Търкот спря. Известно време двамата се гледаха мълчаливо.
— Добре — кимна неловко накрая. — Трябва да вървя.
— Ще се видим в лагера — рече Дънкан.
Търкот се обърна и изкачи металната стълба до палубата. Духаше лек, приятен ветрец, наблизо десантната група вече се беше събрала и преглеждаше снаряжението. Всички носеха прибори за нощно виждане и стъклата им хвърляха червеникави отражения.
Към него се доближи неясна фигура.
— Ти ли си Търкот?
— Да.
— А аз — Ридли. Командир на парашутния десант. Двайсет и първи, САС2. Казаха ми, че идваш с нас?
— Вярно е.
— Сигурно знаеш какво правиш. Скачаш последен и ако вземеш да ни се пречкаш, ще ти тегля куршума, пък после нека ми е мъчно. Разбрано?
— Разбрано.
— Търкот — промърмори Ридли. — Мирише на нещо френско.
— Аз съм канук — произнесе Търкот. Бяха спрели пред входния отсек на един товарен С-2.
Ридли му подаде парашута.
— Лично съм го сгъвал. Какво, по дяволите, е канук?
— Пофренчен индианец. Родом съм от Мейн. Там има много гори — той се зае да си нагласява парашута. Не беше притеснен от поведението на Ридли, прекарал бе по-голямата част от живота си сред подобни типове. Освен това знаеше, че момчетата от САС са превъзходни специалисти, на които може да се разчита в труден момент.
Скоро бяха готови и се качиха в самолета. С-2 бе най-големият самолет на борда на „Вашингтон“. Обикновено се използваше за прехвърляне на персонала до брега и обратно, но сега в товарния отсек се бяха разположили шестнадесет тежко въоръжени парашутисти, притиснати плътно един към друг.
Облъхна го познатата миризма на изгорял керосин, която му напомни за други подобни операции. Задната рампа се вдигна и самолетът започна да рулира към позиция за излитане. Шумът от двигателите рязко се усили и металният под затрептя. Търкот усети движението, след минутка сякаш увиснаха в безтегловност и после започнаха да набират височина, следвани от ято хеликоптери.
— Десет минути! — обяви командирът на отряда в ларингофона и гласът му отекна дрезгаво в слушалките на останалите.
Търкот прегледа отново снаряжението си. Беше единственият с единичен парашут. Всички останали бяха разпределени на двойки — по двама на парашут, привързани с общи ремъци. Търкот виждаше за първи път подобна система да се използва за военни цели. Обикновено парашутите с двойни ремъци се прилагаха при обучение на новаците.
— Шест минути — прошептя гласът на командира. — Сложете си кислородните маски и включете навигационните лампички.
Търкот отвори крана на малката бутилка, прикачена към гърдите му. После плъзна пръст по тилната част на шлема и включи миниатюрната крушка отгоре.
— Разхерметизиране! — обяви първият пилот.
В задната част на самолета се появи тъмна цепнатина, която бързо започна да се разширява. Търкот преглътна и тъпанчетата му изпукаха болезнено.
— Готови! — рече командирът. Беше застанал на ръба на рампата и гледаше към черното небе под тях.
Търкот знаеше, че летят на двадесет и две хиляди метра над лагера и не би трябвало да бъдат засечени от наземните радари на ракетните установки.
— Скок! — извика командирът и тялото му се изгуби от погледите им. Останалите го последваха на двойки, със синхронизирани движения. Търкот се отдели последен от рампата и веднага разтвори ръце и крака, за да стабилизира полета си.
Преброи до три и дръпна въженцето. Парашутът разцъфна над главата му. Погледна надолу и бързо преброи осем светещи точици. Намести кормилните въженца и ги последва, докато всички се носеха към целта. От лагера ги деляха близо десет километра в хоризонтална посока и това означаваше, че парашутите известно време щяха да действат като делтапланери. Хората от САС бяха екипирани с най-доброто и доказателство за това бе удивително лесният начин, по който се управляваше парашутът му. Имаше и малък резервен, но поне засега не изглеждаше, че ще потрябва. Трябваше само да лети след другите и — както го посъветва Ридли — да не им се мотае из краката.
