възможностите на президента. Китай разполага с право на вето в Съвета за сигурност, което пък връзва ръцете на КИСПП. Тъй като повечето от събитията в последно време ставаха далеч от нашата територия — епидемията от Черна смърт в Южна Америка, сраженията в Китай, появата на аирлианците от Марс, силовото поле, заграждащо достъпа до Великденския остров — преобладаващото мнение във Вашингтон е, че докато си държим главите заровени в пясъка, нищо няма да ни се случи.
— Типично по американски — изръмжа Яков. — И през Втората световна война склонихте да се намесите едва когато загинаха милиони, Франция беше прегазена от нацистите, а Англия бе готова да капитулира. Но и това можеше да не стане, ако японците не ви бяха ударили внезапно в Пърл Харбър. Какво ще ви е нужно този път? Та това е световен проблем. Няма да се скриете зад океаните, които ви заграждат.
Блъсна ги силен порив на вятъра и Дънкан се олюля. Търкот протегна ръка да й даде опора.
— Казвам ви какво е истинското положение — произнесе ядно тя. — Можем да си стоим тук и да спорим за миналото, докато ни посинеят ушите, но това няма да промени нищо. Изолационистите разполагат с много сериозен аргумент, който ние им дадохме — хилядолетното аирлианско присъствие на нашата планета. Те поставят въпроса така — след като толкова дълго сме живели в мир с пришълците и техните агенти сред хората, защо да не се върнем отново към това положение?
— Няма начин — поклати глава Търкот. — С опитите си да вдигне кораба-майка „Меджик-12“ наруши невъзвратимо съществуващото равновесие. Сега вече ще се бием докрай.
— Зная го и затова съм тук — рече Дънкан. — Както вече ви казах, оставени сме да се оправяме сами. Можем да разчитаме на известна подкрепа от страна на Стърлинг, но не бива да забравяме, че изолационистите държат под око Комитета. Трябва да се радваме, че президентът не е решил да ни изключи напълно от играта.
— Нима беше чак толкова лошо? — попита Търкот.
— Официалната политика сега е да се събира информация и да не се предприемат каквито и да било действия. Все пак, успях да осигуря малко подкрепление.
— От кого?
— От твоя добър приятел полковник Микел. Изпраща ни група от специалните части, направо от Браг. Момчетата са подбрани лично от него. Можем да ги използваме както намерим за добре.
— Без ограничения? Като държавни граници например?
— Неофициално — без ограничения. Официално — ако оплескаме работата, сами ще си сърбаме попарата.
— Страхотно — завъртя глава Търкот. Телефонът му иззвъня и той го доближи до ухото си. — Куин казва, че Кубът е чист. Хайде да слизаме долу.
— Има още нещо — спря го Дънкан.
— Какво?
Тя бръкна в джоба на сакото си и извади лист хартия, който вятърът се помъчи да изтръгне.
— Новини от Великденския остров.
— От стража?
— Съобщението е от Кели Рейнолдс. Или от онова, в което се е превърнала.
Постовият освети с фенерче пропуска, след това огледа лицето на приносителя му, за да го сравни със снимката. Грифът за достъп върху пропуска бе най-високият възможен в сенчестия свят на секретните операции. Организацията, към която принадлежеше притежателят му, бе ЦРУ.
В действителност обаче, той бе член на СТААР, съкращение на названието Стратегическо-тактически алианс за антиизвънземно реагиране. Основана от президента Айзенхауер, на тази организация се възлагаше да координира действията при евентуална извънземна заплаха — въз основа на доказателствата, че Земята наистина е била посещавана от пришълци, които и досега се проучваха в Зона 51, под вещото ръководство на „Меджик-12“. Всъщност, СТААР бе организация на
Кодовото име на агента беше Етор. Той заобиколи с делова крачка постовия и забърза към машинно- конструкторския цех — който с височината си от 1575 метра и осемте си акра площ доминираше над цялата околност. Цехът бе построен така, че да издържа и на ураганни ветрове. Основата му се опираше на 4200 стоманени пилона с дебелина 35 сантиметра всеки, забити на дълбочина от петдесетина метра в лежащата отдолу скала.
Етор бе посещавал цеха още по времето, когато се наричаше Кейп Канавирал и в него се сглобяваха подвижни ракетни установки от клас „Сатурн“. Впоследствие цехът бе преустроен така, че да може вътре да се сглобява космическата совалка.
Етор проследи с поглед масивната, висока врата на хангара, която се вдигна бавно нагоре, разкривайки просторната вътрешност. Изправена върху тежкотоварната транспортна платформа, космическата совалка „Атлантис“ се опираше на двата си външни резервоара и на двете ракети с твърдо гориво. С едва забележимо потрепване платформата се отдели от мястото си и започна плавно да се приближава към изхода.
Макар крайната й цел да се виждаше с просто око, на платформата щяха да й бъдат необходими шест часа, за да преодолее разстоянието до стартовата площадка на совалката. Обикновено когато совалката се преместваше нощем на стартова позиция, целият полигон бе озарен от мощни прожекторни светлини, осигурявайки незабравимо зрелище на любопитните данъкоплатци. Но тази нощ придвижването ставаше на тъмно. Още от вечерта всички пътища около космическия център бяха блокирани от полиция, ограничавайки броя на зрителите до охраната и техническия персонал.
Както и до неколцината със специални пропуски, като Етор.
След разрушаването на „Колумбия“ и „Индевър“, работата по единствената оцеляла совалка „Атлантис“ бе възобновена с удвоени усилия. Що се отнася до „Дискъвъри“, знаеше се, че дори при възможно най- високи темпове на подготовка ще може да бъде изстреляна най-рано след месец.
Транспортната платформа бе дълга четиридесет и широка тридесет метра, а всяко едно от колелата й тежеше 1000 килограма. С максимална скорост от километър и половина в час „Атлантис“ напусна тържествено портала на машинно-конструкторския цех и изви плавно към стартов комплекс 39-А, който се намираше на шест километра. Етор й обърна гръб и закрачи към една от старите стартови площадки, до която имаше по-малко от километър.
Когато стигна там, той се спусна по ръждясалата стълба в стария наблюдателен бункер и нагази в стигащата до глезените кална вода, заливаща бетонния под. Етор се подпря на тесния перваз и надникна през процепа, от който се виждаше тъмния силует на теглената на буксир совалка. След това извади миниатюрна черна кутия и натисна единственото копче.
— Изкараха я — докладва той.
— Известна ли ти е целта на полета? — попита гласът от другия край.
— Официалното съобщение е за извеждане на два наблюдателни спътника. В товарния отсек обаче е разположен един спътник от типа „Уорфайтър“. Последно поколение. Възнамеряват да го изведат на орбита и да свалят „Уорфайтър“-а, който вие държите под контрол.
— Това е недопустимо. — Последва кратка пауза. — Добре. Имам прехват на целта. Край на връзката.
— Край — потвърди Етор и прибра прибора за връзка в джоба си.
Платформата бе на по-малко от петстотин метра от цеха, когато ярък лъч светлина проряза тъмното небе и удари право в един от страничните резервоари. Лазерният лъч мигновено възпламени над двата хиляди тона от втечнен кислород и водород.
Последвалата експлозия унищожи не само „Атлантис“, но и помете до основи машинно-конструкторския цех. В радиус от дванадесет километра бяха изпотрошени всички прозорци, а ударната вълна от взрива бе чута чак в Орландо, на шестдесет километра от космическия център.
