— Е, поне ще посетим Коро. Тогава ще се погрижа нито една от проклетите им сонди да не стигне предназначението си.
— По-добре да изгориш, отколкото да свършиш безславно — произнесе Търкот. Знаеше какво има предвид Яков. Нямаше по-опасен противник от войник от специалните части, изпратен на самоубийствена мисия. Не се съмняваше, че двамата с руснака ще успеят да обезвредят сондите, независимо от охраната, с която разполагаха на острова. Проблемът обаче беше, че Черната смърт щеше да продължава разпространението си из Южна Америка, а впоследствие и по целия свят.
— Какво означава това?
— Това е песен — обясни Търкот. — И значи, че е по-добре да си идеш с гръм и трясък, отколкото с хленч.
— С гръм и трясък, да. Това вече ми харесва.
— Според информацията, събрана от доктор Дънкан — продължи Търкот. — Дяволският остров е бил изоставен някъде в началото на Втората световна война. Поискала е от Агенцията за национална сигурност да направят сателитни снимки на острова, както и да потърсят плановете на сградата на затвора. Изглежда, че „Мисията“ използва местните постройки за своите цели. Като добавим, че Коро е в почти непосредствена близост, и че двата спътника са паднали в този район, вече не може да има никакво съмнение. Името Дяволският остров също съвпада с думите на сестра Анхелина. — Търкот кимна уверено. — Това е. Чувствам го.
— Дано си прав, приятелю — Яков посочи вляво. — Защото ако грешиш, там ще е последната ни спирка.
Ярко осветени от прожекторите, четири ракети „Ариана“ стърчаха върху четирите стартови площадки на Коро, тринадесет километра северно от настоящия им курс.
— „Седми“, тук „Орел Водач“ — лейтенант Микел отпусна бутона на предавателя и зачака. Намираше се в товарния отсек на МС-130, специално модифициран за изпълнение на бойни операции в тила на врага. Самолетът можеше да лети на минимална височина, следвайки гънките на местността и по такъв начин да избягва засичане от противниковите радари. В момента екипажът не изпитваше подобни затруднения, тъй като машината се носеше над Атлантическия океан, край бреговете на Южна Каролина.
Радиото изпращя и от говорителя отекна гласът на Дънкан:
— Тук „Седми“ от АНС. Слушам ви.
— Говори „Орел Водач“. Очаквам последни уточнения за операцията. Моля, потвърдете. Приемам. — Микел отново отпусна бутона.
— Потвърждавам изпълнение на „Директива 6-97“ на Агенцията за национална сигурност — разнесе се сред пукот от радиото. — Повтарям, имате потвърждение за изпълнение на „Директива 6-97“. Приемам.
— Разбрано, „Седми“. Край на връзката.
Микел отново включи микрофона.
— „Тигър Водач“, тук „Орел Водач“. Приехте ли потвърждението от „Седми“?
Отговорът дойде от двеста и петдесет километра в южна посока:
— Съобщението прието. Преминавам към изпълнение. Край.
— Успех. Край на връзката.
Лиза Дънкан изключи сателитния телефон. Намираше се на борда на скакалеца и летеше обратно към Зона 51. Беше надхвърлила правата си с разрешението за започване на военна операция на чужда територия. „Директива 6-97“ на Агенцията за национална сигурност й даваше подобни правомощия, но не и в мащаба, който възнамеряваше да разгърне.
— Госпожице, след шест минути ще стигнем Зона 51 — докладва пилотът.
— Благодаря ви — отвърна Дънкан. Тя се свърза с майор Куин и поиска да й осигури постоянна честота в САТКОМ за предстоящата операция на „Делта форс“.
Търкот и Яков седяха на два съседни клона на високото дърво. Кениън се намираше точно зад Търкот. Оттук се виждаха старите крепостни стени на френския затвор и океанският прибой в скалите отвъд него. Скакалецът ги бе спуснал в южния край на острова, на достатъчно разстояние от постройките, за да не ги забележат. Местността бе силно пресечена, покрита с гъста растителност. Затворът заемаше западната част и заедно с обкръжаващата го стена покриваше площ от около два акра. За не повече от половин час тримата достигнаха покрайнините му.
— „Мисията“ вероятно се е нанесла в стария затвор — промърмори Яков.
Търкот посочи надясно.
— На пристана има две корабчета. — Пристанът се намираше на километър и половина от затвора.
— Единият е патрулен катер — потвърди Яков, който разглеждаше полюшващите се съдове през бинокъл. — Руски са, от клас „Паяк“. Последните години продадохме доста такива. Сигурно ги използват за издирване и прибиране на спътници в океана. Другият е по-малък. — Той насочи вниманието си към затвора. — Зад стената се вижда хеликоптер.
Търкот извади чифт очила за нощно виждане от раницата си и ги постави.
— Така… часовои. Четирима на пристанището. Още няколко покрай стените и в дворчето. Около петнадесет. Мисля, че тук ударихме… как го казвахте… ударихме джакпота — засмя се Яков.
Търкот смъкна раницата от гърба си и извади сателитния предавател. Разгъна краката на триножника и нагласи чинията на антената към небето, след това постави декодера и слушалките. Още след първия тест- сигнал получи автоматично потвърждение от прелитащия горе спътник. След това свърза предавателя с малък портативен принтер и лаптоп. Докато го правеше, спомни си първите години от службата в пехотата, когато като свързочник мъкнеше на гърба си обемиста УКВ-радиостанция.
— Имаме връзка с Дънкан и Зона 51 — потвърди той накрая.
Принтерът внезапно оживя и рулото му започна да се развива.
— Разпечатка на моментното термално изображение на острова, направено от шпионски спътник КХ- 12 — обяви тържествено Търкот. Той посочи две червени точки. — Това сме ние.
— Изумително — плесна с ръце Яков.
— Освен това си имаме компания — Търкот плъзна пръст по листа. — Тъмносиньото квадратче е другата стена на затвора. Тази сграда зад стената е пълна с хора. — На разпечатката се виждаха около дузина точки. — А това са часовоите по стените и край корабите.
Търкот се намръщи.
— Хеликоптерът също е в червено. Това означава, че двигателят е още топъл.
— Мислиш ли, че вече са доставили „пратката“ на Коро? — попита Кениън.
— Не зная — отвърна Търкот. — Да се надяваме, че не са успели. Според мен, щом катерите са тук, същото важи и за Черната смърт.
— И какво ще правим сега? — попита Яков.
— Ще почакаме малко, а сетне ще ги навестим.
— Направо ме сърбят ръцете да се захвана с онези ракети на Коро — произнесе с мрачна решителност руснакът.
— Хайде да започнем от тук — предложи Търкот.
Лиза Дънкан се чувстваше като въжеиграч. Не беше казала на никого, освен на Търкот, за участието на Копина в разрушаването на „Индевър“. Искаше да избегне официалната реакция както на този инцидент, така и на унищожаването на „Колумбия“ от щурмовия кораб. За не повече от половин час САЩ бяха изгубили две трети от космическия си флот и подготвящата се в момента совалка „Атлантис“ бе едничката им останала надежда.
След като пристигна в Зона 51, Дънкан слезе в Куба, за да координира действията на всички сили, които бе призовала на помощ. Майор Куин бе до нея, с безценните си военни познания и комуникативни умения.
Политическата обстановка не беше особено благоприятна за самостоятелни действия. Както прогресивистите, така и изолационистите бяха готови да използват всяко събитие в своя полза. В момента