Почувства студ, за първи път, откакто бе напуснал Великденския остров. На девет-десет хиляди метра височина въздухът бе силно разреден и температурите бяха смразяващо ниски. Отново погледна надолу и се увери, че вижда добре навигационните лампички на останалите парашутисти. Провери висотомера: седем хиляди метра.
На петдесет километра зад тях първата вълна от атакуващи летателни апарати вече се носеше към целта. Четири АХ-6, известни като „птички“, оформяха авангарда. АХ-6 са едни от най-бързите хеликоптери в света, при това с максимално обезшумени двигатели. Двамата пилоти носеха прибори за нощно виждане и използваха инфрачервени радарно-локационни системи за ориентиране в нощна обстановка.
Двете „птички“ бяха въоръжени със 7,62-милиметрови миникартечници и сдвоени 2,75-инчови ракетни установки. На задните седалки се бяха настанили снайперисти от САС, готови да окажат допълнителна огнева поддръжка.
На десет километра зад „птичките“ летяха четири щурмови хеликоптера „Апачи“. Освен 30- милиметровите картечници, монтирани на носа, страничните им ракетоносители бяха заредени до последното гнездо с ракети „Хелфайър“. „Апачите“ бяха следвани от група хеликоптери „Блекхоук“, на един от които се намираше и полковник Спиърсън. Те пренасяха основната пехотна сила от 96 десантчици.
Ударната ескадрила от „Вашингтон“ се намираше на далеч по-голяма височина. Тя включваше няколко Ф-4 „Дива катерица“, предназначени за потушаване зенитната съпротива на противника, и Ф-18 „Томкетс“, съоръжени с лазернонасочвани бомби. Над всичко това кръжеше самолетът от типа АУАКС, координиращ движението на цялата тази въздушна флотилия.
Настанена непосредствено до полковник Спиърсън, Лиза Дънкан изглеждаше относително спокойна. Беше свикнала да запазва самообладание в подобни рискови моменти и този случай не стана изключение. Даваше си сметка за всички произтичащи опасности, както и че групата им можеше да е единствената и последна надежда за оцеляване на човечеството. И все пак я безпокоеше въпросът колцина от хората край нея щяха да загинат. Заслуша се в откъслечните реплики на пилота и мислите неусетно я отведоха към Майк Търкот.
Търкот вече знаеше за какво служат двойните ремъци на парашута. Човекът отзад управляваше полета, ръцете на другия бяха свободни и той оглеждаше местността долу през инфрачервения мерник на своя автомат, готов при нужда да открие огън.
Търкот провери висотомера и светещите цифри му посочиха, че току-що са прекосили бариерата на трите хиляди метра. Вече се различаваха отделни контури на местността. От двете страни имаше планини, някои върхове стърчаха над него. Търкот си спомни за инструктажа на Зандра — предстоеше да се спуснат в най-ниската точка на Африка, на триста и шестдесет метра под морското равнище.
Той смъкна кислородната маска и пое свежия, нощен въздух. Разполагаше с малко време да подреди мислите си, а все още имаше нещо от инструктажа, което не му даваше мира: защо Зандра се бе впускала в толкова подробности, когато им разказа за Голямата цепнатина? Като човек с немалък опит, той знаеше, че нищо в подобна ситуация не може да е случайно. Въпреки мрака и ограничените възможности на прибора за нощно виждане, гледката под него беше забележителна. Хоризонтът се криеше зад начупената линия на планински вериги, които затваряха в плътен кордон долината.
Десантната формация промени плавно посоката си, извивайки наляво и Търкот бе принуден да се върне
