След още пет минути отпред се появи червеникаво сияние. В началото беше само като тънка нишка на хоризонта, но когато се приближиха, забелязаха, че линията се разширява. Беше разположена перпендикулярно на посоката, в която се движеха. Търкот нямаше никаква представа на каква дълбочина се намират, но откри, че започва да му става топло, а по челото му неусетно бяха избили капчици пот.
Той погледна надолу и забеляза, че подът на пещерата е идеално гладък. Беше надниквал във Втори хангар на Зона 51, където се намираше корабът-майка, но онази пещера изглеждаше като по-малкото братче на тази. Не можеше да си представи що за техника е била необходима, за да се изкопае подземна галерия с подобни чудовищни размери. „И какво ли е предназначението й?“ — зачуди се той. Точно отпред имаше голяма цепнатина, разделяща пода на пещерата, и отвътре бликаше червеното сияние. Търкот зърна няколко по-дребни светлинки — прожекторите на десантчиците, които ги очакваха в другия край на линията. Виждаше се и далечният край на цепнатината — на пет-шестстотин метра по-нататък, но не и онова, което я изпълваше, защото платформата бе разположена на стотина метра от ръба й.
— Сър! — кимна един от войниците на полковник Спиърсън и подаде ръка на Дънкан.
Продължиха пешком към ръба на цепнатината и спряха там, където гладкият каменен под рязко извиваше надолу. Дънкан възкликна уплашено, а Търкот почувства, че сърцето му замира, когато надникна отвъд ръба. Цепнатината нямаше дъно или поне не можеха да го видят, а вътрешността й бе изпълнена с червено зарево, което сякаш извираше право от земните недра. Търкот усети, че в лицето го лъхва жега, примесена с остър мирис на химически изпарения.
— Как мислите, каква е дълбочината? — попита Спиърсън.
— В момента сме поне на дванадесет километра под морското равнище — прецени Дънкан. — Ако червеното сияние е породено от разцепление в повърхността Мохоровичич3.
— В кое? — прекъсна я Спиърсън.
— Линията между кората и мантията на планетата… В такъв случай магмата е само на тридесетина километра под нас и тя е причината за горещината.
— Исусе — промърмори уплашено Търкот.
— Вижте там — извика полковник Спиърсън и те с мъка откъснаха очи от невероятната гледка на пламтящите вътрешности на Земята. Вдясно, на около двеста метра, се виждаха три извити стълба, които пресичаха бездната и опираха в отсрещния край. Точно в средата, окачена на дебели кабели, се поклащаше голяма, озарена в яркочервено, многофасетъчна сфера с диаметър около пет метра.
Тръгнаха по края на цепнатината, докато се изравниха със стълбовете, на които бе закачена сферата. Основата на всеки от тях се забиваше на няколко стъпки под ръба. Търкот и друг път бе виждал черния метал, от който бяха направени стълбовете.
— Това е аирлианско изделие — промърмори той. — Същият материал, от който е изработен и корабът-майка. Казват, че бил невероятно здрав.
— Но какво е онова там, дявол го взел? — Спиърсън посочи рубинената сфера. Трудно беше да се определи дали цветът й бе такъв, или само отразяваше заревото.
Дънкан не отговори. Спря малко по-нататък, където се издигаха няколко статива с напълно земен произход. Очевидно са били използвани от учените от „Тера-Лел“ по време на изследванията. Но сред тях имаше и една конзола, която напомни на Търкот за контролното табло в един от скакалците.
— Това също е аирлианско — рече той и се наведе над таблото.
Повърхността му беше идеално гладка, ако се изключеха гравираните рунически надписи. Търкот предполагаше, че веднъж включи ли се таблото, отгоре ще се появят нови надписи, които ще указват предназначението на различните контролни прибори. Съжали, че Нейбингър не е с тях, за да ги прегледа.
—
— А цепнатината каква роля играе? — попита Спиърсън.
— Не съм съвсем сигурна — отвърна замислено Дънкан, втренчила поглед в разлома, — но имам чувството, че е нейно дело. — Тя долепи длани и бавно раздалечи ръцете си.
— Сферата е пробила цепнатината? — попита смаяно Спиърсън.
— Все нещо трябва да я е причинило — сви рамене Дънкан. — Едва ли има естествен произход. Пък и вече знаем, че аирлианците са разполагали с технологии, които далеч надхвърлят скромните ни представи. Във всеки случай, вече е ясно защо хората от „Тера-Лел“ не са преместили артефактите в ЮАР.
— Защото просто не са могли — съгласи се Търкот. — Спомнете си колко време е било нужно на учените в Невада, за да пробият отвор в метала на кораба-майка.
— Южноафриканците явно са били доста уплашени от това, с което са се занимавали… — рече Дънкан.
— Уплашени. Защо? — зачуди се Спиърсън.
— Защото иначе нямаше да убият всичките си учени — съгласи се Търкот. — Онези, с които се спречкахме горе, бяха само наемници. Обзалагам се, че не знаят нищо за опитите, които са се провеждали в пещерата.
Спиърсън се огледа смутено.
— А тя… защо според вас е там? Над цепнатината?
— Може би поглъща топлинна енергия? — подметна Търкот.
Дънкан сякаш не го чу.
— Мисля, че се досещам какво е предназначението на сферата. Смятам също, че южноафриканците са го знаели. В края на краищата, разполагали са с шестнадесет години преднина. Нищо чудно, че ги е изплашила.
— И какво според теб е сферата? — попита Търкот.
Дънкан не откъсваше поглед от рубиненото кълбо, увиснало над кипящия ад.
— Машината на Страшния съд, нагласена да разруши планетата.
5.
Командният център на Комитета за изучаване следите от пребиваване на пришълци (или съкратено КИСПП) на Великденския остров се разполагаше в четири свързани помежду си фургона, докарани от материка с помощта на товарен самолет С-8. Два от фургоните бяха запазили първоначалното си предназначение да поддържат постоянна връзка между КИСПП на Великденския остров и централата в Ню Йорк. Покрай стените на другите два бяха подредени компютърни монитори и сега там работеха операторите от Комитета.
Питър Нейбингър бе прекарал не един час в командния център. Тук имаше постоянна телевизионна връзка с пещерата под вулканичното езеро, където се намираше стражът. Всеки път, когато погледът му спираше върху изображението на стража на някой от екраните, по гърба му пробягваха тръпки. Вече няколко пъти бе слизал в пещерата, но опитите да възстанови телепатичния контакт се оказваха напразни.
Днес обаче дойде по друга причина в командния център. Директорът на островния Комитет го бе поканил на среща с главния секретар от централата в Ню Йорк.
Нейбингър не можеше да понася видеоконференциите. Толкова неестествено бе да седиш пред един монитор, на който се виждат другите участници, и да зяпаш в миниатюрната камера над него.
Вече знаеше поне една от причините да бъде поканен. Гънфилд Гронад, директорът на островния Комитет, бе изпаднал в немилост пред центъра заради поредицата от гафове — например изгубената телепатична връзка със стража, липсата на свежа информация за находките в пещерата и общия безпорядък в лагера. Нейбингър изпитваше известно съжаление към младия норвежец, провалил се съвсем не по своя вина.
За Гънфилд допълнителен смут всяваше и присъствието на Питър Стърлинг на екрана на компютъра пред тях. Стърлинг беше главният пълномощник на КИСПП. Доскоро генерален секретар на НАТО, той бе прехвърлен от Съвета за безопасност на новата длъжност, за да координира действията на различните инстанции. Стърлинг бе човек с желязна ръка и в последно време се радваше на значително внимание от
