност на ООН смята, че това е точно една от ситуациите, в които трябва да проявим решителност, ако не искаме образци на аирлианско оръжие да попаднат на неподходящо място.
— Разбрано — кимна като дисциплиниран войн Спиърсън. — Е, време е да се приготвяме.
Търкот стана и последва полковника.
— Майк? — спря го Лиза Дънкан.
— Да? — той я погледна учудено. За първи път се обръщаше към него с малко име.
— Пази се.
Търкот се усмихна, после се сети нещо.
— Знаеше ли за аирлианския кораб, който са намерили руснаците?
— Не.
— Жалко. Всъщност, това сега едва ли има значение. Добре де, ще се пазя. Обещавам ти да се навеждам, когато видя куршум.
— И не само тогава — погледна го разтревожено Дънкан.
